№ 13738
гр. София, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20231110124392 по
описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
„С..“ ООД е предявило срещу Г. Г. Б. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1100 лв., представляваща главница по договор
за паричен заем № ...28.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (30.01.2023 г.) до
окончателното й изплащане, с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 205, 40 лв.,
представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода от 28.02.2022 г. до 28.10.2022
г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 107, 96 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
01.05.2022 г. до 01.01.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 4791/2023 г. по описа на СРС, 151 състав.
Ищецът твърди, че на 28.02.2022 г. е сключил с ответника договор за паричен заем № ..,
по силата на който на ответника е бил предоставен паричен заем, като ответникът не е
изпълнил задължението си да погаси дължимите по договора суми, претендирани в
настоящото производство.
Постъпил е отговор от ответника в срока по чл. 131 ГПК, с който исковете се оспорват.
Направено е възражение, че уговорката за възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави, тъй като води до неоснователно обогатяване на кредитора, както и че процесният
договор е „неравноправен“ и противоречи на Закона за кредитните институции и Закона за
защита на потребителите. Моли се исковете да бъдат изцяло отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД е да докаже наличието на валидно правоотношение по договор за заем, по който на
ответника е била предоставена претендираната сума за главница, а последният се е задължил
1
да я върне в посочения срок. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да
установи погасяване на паричното си задължение.
По иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е налице валидна уговорка за заплащане на (договорна) възнаградителна лихва и
нейния размер. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието
на главно задължение и настъпването на падежа за неговото изпълнение. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил главното задължение в срок.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № .. от 28.02.2022 г., сключен
между „С..“ ООД и ответника Г. Г. Б., съгласно който дружеството предоставя на ответника
заемна сума по потребителски заем в размер на 1100 лв., а ответникът се задължава да я
върне в срок до 28.10.2022 г. с 8 месечни вноски, както следва: 2 вноски от по 36, 71 лв. и 6
вноски от по 205, 33 лв., при годишен процент на разходите 48, 72 % и фиксиран лихвен
процент от 40, 05 %, като общата сума за плащане се равнява на 1305, 40 лв. В чл. 4 от
договора е посочено, че с полагането на подпис кредитополучателят е удостоверил
получаването в брой на заемната сума.
Съгласно чл. 5 страните са се споразумели в тридневен срок от сключване на договора
заемателят да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в безусловна банкова
гаранция или поръчителство, като в чл. 11 от договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на това задължение в размер на 990, 60 лв. Съгласно чл. 6 от договора при
забава в плащане на погасителна вноска ответникът дължи обезщетение за забава в размер
на законната лихва.
По делото е прието и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, точно и обективно
изготвено. Съгласно заключението по делото е постъпило едно плащане на 29.06.2022 г. в
размер на 150 лв., като с него ищецът е погасил такси в размер на 8, 08 лв. и 141, 92 лв.
неустойка. Други погасявания не са били извършени, като вещото лице е посочило, че
дължимата възнаградителна лихва по договора е в размер на 205, 40 лв. Изчислило е, че
дължимият размер на мораторната лихва върху 1100 лв. за периода на забава е 75, 17 лв.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за заем – 28.02.2022 г., приложение
намира Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем
е неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
С оглед съдържанието на процесния договор - чл. 4, съдът намира, че по делото установен
фактът на предоставяне от страна на ищеца на ответника на заемна сума в размер на 1100
лв., като в договора изрично е отбелязано, че същият има силата на разписка, т.е. с
подписването му ответникът е удостоверил получаването на главницата по договора.
Следователно, следва да се приеме, че по делото е доказано наличието на валидно сключен
договор за заем между ответника и „С..“ ООД, по силата на който за ответника е възникнало
задължение да върне на заемодателя сума в размер на 1100 лева.
По отношение претенцията за заплащане на възнаградителна лихва съдът намира
следното. С чл. 3, т. 7 от договора страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент
по заема в размер на 40, 05 %. Това представлява писмена уговорка за заплащане на
възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира,
че при преценката размера на уговорената възнаградителна лихва следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно посочената законова разпоредба, в сила от
23.07.2014 г., следователно приложима към процесния договор за заем, годишният процент
на разходите ("ГПР") не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
2
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски
съвет, като съобразно ал. 5 клаузите, с които е уговорен ГПР над този размер, са нищожни.
Размерът на уговорената възнаградителна лихва се включва при изчисляване на ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно, приложимият закон не поставя ограничение в
размера на уговорената между страните възнаградителна лихва, стига при включването й в
ГПР, размерът на ГПР да е в рамките на законоустановения предел по чл. 19, ал. 4 ЗПК, т.е.
да не надвишава пет пъти размера на законната лихва, който съобразно ПМС № 426 от
18.12.2014 г. се равнява на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01.01., съответно
01.07., на текущата година плюс 10 процентни пункта, или малко над 50 %. В конкретния
случай ГПР по процесния договор е в рамките на законосутановеното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което съдът намира, че уговорката в процесния договор за заем за
заплащане на възнаградителна лихва е валидна.
Тъй като процесният договор за заем е сключен с потребител, съдът следи служебно
за наличието на неравноправни клаузи, съответно противоречащи на императивни правни
норми. Ето защо съдът е длъжен да прецени действителността на чл. 11 от договора
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора,
както и начислената съгласно заключението на вещото лице такса в размер на общо 8, 08 лв.
Тези вземания не са включени в исковата претенция на ищеца, но видно от заключението на
приетата съдебно-счетоводна експертиза, те са били погасена с извършените от ответника
плащания, поради което преценката за дължимостта й е от значение за формиране цялостния
размер на задължението на ответника по договора. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят неустойка, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона или на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки - чл. 288 ТЗ, като за
спазването им съдът следи служебно, в т. ч. при искане за присъждане на неустойка.
Аргумент в подкрепа на това са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК и с т. 1 и 2 от
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
В разглеждания случай в договора е уговорена неустойка в размер на 990, 60 лв. за
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по договора за
предоставяне на паричен заем – чл. 11, която се начислява еднократно след изтичането на
три дни от неизпълнението, но се разсрочва съобразно вноските по кредита, а от
заключението на вещото лице се установява, че ищецът е начислил и погасил с извършените
от ответника плащания и такси в размер на 8, 08 лв. и неустойка в размер на 141, 92 лв.
Както беше посочено по-горе, по отношение на процесния договор за заем
приложение намира ЗПК, в сила от 2010 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има правно само на обезщетение за забава върху неплатената в срок
сума, което не може да надвишава законната лихва. В разглеждания случай претедирната от
ищеца и уговорена между страните неустойка всъщност има за цел да обезпечи
изпълнението на главното задължение на заемателя (потребителя) да върне в срок
предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителната лихва и съответно да обезщети
кредитора за вредите от забавата. За длъжника възниква допълнително задължение да
учреди обезпечение, а при неизпълнение на последното за кредитора се поражда вземането
за неустойка. Следователно целта на неустойката е да обезпечи изпълнението на основните
задължения на заемателя и да обезщети вредите от тяхното неизпълнение, т.е. на практика е
уговорена неустойка за забавено изпълнение, като обстоятелството, че същата се дължи
еднократно не обуславя различен извод. Такава уговорка противоречи на императивните
разпоредни на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК по-горе, следователно чл. 11 от договора е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а а уговорената в него сума не се дължи.
Задълженията за заплащане на такси за събиране на просрочени задължения също се
пораждат от неизпълнението на главните задължения на заемателя (потребителя) да върне на
падежа предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителната лихва. Предвид това
следва да се приеме, че и с тях се цели обезпечаване на срочното изпълнението на тези
3
задължения и да се обезщетят вредите от забава. Същевременно целта на таксите и
комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да
изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са
част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира
повече от веднъж такса за едно и също действие. Следователно ищецът няма право да
получи и сума в размер на 8, 08 лв., като неоснователно тази сума е била погасена с
извършени от ответника плащания.
След като установи кои от процесните задължения по договора за заем се основават
на валидни и кои на нищожни уговорки между страните, съдът следва да отбележи, че
погасяванията на задължения, произтичащи от нищожните клаузи по договора, с
извършените от ответника плащания, не следва да бъдат взети предвид при преценка дали
той е погасил всички свои действителни задължения по договора. Казано по друг начин,
всички извършени от ответника погасявания следва да бъдат отнесени единствено към
задълженията за главница, взънаградителна лихва и обезщетение за забава в размер на
законната лихва, включително и сумите, които са били отнесени от кредитора за погасяване
на задълженията за неустойка и такси за събиране на вземането, тъй като последните са
недължими.
В тази връзка следва да се имат предвид и задължителните указания, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК , съгласно
които условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД се
прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за
прихващане на изпълнението (в частност няма подобна уговорка в процесния договор за
заем). В случай че длъжникът не е направил избор кое от няколкото еднородни задължения
погасява, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3
ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се
погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да съществуват
няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено по основание и
размер. За погасяване на паричните задължения приложение намира специалното правило
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл.
76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от
посочените елементи (в частност главница и лихви). Разпоредбата предвижда еднаква
поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита
интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи
да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за
лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за главницата. При
плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не
е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2
ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след
него следващото по обременителност задължение по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него
следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са
еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко
от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания случай от заключението на вещото лице по приетата съдебно-
счетоводна експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано като пълно и обективно, се установява, че ответникът е извършил едно
плащане на 29.06.2022 г. в размер на 150 лв. Както беше отбелязано по-горе, тази сума
следва да бъде отнесена за погасяване единствено на възнаградителната лихва и главницата
по процесния договор. Към датата на плащането – 29.06.2022 г., съгласно погасителния план
4
са били дължими 3 вноски за възнаградителна лихва в размер на по 36, 71 лв., които ищецът
е следвало да погаси с извършеното частично плащане, както и 39, 87 лв. от главницата.
Като взе предвид тези изчисления, съдът намира, че ответникът дължи главница в
размер на 1060, 13 лв., до който размер искът е основателен и следва да бъде отхвърлен за
разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 1100 лв. С частичното плащане
ответникът е погасил част от възнаградителната лихва, като е останала неплатена сума в
размер на 95, 27 лв. за периода от 28.06.2022 г. до 28.10.2022 г., до който размер искът по чл.
240, ал. 2 ЗЗД следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
205, 40 лв., както и за периода от 28.02.2022 г. до 27.06.2022 г.
По отношение обезщетението за забава съдът намира, че същото е дължимо от дата
30.05.2022 г., а не 01.05.2022 г., тъй като съгласно уговорения между страните погасителен
план падежът на първата вноска, включваща главница, е 30.05.2022 г. С оглед установения
по-горе като дължим размер на главницата от 1060, 13 лв. по реда на чл. 162 ГПК съдът
определи размера на дължимото обезщетение за забава върху тази главница в размер на 63,
94 лв., като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 107, 96 лв., както и за
периода 01.05.2022 г. – 29.05.2022 г. този иск подлежи на отхвърляне.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него разноски в
двете производства съобразно размера на уважените претенции, а именно 67, 52 лв. за
заповедното производство (от общо 78,27 лв., от които 28, 27 лв. платена държавна такса и
50 лв. юрисконсултско възнаграждение) и 450, 11 лв. разноски за исковото производство (от
общо 521, 73 лв., от които 121, 73 лв. държавна такса, 300 лв. депозит за експертиза и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение).
В полза на ответника не следва да се присъждат разноски съразмерно с отхвърлената
част от исковете, тъй като той не е направил разноски.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.”С..” №..., ет. 7, установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Г. Г. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
жк "Л..", бл. .., вх. А, ет. 5, ап. .., дължи на „С..“ ООД, ЕИК .., сумата от 1060, 13 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № ...28.02.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение (30.01.2023 г.) до окончателното й изплащане, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД
сумата от 95, 27 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода от
28.06.2022 г. до 28.10.2022 г., и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 63, 94 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху непогасения
остатък от главницата за периода от 30.05.2022 г. до 01.01.2023 г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 4791/2023 г. по описа
на СРС, 151 състав. като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1060, 13 лв.
до пълния предявен размер от 1100 лв.; иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за разликата над 95, 27 лв.
до пълния предявен размер от 205, 40 лв., както и за периода от 28.02.2022 г. до 27.06.2022 г.;
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 63, 94 лв. до пълния предявен размер от 107, 96 лв.,
както и за периода от 01.05.2022 г. до 29.05.2022 г.
ОСЪЖДА Г. Г. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк "Л..", бл. .., вх. А, ет. 5, ап.
.., ДА ЗАПЛАТИ на „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София,
5
ул.”С..” №..., ет. 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното производство в
размер на общо 67, 52 лв. и разноски за исковото производство в размер на общо 450, 11 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6