№ 23013
гр. С., 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110162272 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 439 ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. В. И., ЕГН **********, срещу „С.В.“ АД, ЕИК
*****, с която е предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е издаден изпълнителен лист
от 02.01.2013 г. по ч. гр. д. № 21770/2012 г. по описа на СРС, 91 състав, а именно: сумата от
4669,40 лв. – главница за потребена вода през периода от 14.06.2002 г. до 24.07.2012 г., ведно
със законна лихва за период от 24.10.2012 г. до изплащане на вземането, сумата от 87,97 лв. –
мораторна лихва за периода от 19.02.2005 г. до 18.11.2006 г., както и сумата от 145,15 лв. -
разноски, касаещи имот с адрес: гр. С., ж. к. „Н. - V“, бл. 515, вх. А, ет. 13, ап. 52, клиентски
№ 4033423, за събирането на които суми е образувано изпълнително дело №
20138630400585 по описа на ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на КЧСИ, поради погасяването им по
давност.
Ищецът твърди, че въз основа на процесния изпълнителен лист през 2013 г.
ответникът е образувал посоченото изпълнително дело, по което са наложени запори върху
банкови сметки и трудово възнаграждение на длъжника, както и възбрана на недвижим
имот на 11.03.2015 г. Взискателят подал молби за предприемане на изпълнителни действия
на 25.01.2016 г. и на 29.03.2017 г. с искане за налагане на запори и извършване на опис на
движими вещи на длъжника. Ищецът твърди, че след тази дата липсват каквито и да е
изпълнителни действия, поради което към 29.03.2022 г. вземанията са се погасили с изтичане
на петгодишната погасителна давност. С оглед гореизложеното моли за уважаване на
предявения иск и за присъждане на разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който признава иска и
моли разноските по делото да останат в тежест на ищеца. Евентуално прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
От приетото за послужване ч. гр. д. № 21770/2012 г. по описа на СРС, 91 състав, се
установява, че същото е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК с вх. № 3327602/24.10.2012 г. на „С.В.“ АД, въз основа на което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.10.2012 г., с която е
разпоредено длъжникът Д. В. И. да заплати на „С.В.“ АД сумата от 4669,40 лв.,
представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от 14.06.2002 г. до
24.07.2012 г., ведно със законна лихва от 24.10.2012 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 87,97 лв. за периода от 19.02.2005 г. до 18.11.2006 г. и 145,15 лв. - разноски
по делото, от които 95,15 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Срещу заповедта за изпълнение не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
възражение от длъжника, поради което на 02.01.2013 г. е издаден изпълнителен лист за
сумите по заповедта по чл. 410 ГПК (видно от отбелязването върху заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 21770/2012 г. по описа на СРС, 91 състав).
По делото не е спорно, че за събиране на сумите по заповедта и въз основа на
издадения изпълнителен лист от „С.В.“ АД е образувано през 2013 г. изпълнително дело №
20138630400585 по описа на ЧСИ С.Х. с рег. № 863 на КЧСИ. Не е спорно, че по
изпълнителното дело са извършвани следните изпълнителни действия, прекъсващи
погасителната давност за принудително събиране на вземанията: запор върху банкови
сметки и трудово възнаграждение на длъжника, възбрана върху недвижим имот на
длъжника от 11.03.2015 г., като на 25.01.2016 г. и на 29.03.2017 г. взискателят е подал молби
с искане за налагане на запори и извършване на опис на движими вещи, собственост на
длъжника. Страните не са формирали спор и по това, че след 29.03.2017 г. не са искани или
извършвани изпълнителни действия, прекъсващи давността, както и че същата е изтекла към
датата на подаване на исковата молба, като изпълнителното дело е прекратено на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК видно от съобщение с изх. № 59656/18.11.2024 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявен е отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответното дружество процесните суми, за които е издаден
изпълнителен лист от 02.01.2013 г. по ч. гр. д. № 21770/2012 г. по описа на СРС, 91 състав, в
полза на „С.В.“ АД, поради погасяването им по давност.
Искът е допустим, въпреки прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК като в тази връзка съдът споделя мотивите на решение №
60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. по описа на ВКС, III г. о. В същото се приема, че
2
длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по
давност вземане, за което е налице изпълнително основание (влязло в сила съдебно
решение), въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е
налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на
кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително
производство, обуславя интереса на длъжника да иска установяване, че вземането е погасено
по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното
изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемпцията не изключва принудителното
изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за
изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ -
той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист.
Единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува
новото искане в ново (като номер) изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по
силата на закона. В случая към момента на подаване на исковата молба изпълнителното дело
е било висящо, което обстоятелство, обсъдено в контекста на цитираната съдебна практика,
обосновава правния интерес от исковата защита. Длъжникът има правен интерес от
установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е
налице изпълнително основание (влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК), въз
основа на което е издаден изпълнителен лист.
По предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК в тежест на ищеца е да докаже
наличието на правен интерес от исковата защита - че е длъжник по посоченото изпълнително
дело с предмет - процесните суми, удостоверени с влязло в сила изпълнително основание,
както и че след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е изтекъл
законоустановеният срок, с който законът свързва погасяване на вземанията по давност.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже, че за
периода от настъпване на изискуемостта на вземанията по изпълнителния лист до изтичане
на срока, с който законът свързва погасяване на вземанията по давност, са били налице
основания за спиране и/или прекъсване течението на давността по смисъла на чл. 115 ЗЗД и
чл. 116 ЗЗД.
По делото е безспорно обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз основа
на влязла в сила заповед за изпълнение, в хипотезата на чл. 416 ГПК. На основание
последната норма, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК, влязлата в сила заповед за изпълнение е
основание за издаването на изпълнителен лист.
Според ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания
по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал.
2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене
не се провежда, какъвто е и процесният случай.
3
Процесните вземания се погасяват с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна
погасителна давност, тъй като произтичат от влязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК и последиците й следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила
съдебно решение. С влизане в сила на заповедта за изпълнение - чл. 416 ГПК се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439
ГПК, тъй като същите се преклудират. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със
стабилитет и спор между същите страни на същото основание за това вземане е недопустим.
Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато
възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за
установяване на вземането), настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират. Изброените правни последици приравняват
влязлата в сила заповед за изпълнение на силата на пресъдено нещо, с изключение на
правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна последица, характерна за
влязлото в сила решение. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно
решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от обективните й предели
факти, стабилитет и изпълнителна сила, то спрямо същата не може да се отрече
приложимостта на общата петгодишна погасителна давност, включително относно спорните
лихви (в този смисъл определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на
ВКС, ІV г. о., определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС,
IV г. о., решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г.
о., определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. по описа на ВКС, II т. о.,
решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №
118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение №
50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Поради това
приложим в случая е петгодишният давностен срок за всички спорни вземания.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение - в случая най - късно с изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК и издаването на изпълнителния лист на 02.01.2013 г. (тъй като не са наведени
твърдения, нито са ангажирани данни за различен момент на влизането й в сила) е започнала
да тече нова петгодишна давност.
Според чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК
на ВКС прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане
от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т. ч. насочването на изпълнението чрез
4
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н., до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността: образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В тълкувателното решение е посочено, че относно давността в принудителното
изпълнение са неприложими правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в
исковия процес, тъй като ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес,
но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася
съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. По смисъла на цитираното тълкувателно решение нова давност
започва да тече с предприемането на всяко ново изпълнително действие за принудително
изпълнение.
Прието е също така, че в гражданското право давността е правна последица на
бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. В
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да
действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като актът
има само декларативен, а не конститутивен характер. В този случай новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а
от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
5
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Предвид становището на ответника на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с
проекта за доклада по делото, обявен за окончателен без възражения от страните, съдът е
обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички факти, включени във
фактическия състав на предявения иск по чл. 439 ГПК - че ищецът е длъжник по посоченото
изпълнително дело с предмет - процесните суми, удостоверени с влязло в сила изпълнително
основание, издадено в полза на ответника, както и че след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК и образуване на изпълнителното дело е изтекъл
законоустановеният срок, с който законът свързва погасяване на вземанията по давност.
Ответникът изрично признава, че след м. 03.2017 г. по изпълнителното дело не са
извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, включително при
съобразяване на спиране на теченето на давността поради обявеното извънредно положение
в Република България със Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците (ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) за времето от 13.03.2020 г.
до 20.05.2020 г., поради което към датата на подаване на исковата молба – 22.10.2024 г. е
изтекъл петгодишният давностен срок за принудително събиране на вземанията. Ето защо
искът по чл. 439 ГПК е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход от спора и съгласно практиката на Върховния касационен съд,
обективирана в определение № 60360/08.11.2021 г. по ч. гр. д. № 4112/2021 г. по описа на
ВКС, IV г. о. следва да се приеме, че ответникът отговаря за направените от ищеца разноски,
въпреки че е признал иска. В този смисъл е и определение № 1220/05.12.2023 г. по ч. т. д. №
1809/2023 г. по описа на ВКС, II г. о., постановено по идентичен случай, в което е прието, че
когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца,
признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за
разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Възражението за
изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането,
за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се
направи извън исковия процес. Или отнесено към конкретния случай, наличието на
изпълнителен титул в полза на ответника, по който е имало и висящо изпълнително дело
към момента на образуване на настоящото производство, поражда право за длъжника да
поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичане на срока на
погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на
кредитора. Следователно, в случая разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима и с
оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да отговаря за
сторените от ищеца разноски.
От ищеца се претендират разноски за заплатена държавна такса – 190,30 лв., които
следва да се възложат в тежест на ответника.
От страна на процесуалния представител на ищеца се претендира и адвокатско
6
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца в хода на производството на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. съгласно договор за правна защита и съдействие от
01.10.2024 г. От страна на ответника своевременно е направено възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК.
За определяне размера на адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ
съдът съобразява, че с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели,
които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. В определение
№ 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о. е прието, че посочените
в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото. С оглед така дадените разрешения, при
определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимални размери.
Съобразявайки тази практика, настоящият съдебен състав приема, че дължимото
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ следва да бъде
определено в размер на 600 лв., което да бъде присъдено в полза на процесуалния
представител на ищеца. Определеният от съда размер е съобразен с цената на иска,
фактическата и правната сложност на делото, която е ниска, с оглед признанието на
ответника, липсата на събиране на допълнителни доказателства, процесуалното поведение и
участие на страните в процеса и броя на проведените съдебни заседания – едно съдебно
заседание, както и с релевантната съдебна практика при присъждане на възнаграждения за
безплатна правна помощ (определение № 1016/06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. по
описа на ВКС, IV г. о.).
Така мотивиран, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. В. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „Н.“, бл. 534, вх. Б, ап. 36, срещу „С.В.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „Цар Б. III“ № 159, Бизнес Център Интерпред Цар Б., ет. 2 и
3, иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът Д. В. И. не дължи на ответника „С.В.“ АД
сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 02.01.2013 г. по ч. гр. д. № 21770/2012 г. по
описа на СРС, 91 състав, а именно: сумата от 4669,40 лв. – главница за потребена вода през
периода от 14.06.2002 г. до 24.07.2012 г., ведно със законна лихва за период от 24.10.2012 г.
до изплащане на вземането, сумата от 87,97 лв. – мораторна лихва за периода от 19.02.2005
г. до 18.11.2006 г., както и сумата от 145,15 лв. - разноски, касаещи имот с адрес: гр. С., ж. к.
„Н. - V“, бл. 515, вх. А, ет. 13, ап. 52, клиентски № 4033423, за събирането на които суми е
било образувано изпълнително дело № 20138630400585 по описа на ЧСИ С.Х., с рег. № 863
на КЧСИ, поради погасяване на правото на принудително изпълнение на вземанията с
изтичането на петгодишен давностен срок.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Цар Б. III“ № 159, Бизнес Център Интерпред Цар Б., ет. 2 и 3, да заплати на Д. В. И., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж. к. „Н.“, бл. 534, вх. Б, ап. 36, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 190,30 лв. – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Цар Б. III“ № 159, Бизнес Център Интерпред Цар Б., ет. 2 и 3, да заплати на адв. М. И. П. от
САК, с личен № **********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „П.“ № 5, ет. 3, офис № 1, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 600 лв. -
разноски за оказана безплатна правна помощ на ищеца Д. В. И., ЕГН ********** в хода на
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8