СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
12.11.19г.
Софийски градски съд І-12 състав с:
Председател: Георги
Иванов
Разгледа в съдебно заседание на 17.10.19г.
/с участието на секретаря Д. Цветкова/
гражданско дело № 4543/18г.
и констатира следното:
Предявени са искове от В. М. против М. И. и Д. М. с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1
от ЗЗД за сумите: 30 000 евро /спрямо първата ответница/ и по 15 000
евро /спрямо двамата ответници/.
Съображенията на страните са изложени по
делото.
Представените по делото доказателства
удостоверяват, че:
От една страна:
Съгласно разписка от 01.03.06г. – ищецът е
предоставил на Е. М. /наследодател; съпруг и баща на ответниците/ сума в размер
на 30 000 евро. Съгласно декларация от 13.09.06г. – ищецът е предоставил
на ответницата М. И. сума в размер на 30 000 евро.
Изложените от ответниците съображения
/заявените от ответниците възражения/ налагат /преценени в съвкупност/ извода,
че: авторството /автентичността/ на представените по делото: разписка и
декларация – не се оспорват. С оглед това: в случая следва да се приеме, че
посочените документи действително съдържат подписите на: Е. М. и М. И.. Същите съображения /възражения – отново
преценени в съвкупност/ налагат и извода, че процесните суми действително са
били получени от наследодателят на ответниците и от първата ответница. В тази
връзка:
Процесните документи съдържат изрично и конкретно
изявление на подписалите ги лица, че са получили процесните суми със
задължението да ги върнат /декларацията съдържа изявление, че визираната в
същата сума е получена в „заем“, а разписката, че сумата е приетата със
задължение да се „възстанови“/. Това съдържание на документите пряко
опровергава тезата на ответниците, че сумите са били получени на друго
основание /различно от договор за заем/. Дори обаче това възражение да се
приеме за доказано, то същото се явява ирелевантно /предвид изричното
съдържание на разписката и декларацията/ досежно задължението на ответниците да
върнат предоставените – получените парични средства/.
С оглед изложеното в случая следва да се приеме, че
предпоставките на чл.
79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явяват
удостоверени в процеса: ответниците са получили /по смисъла на чл. 240, ал. 1
от ЗЗД във връзка с чл. 60, ал. 1 от ЗН – досежно двамата ответника и по
смисъла на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – досежно ответницата М. И./ от ищеца суми в размер на общо 60 000
евро. Заявените от ответниците възражения /и представените от същите в тази
връзка писмени доказателства/ не опровергават горните изводи /на практика тези
възражения и доказателствата към тях не могат да бъдат съотнесени пряко към
процесните две заемни правоотношения, обективирани в горните: разписка и декларация/.
От друга страна обаче:
Възражението на ответниците за изтекла давност /по
чл. 110 от ЗЗД/ в случая се явява основателно:
И двата документа /разписка и декларация/ не
съдържат точен падеж /момент – когато следва да бъдат върнати получените в заем
парични средства/. В такава хипотеза следва да се приеме, че вземанията по
правоотношенията стават изискуеми „след покана“ /по смисъла на чл. 114, ал. 2
от ЗЗД/, а тогава /съгласно изричната редакция на същият законов текст/
давността започва да тече, считано от възникване на задълженията /в случая,
считано от моментите на подписване на разписката и на декларацията: 01.03.06г. и 13.09.06г./. От тези дати до
завеждане на настоящото дело /на 03.04.18г./ е изтекъл далеч по - дълъг срок от
визираният 5-годишен такъв в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД.
Тезата на ищеца, че процесната давност е
била прекъсната /прекъсвана/ не може да бъде споделена:
Предпоставката по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД
следва /доколкото този законов текст регламентира настъпването на съществени
правни последици в патримониума на двете страни по съответното правоотношение/
да бъде установена /доказана/ категорично /еднозначно/ в процеса. В случая по
делото са събрани /в тази връзка/ само свидетелски показания, които обаче /по
своето съдържание/ не установяват пряко - посоченото релевантно обстоятелство
/свидетелят изрично заяви, че не е водил пряк разговор с ответниците, а само е
чувал отстрани обещания да се върнат получените в заем суми/. Няма пречка
/разбира се/ тези показания да се приемат за достоверни, но същите следва да
бъдат подкрепени в процеса и от други /по-категорични/ доказателства /например
– изходящи от ответниците писмени доказателства, съдържащи конкретни признания за
дължимост на процесните вземания/. Такива доказателства не се съдържат по
делото /направеното в тази връзка изявление от името на Д. М. – съдържащо се в
представената от ответниците имейл кореспонденция не може да бъде съобразено
доколкото: същото не е конкретизирано по размер, касае само дълга на
наследодателя Е. М. и преди всичко – направено е към 18г., когато процесните
вземания вече са били погасени по давност/.
Възприемането на противната /обратната/
логика би позволило в случая /именно при липса на категорични доказателства,
които да удостоверят предпоставката по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД/ процесните
искове да бъдат уважени 12 години след възникване на задължението. Не е такава
логиката на закона - последният изисква /именно заради това е създаден
институтът на „погасителната давност“/ - активност на кредитора /в това число
най-вече в хипотезата на чл. 116, б. „б“, предл. 1-во от ЗЗД/ за установяване и
събиране на съответното вземане.
С оглед изложеното – процесните искове
следва да бъдат отхвърлени единствено като: погасени по давност.
Съдът,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 79,
ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД на В.Д.М. ЕГН **********
против М.Х. И. – М. ЕГН ********** и Д.Е.М. ЕГН **********.
ОСЪЖДА В.Д.М. да плати на М.Х. И. – М. и на
Д.Е.М. общо 4 200 лева – съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред САС в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Председател: