Р Е Ш Е Н И Е
№……….…/…….06.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Румяна Дучева,
като разгледа докладваното от съдията Маркова
в.т.д. № 642/2019 г., по описа
на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.
№ 13489/21.02.2019 г. от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е,
вх. В срещу Решение № 286/24.01.2019 г., постановено по гр.д. № 6512/2018 г. на
ВРС, XLIII с.,
с което е отхвърлен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че В.К.Д., ЕГН **********,*** и Е.Д.Б.,
ЕГН **********, с местожителство *** дължат
солидарно сумата 4862.43 лв., главница,
сумата 2087.33 лв., договорна лихва
и сумата 3457.50 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, дължими по сключен Договор
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/22.06.2016 г., за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК
№ 1637/06.03.2018 г., по ч.гр.д. № 3221/2018 г., по описа на ВРС, XL с. В с.з. не изпраща представител.
В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно.
Въззивникът
счита, че в конкретния случай не е необходимо обявяване на предсрочна
изискуемост на длъжника, доколкото разрешението по въпроса се отнася до
банковите институции, каквато ищецът не е. Отделно от посоченото счита, че
предсрочната изискуемост е настъпила автоматично поради настъпване на условията
за това, предвидени в разпоредбата на чл. 12.3. от ОУ към Договора за
потребителски кредит. При условие, че горния довод не бъде споделен сочи, че
крайния падеж по договора е настъпил на 26.06.2018 г., факт, който е следвало
да бъде съобразен от първоинстанционния съд, в резултат от което да бъдат
присъдени падежиралите вноски до приключване на устните състезания. По същество отправя искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемите В.Д. и Е.Б., депозират писмен
отговор, в който изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба, а
атакуваното решение считат за правилно и законосъобразно, поради което отправят
искане за потвърждаването му. Излагат коментар на оплакванията, изложени във
въззивната жалба. По същество отправят искане за потвърждаване на постановения
съдебен акт. В с.з. чрез процесуален представител поддържа изложените в
отговора съображения.
ВОС по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че В.Д. и Е.Б. дължат солидарно сумата 4862.43 лв., представляваща заета главница; сумата 2087.33 лв., представляваща уговорена договорна лихва и сумата 3437.50 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, всички дължими по Договор за потребителски кредит № **********/ 23.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 1637/06.03.2018 г., по ч.гр.д. № 3221/2018 г., по описа на ВРС, XL с.
Ищецът твърди, че на 22.06.2016 г. е сключил Договор за потребителски кредит № ********** и В.Д. и Е.Б., като длъжник и солидарен длъжник. По силата на договора била предоставена сумата 5000 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) 49.89 % и годишен лихвен процент 41.17 %. Срокът на договора бил 24 м., при което размерът на месечната вноска възлизал на 309.11 лв., при падеж на всяка 26-то число. Сочи, че при тези параметри общото задължение по кредита възлизало на 7418.64 лв. Излага още, че ответниците дължат и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3750.00 лв., уговорено на вноски от по 156.25 лв, така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало на 11168.64 лв., а общия размер на месечната вноска - 465.36 лв. Излага, че по искане на отв. Д., с част от отпуснатата сума били погасени други негови финансови задължения към трети лица: - 1048.00 лв. към „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД; - 506.56 лв. към „ Аксес Файнанс" ООД; - 328.23 лв. към „ Фератум България" ЕООД и - 895.40 лв. към „ Изи Финанс" ЕООД. От страна на ответниците била заплатена само една пълна погасителна вноска и една непълна. При в хипотезата на т. 12.3. от ОУ към Договора, на 15.06.2016 г. договорът бил едностранно прекратен и била обявена неговата предсрочна изискуемост като на 16.11.2016 г. на първия ответник било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството, с което същият е уведомен за прекратяването и обявяването на предсрочна изискуемост.
Изложените обстоятелства мотивирали ищеца да предприеме действия по принудителното събиране на вземането си.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответниците депозират отговор на исковата молба, в който изразяват становище за неоснователност на предявения иск. Твърдят, че предсрочна изискуемост не е настъпила предвид липсата на обявяването й на длъжниците, както и, че възнаграждение за допълнителния пакет от услуги не се дължи, предвид липсата на предоставена престация от ищеца. Твърди, че уговорките за лихва и предоставяне на допълнителния пакет услуги противоречат на закона и добрите нрави. Твърди, че уговорения лихвен процент надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, същото възражение релевира и за размера на годишния процент на разходите. Твърди, че договорът е унищожаем, поради сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия. Оспорват фактическото усвояване на кредита и предоставянето на кредитния ресурс от страна на ищеца по посочения в исковата молба начин.
Настоящият състав на Варненски
окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на въззивника – ищец, по ч.гр.д.
№ 3221/2018 г., по описа на ВРС, XL с., е издадена Заповед по реда на чл. 410 ГПК, с която са осъдени въззиваемите –
ответници, кредитополучател и солидарен длъжник, да заплатят солидарно сумата 10387.26 лв.,
дължима главница по Договор за потребителски кредит № **********/23.06.2016
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 02.03.2018 г.
до окончателното й изплащане. Присъдени са разноски за заповедното производство
в размер на 257.75 лв.
Представен по делото е Договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2016 г. и Споразумение за предоставяне
на пакет допълнителни услуги.
Представени по делото са и ОУ към договор за
потребителски кредит от 15.06.2016 г., подписани от страните и представляващи
неразделна част от сключения договор.
Представен е и Погасителен план към Договор
за потребителски кредит № **********/23.06.2016 г.
От представената по делото Молба от
21.06.2016 г., изходяща от първия ответник се установява, че към ищеца е отправено
искане посочените в нея задължения към трети лица да бъдат погасени със сумата
от отпуснатия кредит.
Представена е и справка за транзакции, от
която се установява, че на 23.06.2016 г. са извършени 4 бр. транзакции от
страна на въззивника: - в полза на „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, е наредена сумата
1048.00 лв., с посочване на ЕГН на първия ответник и основание „оконч. Пог.“; -
в полза на „Аксес Файнанс“ ООД е наредена сумата 506.56 лв., по ЕГН на първия
ответник и същото основание; - в полза на „Фератум България“ ЕООД е наредена
сумата 328.23 лв. и в полза на „Изи Финанс“ ЕООД е наредена сумата 895.40 лв.
На същата дата 23.06.2016 г. в полза на В.К.Д.
и с посочване на номера на сключения договор за заем, е наредена сумата 2221.81
лв.
Представени са и Искане за отпускане на
потребителски кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация по потребителските кредити от 21.06.2016 г., допълнителна информация
към него от 22.06.2016 г.
Видно е от представеното извлечение от сметка от 04.05.2018 г., водена за задължението на първия въззиваем, че първата погасителна вноска с падеж 26.07.2016 г. е погасена изцяло на 29.06.2016 г. За погасяване на втората вноска с падеж 26.08.2016 г. е внесена сумата 316.02 лв., на 24.07.2016 г.
Представени са уведомителни писма до ответниците, за уведомяването им за настъпилата предсрочна изискуемост и едностранното прекратяване на договора. Не са налице доказателства за достигането им до длъжниците.
Пред първостепенния съд е назначена ССЕ, чието заключение, неоспорено от страните е кредитирано от ВРС. Заключението се цени и от въззивната инстанция като компетентно и безпристрастно дадено.
При така установената фактическа обстановка и
след като съобрази приложимия закон, съставът на Варненски окръжен съд достигна
до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази
следното: Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите
на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 3221/2018 г., на
ВРС, ХL с. Произнасянето на ВРС
съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване съществуването на вземането по заповедта за
изпълнение и предвид разпределението на доказателствената тежест при този вид
искове, ищецът се явява страната в процеса, върху която пада доказателствената
тежест за доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната
сума и наличието на такова задължение, а именно
да установи: наличие на валидно облигационно правоотношение по твърдяния
договор, наличие на неизпълнение на поетите задължения от страна на ответника,
обосноваване на претенциите по период и размер. В тежест на ответника е доказване изпълнението на поетите задължения
точно и в срок или други правопогасяващи възражения.
По оплакванията във въззивната жалба:
Единственото оплакване във въззивната жалба, резонно касае и единствения мотив на първоинстанционния съд да отхвърли предявения иск, а именно липсата на надлежно обявена на въззиваемите предсрочна изискуемост на задълженията по сключения договор.
Автентичността на представените и коментирани във фактическата установеност писмени документи, удостоверяващи валидното възникване на договорно правоотношение между страните по представения Договор за потребителски кредит № **********/23.06.2016 г., не е спорна между страните, следователно същият е произвел действие между страните.
Съставът на
въззивния съд е принципно съгласен с теоретичните постановки на въпроса за
преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника, отнемането му от страна
на кредитора и обявяването на предсрочната изискуемост, изложени от ВРС.
Съобразно
разясненията дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за
разлика от общия принцип залегнал в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост съобразно
разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението за
издаване на заповед не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Съдебната
практика последователно се придържа към разбирането, че надлежното обявяване е
елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост както в
случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на
заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг се претендира
по общия исков ред. Безспорно е, че ищцовото дружество не е банка, а финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, но даденото в ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да
се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва
да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения
по договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Да се приеме обратното
би означавало да се допусне различно третиране на предсрочната изискуемост на
кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции, и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило
в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в
заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва и основание за
поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови
институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за
банкови кредити.
По тези
съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит,
сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ,
съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неизпълнение на задължението за
заплащане на датите на уговорения падеж на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това
волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът за изпълнение на задължението
е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради което за
промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и изявление
на правоимащия (кредитора), че се възползва от това право и обявява
задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна уговорка,
че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът
става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си без да
уведомява длъжника, не поражда действие ако банката, съответно финансовата
институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател.
В конкретния
случай, по делото не е доказано наличието на надлежно изявление на кредитора,
доведено до знанието на кредитополучателя и солидарния длъжник за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Както е посочено във фактическата установеност
по спора, не са налице доказателства, както за изпращането на представените
уведомления до длъжниците, така и за
получаването им.
Макар и от
събраните в хода на производството доказателства да не се установява настъпила
предсрочна изискуемост на задълженията по процесния Договор, в хода на процеса
е настъпил крайния падеж, доколкото падежът на последната вноска по договора е
уговорен на 26.06.2018 г., видно от представения погасителен план от 22.06.2016
г. След като това е така то с настъпването на крайния падеж по Договора
задълженията на ответниците по него са станали изискуеми, факт който
първоинстанционния съд е бил длъжен да зачете, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК
и разясненията дадени в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По делото не се твърди и не се установява
ответниците да са извършвали погашения по процесния договор след частичното
погасяване на падежиралата на 26.08.2016 г., вноска, поради което следва да се
приеме, че същите са неизправна страна по договора. Солидарната отговорност, в
качеството на съдлъжник на втората ответница не се оспорва и се установява от
разпоредбите на сключения между страните Договор.
По изложените съображения искът
за установяване, че ответниците солидарно дължат на ищеца сумата 4862.43 лв.,
главница по Договор за потребителски кредит № **********/23.06.2016 г. като
основателен подлежи на уважаване, а постановеното съдебно решение на ВРС, с
което искът е отхвърлен ще следва да бъде отменено в тази му част. Дължима се
явява и законната лихва, считано от депозиране на заявлението до изплащането на
сумата.
Както е посочено в исковата и
уточняващата молба от 05.07.2018 г., общия размер на претенцията на ищеца –
10387.26 лв., представляваща главница, съобразно издадената Заповед, в
действителност включва освен главницата по договора за кредит и главницата по
задължението за допълнителен пакет услуги, още и договорната възнаградителна лихва
възлизаща на 2087.33 лв. Въззивния състав счита, че не съществува пречка
посочената като главница сума в издадената Заповед да се състои от няколко
отделни главни по вид задължения, доколкото техния произход е същият договор.
Не така стои обаче въпросът с претендираната отново като главница договорна
лихва. Договорната лихва не представлява главно задължение по договора, за да
бъде и тя добавяна при формирането на една обща главница. Същата има производен
характер, доколкото тя представлява възнаграждение за кредитора и се дължи само
докато продължава ползването на предоставената в заем сума и е уговорена като
лихва, видно от клаузите на договорното правоотношение. След като това е така,
то се налага извода, че заповед за договорна лихва в полза на кредитора не е
издавана, доколкото подобно задължение не е било индивидуализирано по надлежния
ред, нито в сезиралото заповедния съд заявление, нито в издадената заповед.
Доколкото обаче общия размер на главницата по издадената Заповед съответства на
общия размер на претенцията в исковото производство, то не се касае за
недопустимост на предявения иск и въпросът дали посочената като главница сума в
действителност е главница или нещо различно е по основателност на предявения
иск.
Мотивиран от изложеното, съставът
на ВОС намира, че предявения иск за установяване солидарната дължимост на
сумата 2087.33 лв., представляваща договорна лихва, от страна на ответниците,
следва да бъде отхвърлен.
Видно от представения Договор между страните е, че кредитополучателя е избрал да закупи пакет от допълнителни услуги „Бонус +“, който не е задължително условие за отпускане на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Видно е още, че възнаграждението за закупения пакет е 3750.00 лв., а размерът на вноската 156.25 лв. Видно е и, че стойността на пакета е добавен към размера на главницата по кредита и по този начин е формирана една обща главница по сключения договор. По идентичен начин е формиран и размерът на погасителните вноски.
От представеното Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, се установява, че негов предмет е
задължението на кредитора да предостави на клиента, по негово искане и при
изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една или всички от посочените
услуги: - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; -
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; - възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; - възможност за смяна на дата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съдържанието на всяка от допълнителните услуги е разписано в ОУ към Договора за
кредит. Страните се договорили, че 15 % от възнаграждението по закупения пакет,
но не повече от 300 лв., представляват стойността на разходите за
предоставената услуга приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
потребителски кредит, която е разсрочена
и е част от вноските по закупения пакет и се дължи и при предсрочно
погасяване.
Съставът на ВОС намира, че съдържанието на
допълнителния пакет услуги, по съществото си не представлява реално
предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които
кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което по размер
се съизмерва със 75% от стойността на предоставената в заем сума. Нещо повече,
както и самия въззивник признава, че стойността на допълнителния пакет не се
дължи заради предоставяне на услугите в него, а заради предоставяне на
„възможността“ кредитополучателя да поиска някоя от изброените услуги. Следва
да бъде посочено, че съобразно клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на
допълнителните услуги се налага извода, че ползването на всяка от тях е
обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното
по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на
кредитополучателя. Това се отнася и за услугата „приоритетно разглеждане и изплащане
на потребителския кредит“, тъй като изначално липсва яснота какъв е срокът за
разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не бъде избран допълнителен
пакет.
Прави впечатление, че доколкото договорът е
двустранен, поначало всяка една от услугите представлява част от процеса на
първоначално и последващо договаряне между страните, през който процес, всяка
една е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със
закона права и вменените задължения. Стремежът към парично компенсиране на
едната страна по договора за това и то в размер приближаващ се към предоставената в заем сума е неоправдано и
създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.
На последно, но не по значение, място следва
да се отбележи, че предвиждането на отделно заплащане на цена за допълнителния
пакет услуги, води до значително оскъпяване на кредитирането, което не е
обявено на кредитополучателя по надлежния начин, така както е предвидено за
лихвения процент и таксите по договора.
Както сам въззивника сочи, стойността на
допълнителния пакет услуги не е отчетен при формиране на ГПР, свободата при
определянето на който е ограничена с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК. В случая, чрез предвиденото отделно заплащане за пакет услуги, без да е
налице сигурност в тяхното предоставяне и начисляването на стойността му още
при сключване на договора като част от погасителната вноска, води до извод за
стремеж към заобикаляне на цитираното ограничение и противоречие на сключеното
допълнително споразумение с императивните норми, предвиждащи защита на
потребителите при сключване на договори за потребителски кредит.
Изложеното налага извод, за неоснователност
на претенцията за заплащане на сумата 3437.50 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, поради което и искът
подлежи на отхвърляне, а постановеното първоинстанционно решение в същия смисъл
– потвърдено и в тази му част.
Предвид непрецизно формулирания петитум на
постановения съдебен акт, въззивния съд счита, че в потвърдителната част следва
да бъде наново изписан.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция решението в частта за разноските пред заповедния съд подлежи на ревизиране. На въззивника за заповедното производство по съразмерност се дължат разноски, възлизащи на 128.73 лв. При изчисляване на разноските е включено и служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 8, вр. чл. 26 НЗПП.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззвника се следват разноски за първа и въззивна инстанция, съобразно изхода от спора. Така за първа инстанция се следва сумата 401.87 лв., представляваща държавна такса, възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. При изчисляване на разноските е включено служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 8, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. За въззивна инстанция се следва сумата 190.87 лв., представляваща държавна такса и юрисконсултско възнаграждение като при изчисляването й е включено служебно определено от съда юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв., на осн. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
На сон. Чл. 78, ал. 3 ГПК, разноските се следват и на въззиваемите съобразно изхода от спора. За първа инстанция се следва сумата 659.54 лв., за всеки от ответниците, представляваща адвокатско възнаграждение. За въззивна инстанция разноски не се присъждат, предвид липсата на доказателства за реално направени такива или за упражнявана защита по реда на чл. 38 ЗАдв.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 286/24.01.2019 г., постановено по
гр.д. № 6512/2018 г. на ВРС, XLIII с., в
частта, с която е отхвърлен иска на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, за
приемане за установено, че В.К.Д., ЕГН ********** и Е.Д.Б., ЕГН ********** дължат солидарно сумата 4862.43 лв.,
главница по Договор за потребителски кредит № **********/23.06.2016 г. и в
частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че В.К.Д., ЕГН **********,*** и Е.Д.Б., ЕГН
**********, с местожителство *** дължат
солидарно на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. В сумата 4862.43 лв. (четири хиляди осемстотин шестдесет и два
лева и 43 ст.), представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********/23.06.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 02.03.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението, на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, за която сума е издадена Заповед по чл. 410 ГПК №
1637/06.03.2018 г., по ч.гр.д. № 3221/2018 г., по описа на ВРС, XL с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
286/24.01.2019 г., постановено по гр.д. № 6512/2018 г. на ВРС, XLIII с. в частта, с която е отхвърлен иска на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49,
бл. 53Е, вх. В за приемане за
установено, че В.К.Д., ЕГН **********,*** и Е.Д.Б., ЕГН **********, с
местожителство *** дължат солидарно разликата
над установения размер 4862.43 лв. до
предявения размер 10387.26 лв. (десет хиляди триста
осемдесет и седем лева и 26 ст.), представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит №
**********/05.01.2017 г., от която 2087.33 лв., възнаградителна лихва и 3437.50
лв., главница за закупен допълнителен пакет услуги, за която сума е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 1637/06.03.2018 г.,
по ч.гр.д. № 3221/2018 г., по описа на ВРС, XL с.
ОСЪЖДА В.К.Д., ЕГН **********,*** и Е.Д.Б., ЕГН **********,
с местожителство *** да заплатят
на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 128.73 лв. (сто двадесет и осем лева и 73 ст.), разноски за заповедно производство, сумата 592.74 лв. (петстотин деветдесет и два
лева и 74 ст.), разноски за първа и въззивна
инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на В.К.Д., ЕГН **********,*** и Е.Д.Б., ЕГН **********, с местожителство *** сумата от по 659.54 лв. (шестстотин петдесет и девет лева и 54 ст.), за всеки, разноски за първа инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на
обжалване по аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.