Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IVБ въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на
тринадесети юни през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 342 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 370421/26.03.2018г., постановено по гр.д. № 65172/2017г. по описа
на СРС, 141ви състав, М.Г.Д.
е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ, сума в размер на 561.33 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за
абонатен номер 261168 за периода м.05.2014г. до м.04.2016г. и сумата от 21.81 лева, представляваща цена на
услуга за дялово разпределение за период м.05.2014г. до м.04.2016г., ведно със
законната лихва, считано от 15.09.2017г. до окончателното заплащане, и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата от 86.83
лева, представляваща мораторна лихва за забава
върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2015г. до 11.09.2017г., като съдът е отхвърлил исковете с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ
до пълния предявен размер от 1565.26 лева и за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г. и до пълния предявен размер от 70.13 лева, и исковете с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждането на мораторно
обезщетение за забава върху главницата за стойността на доставената топлинна
енергия до пълния предявен размер от 307.73 лева и за периода от 08.08.2014г. до 11.09.2017г., досежно
главницата за стойност на реално доставена топлинна енергия за отчетен период
от м.05.2013г. до м.04.2014г., както и за присъждане на мораторно
обезщетение за забава върху главницата за цена на услуга за дялово
разпределение в размер на 16.82 лева за периода 08.08.2014г.
до 11.09.2017г.
Софийски районен съд е осъдил
ответницата да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищцовото дружество сума в размер на 237.72 лева – разноски
по делото.
Решението е постановено при участие
на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.“ ООД на страната на ищеца.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД е
депозирана въззивна жалба с вх. №
5068839/24.04.2018г. срещу първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството искове, с
твърдения за неговата неправилност. В жалбата се излагат съображения, че
Софийски районен съд неправилно е приел, че сумата по издадената фактура №
**********/07.2014г. е погасена по давност, тъй като срокът за плащането и бил
до 15.09.2014г., от която дата според въззивника
започва да тече давността за процесното вземане. Като аргумент в подкрепа на това твърдение,
представителят на ищцовото дружество се позовава на
разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от Общите условия, в която било посочено, че
клиентът дължи да заплати сумите по издадените фактури за топлинна енергия в 30
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В жалбата се
поддържа, че ответницата и съпругът и, видно от приложения по делото нотариален
акт, са запазили правото си на ползване заедно и поотделно за целия имот,
предвид това се изразява становище, че правилно исковите им претенции са били
насочени изцяло към ответницата, тъй като тя отговаряла солидарно със съпруга
си по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК. С оглед изложеното се моли решението да
бъде отменено в обжалваната му част, като вместо това бъде постановено друг, с
което да бъдат уважени изцяло предявените от дружеството искове. Претендира се
и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответната страна – М.Г.Д..
От М.Г.Д.,
лично, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е депозирано въззивна
жалба с вх.№ 5088681/28.05.2018г. срещу решението на Софийски районен съд в
частта, с която предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са били уважени. Твърди се, че
обжалваното решение е постановено при допуснати съществени нарушение на
материалния закон, като съдът не бил съобразил, че през процесния
период титуляр на партидата е друго лице. Посочва се, че от заключението на
съдебно-техническата експертиза не можело да се установи дали до имота реално е
доставена топлинна енергия, тъй като вещото лице било констатирало единствено,
че такава е доставяна до общия топломер, а в същото време липсвали поставени
индивидуални измервателни уреди на входа на жилището, което било нарушение на
европейските директиви. Поддържа се, че между страните няма валидно сключен
договор, тъй като същият няма за предмет стока с определено количество и
качество. Подчертава се и че в процесния случай
предоставената услуга не е с необходимото качество. Въззивницата
твърди, че не е получавала и фактури за процесните
вземания и се позовава на чл. 5 от Конституцията на Република България. С оглед
изложеното се моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, а
предявените срещу нея искове – отхвърлени.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на въззвната
жалба нито от „Т.С.“ ЕАД, нито от третото лице помагач – „Т.“ ООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта и наличието на противоречие с
императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
състав намира постановеното от СРС, 141ви състав, решение за валидно и допустимо,
но и правилно. Аргументите на съда, с оглед изложените от въззивниците
доводи, в тази насока са следните:
Между
страните пред въззивната инстанция не се спори, а и
от представените по делото доказателства се установява, че процесният
имот се намира в сграда, присъединена към абонатна станция. Спорен обаче е
въпросът дали между страните е била налице към исковия период валидна
облигационна връзка, доколкото в отговора на исковата молба и във въззивната жалба на ответницата се поддържа, че материално
легитимирана да бъде ответник по делото е нейната дъщеря Вяра Олтсман.
От
представеният по делото нотариален акт № 125, том LLXXXII,
дело 25939/1997г., се установява, че Д.К.Д.дарил на В.Д.К.апартамент, находящ се в гр.София, ул. „******на партера на сградата
(идентичен съгласно удостоверение за идентичност с апартамент №1, находящ се в гр.София, ул. „******, вх. 1), като Д.Д.е запазил безвъзмездното ползване на целия имот за себе
си и за съпругата си М.Г.Д.. Именно от Д.Д.е подадено
и заявление до „Т.С.“ ЕАД за откриване за партида за процесния
имот с абонатен номер 261168 на негово име. Видно от приложената по делото
справка по Наредба № 14/18.11.2009г.,съпругът на ответницата е починал на
16.11.2016г., т.е след исковия период.
При извършване на съвкупна преценка на
така посочените доказателства по делото настоящият състав намира, че ищцовото дружество е установило при условията на пълно и
главно доказване, че именно М.Д. през исковия период заедно с починалия си
съпруг са били вещни ползватели на топлоснабдения
имот апартамент №1, находящ се в гр.София, ул. „******,
вх. 1. Със запазване вещното право на ползване върху цялото процесно
жилище за всеки от съпрузите от 1997., те са придобили и качеството потребител
на топлинна енергия съобразно действащата към 1997г. разпоредба на чл. 5 от
Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия (отм.). В този смисъл и последващата нормативна уредба – чл. 106а, ал. 4 от Закона
за енергетиката и енергийната ефективност (отм.) предвижда, че потребители на
топлинна енергия са и титулярите на вещно право на ползване Ответницата заедно
със съпруга си продължава да притежава качеството потребител на топлинна и при
действието на Закона за енергетиката, тъй като попада и в обхвата на
дефиницията дадена в § 1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, според която „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице-собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Подобна е и дефиницията за клиент на топлинна енергия,
разписана в чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г.) - редакцията действаща към спорния период.
Предвид изложеното, настоящият състав
намира, че именно вещните ползватели, а не собственикът на топлоснабдения
имот – В.Д.О., са материално легитимирани да отговарят за задълженият към „Т.С.”
ЕАД, като съобрази и обстоятелството, че видно от приложената към исковата
молба молба-декларация с вх.№ТО9850/12.12.2001г.,
подадена от името на Д.Д., именно той е заявил
желание партидата за имота да бъде открита на негово име.
Същевременно не могат да бъдат приети за
основателни доводите на ответницата, че през процесния
период потребител на топлинна енергия в имота е била нейната дъщеря В.О., тъй
като именно тя била титуляр на партидата. Доказателства в тази насока не са
ангажирани, напротив във всички представени по делото доказателства като
титуляр на партидата за исковия период е посочен вещният ползвател Д.. Освен
това следва да се има предвид, че обстоятелството, че като титуляр на партидата
в информационната система на ищцовото дружество е
посочено лице не е представлява категорично доказателство, че именно това лице
се намира в облигационна връзка с „Т.С.“ ЕАД с оглед разясненията дадени в т. 1
от Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д.№
2/2017г. на ОСГК на ВКС. От ответницата не са ангажирани доказателства в
подкрепа на твърденията и, че през процесния период
потребител на топлинна енергия е била дъщеря и или друго лице, като посоченото
поименно от нея дружество.
Именно като потребители на топлинна
енергия ответницата е обвързана и с действащите за спорния период Общи условия
на ищцовото дружество от 2014г. Съгласно чл. 150, ал.
1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР (с предходно наименование ДКЕВР). Следователно
писмена форма на договор не е необходима, достатъчно е общите условия да са
влезли в сила, а това обстоятелство не се оспорва от М.Д.. По делото не е
установено и ответницата да е упражнила правото си на възражение по чл. 150,
ал. 3 от ЗЕ срещу Общите условия. Предвид изложеното, настоящият състав счита,
че между страните по делото са били налице договорни отношения за продажба на
топлинна енергия за битови нужди през процесния
период с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Ето защо неоснователни се явяват твърденията на въззивницата, че не е потребител на топлинна енергия.
Досежно въпроса за осъществяването на реално
доставяне на топлинна енергия и нейното количество и качество, въззивният съд намира следното:
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 –
чл. 148) и в действалата към процесния период Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
От представените
по делото от третото лице помагач документи за главен отчет за периодите
2013-2014г.,2014-2015г. и 2015-2016г., неоспорени от ответницата, по
категоричен начин се установява, че са осъществявани реални доставки на
топлинна енергия. Същите са проверени от приетата съдебно-техническа
експертиза, която съдът кредитира в тази част по реда на чл. 202 от ГПК като изготвена въз основа на наличните по
делото документи и от експерти, притежаващ необходимите професионални знания и
квалификация. Въззивната инстанция намира за необходимо да посочи, че ирелевантно за кредитирането на изготвеното и прието по
делото заключение по съдебно-техническа експертиза е дали вещото лице е
посетило имота или не, доколкото констатациите на същото се отнасят за минал
период и при посещението си на място в имота, експертът не би могъл да установи
през 2018г. какво е било количеството доставена топлинна енергия през
2013-2016г.
В заключението
си вещото лице изготвило съдебно-техническата експертиза потвърждава, че през
исковия период е осигурен достъп до имота за извършване на отчет на уредите за
дялово разпределение, като е констатирано, че в имота има 4ри броя чугунени
радиатора с монтирани разпределители на топлинна енергия, по които са направени
отчетите. Вещото лице е констатирало, че за периода 2013г-2015г. от извършените
отчети за едно от отоплителните тела отчетът е бил 0 лева, а за отчетния период
2015-2016г. нулев е бил отчета за три от отоплителните тела. В заключението е
посочено и че в имота е имало монтирани 2 броя водомери за топла вода, по които
през целия исков период е извършено отчитането. Експертът е посочил още, че за
имота не е начислявана топлинна енергия от отоплителни тела в общите части на
сградата, но че е начисляван разход за топлинна енергия от сградна
инсталация на база пълен отопляем обем и топлинна енергия за подгряване на вода
за БГВ. В експертизата е дадено заключение, че дяловото разпределение за процесния имот през исковия период е извършено съобразно
действащата нормативна уредба.
Предвид
изложеното, въззивният съд приема, че по делото е
доказано по несъмнен начин, че „Т.С.” ЕАД е доставило количество топлинна
енергия до жилището, чието вещен ползвател е ответницата.
Следва
да се посочи, че дали са изготвени или предоставени фактури във връзка с
извършената доставка е ирелевантно за възникването на
задължението за заплащане на потребената топлинна
енергия.
Неоснователен
е доводът на ответницата във въззивната жалба, че е
налице нарушение на Директива № 32 на ЕС. Европейските директиви са актове, които
обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да
изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко
действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в
националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на
нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните
норми, които противоречат на разпоредбите на директивата, ако нормите на
директивата го позволяват. Настоящият случай обаче не е такъв. Самата система
за дялово разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ (отм.) в изпълнение на
изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно
ограничаване на емисиите от въглероден диоксид чрез подобряване на енергийната
ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Именно
съгласно директивата, държавите членни трябва да разработят и реализират
програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление,
климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.
Според чл. 155,
ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни
месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния
период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение. Въззивният съд намира, че това не
съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО) – траспонирана в българското законодателство чрез Закона за
енергийната ефективност - § 3 от ДР на ЗЕЕ, според който в сметките следва да
се включва само реално потребена енергия. Плащането
по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т.
2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко
от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период.
По отношение на
размера на дължимата от ответницата сума:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1
ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини:
1/ на 10 равни месечни вноски и две изравнителни, 2/ на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия
за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период
Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски не
са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период,
а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер
на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Следователно размерът на дължимата сума за реално потребената през процесния период
топлинна енергия представлява сбор от начислените по фактурите за процесния период месечни задължения и сумата от
изравнителните сметки, която може да бъде положително число, когато е сума за
доплащане или отрицателно число, когато е сума за възстановяване.
От приетото по
делото заключенията по съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи,
които настоящият състав кредитира по реда на чл. 202 от ГПК, доколкото същите
са изготвени въз основа на представените по делото документи, се установява, че
фактурираните ежемесечно от „Т.С.“ ЕАД суми за топлинна енергия за абонатен
номер 261168 за периода м.05.2014г.-м.04.2016г. са в размер на 896.96 лева. В така посочената сума не
са включени, видно от заключението на вещото лице, изготвило
съдебно-техническата експертиза, стари задължения и извършени корекции, както и
стойности по фактурите за извършване на услугата дялово разпределени.
В заключението
по съдебно-техническата експертиза вещото лице посочва още, че стойността на
изравнителните сметки за периода м.05.2014г. до м.04.2016г. е общо 228.14 лева за доплащане от
потребителите, каквато е и стойността на представените от третото лице помагач
по делото изравнителни сметки. Следователно стойността на реално доставената и
използвана през периода м.05.2014г. – м.04.2016г. топлинна енергия е 1125.10 лева (сбор между 896.96 лева и
228.14 лева). Същевременно, вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза,
е констатирало, че от ответницата не са постъпили плащания на суми за топлинна
енергия за периода м.05.2014г. до м.04.2016г., а са платени единствено16.82
лева – мораторна лихва върху главницата за периода
м.05.2013г. – м. 01.01.2014г. От представените към
отговора на исковата молба фискални бонове е видно, че извършените плащания по
тях касаят периоди преди и след исковия период, поради което не мога да бъдат
съобразени от съдебния състав.
Ищцовото дружество
претендира заплащането и на доставената в периода от м.05.2013г. до м.04.2014г.
топлинна енергия съобразно, издадена обща фактура № **********/31.07.2014г. на
стойност 440.18 лева (суми по
ежемесечно издавани фактури по прогнозни сметки - 413.27 лева и изравнителна
сметка 26.91 лева за доплащане от потребителя), каквато е стойността на
доставената топлинна енергия до имота за този период, съгласно заключението на
вещото лице изготвило съдебно-техническата експертиза.
Във връзка с направеното от
ответницата възражение за изтекла погасителна давност още в отговора на
исковата молба, поддържано и пред въззивната
инстанция, настоящият състав приема следното:
Съгласно разясненията
дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№
3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена
топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на
всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея,
защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите
условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери приложение
тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в”
от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главници), давността тече от деня на падежа (тъй
като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение). В частност задълженията на ответницата за заплащане на
стойността на доставената енергия са възникнали като срочни. Действащите в
период до м.03.2014г. Общи условия предвиждат, че претендираните
суми за този период са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. Следователно за всяка една от претендираните
от ищцовото дружество главници, касаещи процесния период до месец м.02.2014г.,(доколкото
на през март 2014г преди влизане в сила на Общите условия от 2014г. е станало
изискуемо вземането за м.02.2014г. и по отношение на него ще намерят приложение
разпоредбите на Общите условия от 2008г.), тригодишният давностен
срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, влезли в сила от 12.03.2014г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 от ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
т.е за процесните главници, по отношение на които се
прилагат общите условия, влезли в сила през 12.03.2014г., давността тече от
деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ
изтичането на съответния месец, например за месец март 2014г. – от
01.04.2014г., за месец април 2014г. – от 01.05.2014г.
В конкретния
случай сумата дължима за топлинна енергия за периода от м.05.2013г. до
м.02.2014г. се явяват погасени по давност, тъй като падежът за заплащане на
задължението за м.02.2014г. е настъпил съобразно действащите Общи условия от
2008г. на 31.03.2014г., поради което тригодишният давностен
срок за него е изтекъл на 31.03.2017г., а исковата молба е подадена от ищцовото дружество на 15.09.2017г., т.е след изтичане на погасителната
давност за сумите дължими за периода от м.05.2013г. до м.02.2014г.
Погасени по
давност се явяват и сумите претендирани за доставена
топлинна енергия за м.03.2014г. и м.04.2014г., които са включени в обща фактура
№**********/31.07.2014г. За тях намират приложение общите условия на „Т.С.“ ЕАД
сила от 12.03.2014г., поради което с оглед горепосоченото вземането за
м.03.2014г. е било погасено по давност на 01.04.2017г., а за м.04.2014г. – на
01.05.2017г., т.е преди депозиране на исковата молба.
Погасена по
давност се явява и изравнителната сметка за отоплителния период м.05.2013г. –
м.04.2014г., доколкото е за вземания възникнали до 30.04.2014г.
Ирелевантно е
обстоятелството, че ищцовото дружество е издало в
последствие обща фактура №**********/31.07.2014г., в която е включило сумите за
потребена топлинна енергия през целия период от
м.05.2013г. до м. 04.2014г., като е сторнирал преди
това издадените фактури. Задължението за заплащане на посочената в тази обща
фактура сума не е възникнало с издаването и, то е възникнало преди това и то
въз основа на ползването на топлинната енергия. Ако бъде прието становището на
ищеца, поддържано във въззивната жалба, че давността
започва да тече след изтичане на срока за плащане на общата фактура, би се
предоставила възможност кредитора по едно вземане по своя воля да сторнира включено в дадена фактура вземане и да издаде нова
за същото и така да продължава до безкрай давностния
срок на вземането си.
По отношение на
сумите дължими за останалата част от исковия период, т.е от м.05.2014г. до
м.04.2016г., настоящият състав намира, че погасени по давност са вземанията за
периода от м.05.2014г. до м.08.2014г., включително доколкото изискуемостта на
месечното задължение за м.08.2014г. е настъпила съобразно предвиденото в общите
условия на ищцовото дружество, в сила от
12.03.2014г., на 01.09.2014г., а тригодишният давностен
срок е изтекъл на 01.09.2017г., т.е преди подаване на исковата молба.
С оглед
изложеното, погасена по давност се явява дължима сума, представляваща цена на потребената топлинна енергия през периода от 01.05.2013г.
до 30.08.2014г., която съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза
се равнява на 443.89 лева, от които
440.18 лева за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г и 3.71 лева – за периода от
м.05.2014г. до м.08.2014г.
Ето защо въззивният съд намира, че непогасена по давност е останала
сумата от 1121.39 лева,
представляваща цена за доставената, но незаплатена топлинна енергия до имота с
абонатен номер 261168 за периода от м.09.2014г. до м.04.2016г.
Предвид това,
погасена по давност се явява и част от претенцията на ищеца за мораторна лихва в размер на 134.60 лева, определен по реда на чл. 162 от ГПК.
Въпреки че по делото е установена дължимостта на
главното вземане в размер на 1121.39 лева, по делото не
са ангажирани доказателства от ищеца, че ответницата е изпаднала в забава за извършените
плащания, доколкото не са ангажирани доказателства за изпращане на покана до
същата. Предвид това, не се дължи заплащане и на претендираната
от ищцовото дружество мораторна лихва върху
непогасената по давност главница.
За да се
установи, какъв е размерът на дължимата от ответницата сума, следва да бъдат
обсъдени доводите на въззивника-ищец относно това, че
ответницата като солидарен длъжник с починалия си съпруг дължи заплащането на
цялата сума за исковия период, а не само половината от нея. По така поддържания
довод, въззивният съд приема следното:
В действителност
от събраните по делото доказателства се установява, че през исковия период
съпругът на ответницата, който също като нея е вещен ползвател на топлоснабдения имот е бил жив (същият е починал едва след
края на процесния период на 17.11.2016г.). Предвид това в
конкретната хипотеза в тежест на ищцовото дружество е
било да установи, че в конкретния случай намира приложение разпоредбата на чл.
32, ал. 2 от СК, съгласно която разходите за задоволяване
на нужди на семейството се поемат от
двамата съпрузи и за задължения, които единият или
двамата съпрузи са поели за
нужди на семейството, те отговарят солидарно. Това, че ответницата и
починалият Д.Д.са били съпрузи не означава, че те са
солидарни длъжници за всяко едно задължение. Поради
това, ищцовата страна следва да докаже, че
задължението е възникнало за задоволявани на семейните нужди на починалия Д. и
на ответницата. По делото липсват доказателства двамата да са живели през
исковия период в процесното топлоснабдено
жилище и съдът приема, че двамата са отговаряли разделно за дължимите суми за потребена топлинна енергия през исковия период. Ето защо
ответницата дължи половината от непогасената главница за топлинна енергия и
половината от дължимата върху главницата лихва или сумата от 560.70 лева, представляваща цена на
доставената до процесното жилище топлинна енергия за
периода от м.09.2014г.
до м.04.2016г.
Досежно претенцията на
ищеца за заплащане на сума в размер на 70.13 лева, представляваща главница за
такса за услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г.,
настоящият състав намира същата за неоснователна. От страна на „Т.С.“ ЕАД в
исковата молба не са наведени твърдения за факти, въз основа на които
дружеството се легитимира като кредитор на вземането за цената на извършената
услуга „дялово разпределение“, която е била извършена от третото-лице помагач
по делото. В тази насока не са представени и доказателства. С оглед на това настоящият
състав намира, че ответницата Д. не дължи на топлопреносното
дружество сумата, представляваща цена за услугата „дялово разпределение“,
поради което в част, с която същата е осъдена да заплати сумата от 21.81 лева решението следва да бъде
отменено. С оглед акцесорния характер на претенцията
за обезщетение за забава, като неоснователна следва да бъде отхвърлена и
претенцията на „Т.С.“ ЕАД и за сумата от 16.82 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 08.08.2014г. до 11.09.2017г.
върху цената за дялово разпределение.
Предвид изхода на спора, решението на Софийски районен съд следва да бъде
отменено в частта, в която М.Д. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сума в
размер над 560.70 лева до присъдения
размер от 561.33 лева (т.е за 0.63 лева) – стойност на топлинна енергия, за
сумата от 86.83 лева, както и в
частта с която ответницата е осъдена да заплати 21.81 лева – цена на дялово разпределение. Решението следва да бъде
отменено и в частта, с която Д. е осъдена да заплати на ищцовото
дружество разноски в размер над 198.95
лева до присъдената сума от 237.72 лева (т.е за 38.77 лева).
По
разноските:
Предвид изхода
на спора пред въззивна инстанция право на разноски
има ответницата, с оглед частичната основателност на подадената от М. Д. въззивна жалба. Същата обаче не е направено искане за
присъждането на такива, поради което съдът не следва да се произнася по този
въпрос.
С оглед цената
на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 370421/26.03.2018г., постановено по гр.д. № 65172/2017г. по описа
на СРС, 141ви състав, в частта, с която М.Г.Д. е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
с чл. 149 от ЗЕ и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер над 560.70 лева до присъдения
размер от 561.33 лева (т.е за 0.63 лева), представляваща стойност на потребена топлинна енергия за абонатен номер 261168 и за
периода от м.05.2014г.
до м.08.2014г. и за сумата в размер от 86.83 лева – мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до
11.09.2017г. и за сума в размер на 21.81
лева, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от
м.05.2014г. до м.04.2016г., като и в частта, с която М.Г.Д. е осъдена на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски в размер на 38.77 лева, вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** срещу М.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр.1 от ЗЗД, във връзка с 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сума
над 560.70 лева
до присъдения размер от 561.33 лева (т.е за 0.63 лева), представляваща стойност
на потребена топлинна енергия за абонатен номер
261168 и за периода от м.05.2014г.
до м.08.2014г. и за сумата от 86.83 лева – мораторна лихва за забава за
периода от 15.09.2015
г. до 11.09.2017г., както и за сума в размер на 21.81 лева, представляваща цена на услугата за дялово разпределение
за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 370421/26.03.2018г., постановено по гр.д. № 65172/2017г. по описа
на СРС, 141ви състав, в останалата
обжалвана част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.