Определение по дело №129/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид:

С присъда №132/03.11.2010 г., постановена по НОХД №1103/2010 г., Кърджалийският районен съд е признал подсъдимия П. В. Д. за виновен в това, че през нощта на 05.05. 2010 г. срещу 06.05.2010 г. в Г.К., при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи: мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел „Е-51”, на стойност 138.04 лв., мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел 6070, на стойност 40.85 лв., мобилен телефонен апарат марка „Сони-Ериксон”, модел „С-30”, на стойност 8.96лв., три броя СИМ-карти на стойност 30.00 лв. и 1 брой зарядно устройство за мобилен телефон, марка „Специал”, на стойност 3.75 лева, всичко на обща стойност 221.60лв., от владението на собственика Б. Г. М. от Г.К., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” от НК и чл.58а, ал.1 от НК, го е осъдил на наказание „лишаване от свобода” за срок от една година и осем месеца, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален “строг” режим на основание чл.60, ал.1 и чл.61, т.2 от ЗИНЗС. Подсъдимият е осъден да заплати по сметка на РС-К., направените по делото разноски в размер на 30 лева. Съдът е постановил след влизане на присъдата в сила веществените доказателства - мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел „Е-51”, мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел 6070, мобилен телефонен апарат марка „Сони-Ериксон”, модел „С-30”, и 1 брой зарядно устройство за мобилен телефон, марка „Специал”, да се върнат на собственика им.

Против така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от подсъдимия П. В. Д., в която се твърди, че така постановената присъда е неправилна, тъй като наложеното му наказание е несправедливо завишено. Въпреки, че делото протекло по съкратената процедура и подсъдимият си признал всички обстоятелства и факти от инкриминираното деяние, съдът му определил много висок размер наказание „лишаване от свобода”. Съдът не съобразил ниската степен на обществена опасност на деянието, както и не отчел обстоятелството, че имал семейство, дете и болни родители, за които се грижел само той. Моли обжалваната присъда да бъде изменена, като се намали размера на наложеното му наказание. Не сочи нови доказателства.

В съдебно заседание жалбодателят не се явява и не се представлява. В писмено становище депозирано от защитника му - А.Л.Б. заявява, че поддържа жалбата си и моли същата да бъде уважена.

Прокурорът от О. П. - К. в съдебно заседание счита жалбата за неоснователна, поради което и моли същата да се остави без уважение. Присъдата на районният съд счита за правилна, законосъобразна и обоснована, произнесена в съответствие със събраните доказателства. Моли обжалваната присъда да бъде потвърдена.

Окръжният съд, след извършената цялостна служебна проверка относно правилността на обжалваната присъда на основание чл.314 и сл. от НПК, по повод и във връзка с оплакванията, изложени в жалбата, констатира:

Жалбата е неоснователна.

Производството по делото е протекло по реда на чл.372, ал.4, във вр. с ал.1 от НПК и на основание чл.373, ал.3 от НПК, въззивният съд приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, както това е сторил и първоинстанционният съд, а именно:

На 05.05.2010 г. вечерта свидетелят Б. М. се прибрал в дома си и пропуснал да заключи входната врата на жилището си. Оставил на масата в стаята трите си мобилни телефона със СИМ-карти, единият от които бил марка „Нокиа”, модел „Е-51”, вторият- марка „Нокиа”, модел 6070, а третият - марка „Сони-Ериксон”, модел „С-30”. Включил единият от телефоните да се зарежда със зарядно устройство марка „Специал”. Около 21.30 часа си легнал, и тъй като бил много изморен, заспал бързо. Около 22.00 часа до жилището на свидетеля М. дошъл подсъдимият Д., който искал да се види с него. Позвънил, но никой не му отворил. Тогава пробвал да отвори входната врата на жилището, като установил, че е отключена, влязъл вътре. Видял свидетелят М. да спи в една от стаите и в същата стая на масата видял оставените три броя мобилни телефони. Изключил зареждащия се мобилен телефон, взел и трите телефона заедно със зарядното устройство. Като излязъл навън, изхвърлил СИМ-картите от телефоните, след което се прибрал у дома си.

На 07.05.2010 г. подсъдимият Д. взел телефоните и зарядното устройство и отишъл при свой познат – св.М. Ю. Показал му телефоните и му казал, че са за продан. Казал, че му ги е дал неговия вуйчо. Свидетелят нямал пари, за да ги купи и тогава двамата тръгнали заедно по заложните къщи в град К., където подс.Д. предлагал да остави телефоните в залог срещу заем. Тъй като той нямал лична карта, в никоя заложна къща не се съгласили да ги приемат. Когато двамата отишли до заложната къща на ”А. – В.- В. Й.” в района на Автогарата в Г.К., подс.Д. дал на св.Ю. единия от телефоните – „Нокиа”, модел „Е-51”, заедно със зарядното устройство да се опита да го заложи той, тъй като носел у себе си лична карта. Св.Ю. се съгласил и влязъл в офиса на фирмата. Там служителката – св.Я. В., приела да сключи със св.Ю. договор за продажба на телефона на консигнация, тъй като той й предложил много изгодна цена от 50.00 лева и обещал, че до няколко дни ще дойде да си го откупи. Заявил, че телефонът е негов личен и че не е краден. Като получил сумата от 50 лева, св.Ю. излязъл от заложната къща и дал част от парите на подс.Д., след което двамата се разделили.

След няколко седмици подс.Д. отишъл при своя съседка – св.Н. А. и й предложил да закупи другите два телефона от откраднатите за сумата от 20.00 лева. Свидетелката му платила исканите пари, след като получила уверение от продавача, че телефоните не са крадени. След това поставила в апаратите СИМ-карти, които ползвала тя самата, но били регистрирани на имената на нейна приятелка – А. П.

От заложната къща на ”А.-В.” телефонният апарат „Нокиа”, модел „Е-51” заедно със зарядното устройство, бил закупен от св.Р. Ю., който ползвал апарата със СИМ-карта, регистрирана на името на неговия братовчед И. М. Впоследствие св.Ю. предал телефона и зарядното устройство с Протокол за доброволно предаване.

В хода на разследването св.А. предала с Протокол за доброволно предÓване мобилни телефони марка „Нокиа”, модел 6070, с IMEI № *46169 и марка „Сони-Ериксон”, модел „С-30”, като обяснила, че ги е закупила от съседа си – подс.Д. – за сумата от 20.00 лева.

Видно от заключението на назначената на досъдебното производство стоково-оценителна експертиза, стойността на мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел „Е-51”, възлиза на сума в размер на 138.04 лв., мобилен телефонен апарат марка „Нокиа”, модел 6070 – възлиза на сума в размер на 40.85 лв., мобилен телефонен апарат марка „Сони-Ериксон”, модел „С-30”- 8.96 лева, три броя СИМ-карти, възлизат на стойност 30.00 лв. и на 1 брой зарядно устройство за мобилен телефон, марка „Специал” - 3.75 лева, или, всички вещи възлизат на обща стойност 221.60 лева.

Описаната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от самопризнанието на подсъдимия П. Д., направено в хода на проведеното съкратено съдебното следствие пред първоинстанционния съд, в което същият е заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт и е съгласен да не се събират доказателства за тези факти; както и от събраните на досъдебното производство гласни и писмени доказателства – обясненията на подсъдимия; показанията на свидетелите Б. М., М. Ю., Р. Ю., Я. В. и Н. А., дадени на досъдебното производство; копия от гаранционни карти; копие от договор за продажба на консигнация; протоколи за доброволно предаване; разпечатки от „М-тел” и от „Виваком”; справки от „Глобул”; писмено заключение на вещото лице В. Д. по назначената на досъдебното производство съдебно-оценителна експертиза № 256/05.08.2010 год.; Протокол за оглед на веществени доказателства от 04.08.2010 год., ведно с фотоалбум; справка за съдимост на подсъдимия П. В. Д.; характеристична справка за подсъдимия Д.; Декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, които доказателства изцяло подкрепят самопризнанието на подсъдимия.

От обективна страна е безспорно, че извършеното от подсъдимия деяние осъществява признаците на престъплението кражба, като същата правилно е квалифицирана като съставомерна по чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1 във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” от НК. Квалификацията по чл.196, ал.1, т.1 от НК във вр. с чл.29, ал.1, б.”а” от НК – кражба представляваща опасен рецидив се обуславя от обстоятелството, че към датата на извършване на деянието подс.П. Д. е бил осъждан повече от два пъти на наказание „лишаване от свобода”, включително и за срок не по-малък от една година за тежки умишлени престъпления от общ характер, наказанията по които не са били отложени на основание чл.66 от НК. Видно от приложеното свидетелство за съдимост, ведно с бюлетините за съдимост, подс.П. Д. е осъждан многократно, като от значение за квалификацията „опасен рецидив” са следните осъждания: по НОХД № 198/2003 г. на РС – К., по НОХД №480/99г. на РС-К., по НОХД №128/2000 г. на РС-Хасково и по НОХД №163/01 г. на РС – Раднево, по които с определение от 29.10.2003 г. е определено едно общо наказание, а именно „лишаване от свобода” за срок от три години; по НОХД №632/2003 г. на РС-К. е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от девет месеца; по НОХД №590/2003 г. по РС-К. е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от шест месеца; по НОХД №873/2006 г. по описа на РС-К. и по НОХД №790/2006 г. на РС – К., по които с определение от 21.05.2007 г. е определено едно общо наказание от една година и десет месеца; като всички осъждания са за извършени от подсъдимия квалифицирани кражби в т.ч. последните извършени при условията на опасен рецидив.

От субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл. Извършителят Д. е съзнавал общественоопасния характер на деянието и общественоопасните последици на извършеното и е искал, пряко целял тяхното настъпване.

Всъщност до тези изводи е достигнал и първоинстанционният съд и по делото няма спор между страните относно така установената фактическа обстановка, както и относно авторството на деянието, времето, мястото и начина на извършването му, квалификацията на същото и относно формата на вината на подсъдимия при осъществяването му. Единственото оплакване изложено във въззивната жалба е само относно справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, което жалбодателя счита за завишено по размер.

При наÙагане на наказанието на подсъдимия първоинстанционният съд е отчел като смекчаващи отговорността му обстоятелства: типичната степен на обществена опасност на деянието, изключително лошото му материално положение – същият не притежава движимо и недвижимо имущество, няма усвоена професия, произхожда от бедно ромско семейство, не реализира никакви доходи, живее сам, прави пълни самопризнания пред полицейските органи и съдейства за разкриване на обективната истина, изразява искрено съжаление и разкаяние за извършеното. А като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства районния съд е приел предишните му осъждания за престъпления от общ характер и лошите характеристични данни, които определят обществената опасност на дееца като завишена. С оглед описаните обстоятелства, решаващият съд е приел, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода” към минималния размер на предвиденото в закона за това престъпление /от 2 до 8 години/, при превес на смекчаващите вината и отговорността обстоятелства, а именно: „лишаване от свобода” за срок от 2 години и 6 месеца. Съобразно разпоредбата на чл. 373 ал.2, във вр. с чл.372, ал.4, във вр. с чл.371, т.2 от НПК и при условията на чл.58а, ал.1 от НК, така определеното наказание, съдът е намалил с 1/3 и е постановил подсъдимият да изтърпи наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 8 месеца. Така направения извод от първоинстанционния съд при определяне на вида и размера на наказанието, което да бъде наложено на подс.Д. за процесното престъпление, е обоснован и съобразен със закона. Настоящата инстанция намира, че така наложеното на подсъдимия наказание съответства на тежестта на извършеното престъпление и на обществената опасност на деянието и дееца, като със същото ще бъдат постигнати целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК – да въздейства поправително и превъзпитателно върху подсъдимия към спазване на законите; да въздейства предупредително-възпиращо спрямо него, както и възпитателно и предупредително спрямо другите членове на обществото. Липсват обстоятелства, които да са от значение за определяне обема на наказателната принуда и да не са били съобразени или да са били неправилно прецени от първоинстанционния съд. Сочените такива във въззивната жалба – семейство, дете и болни родители, за които да се грижи подс.П. Д., са напълно голословни и не неподкрепени с каквито и да било доказателства. Нещо повече, от декларацията, подписана лично от подсъдимия се установява, че живее сам. Описаното относно деянието и дееца, и всички останали обстоятелства от значение за наказанието, показват достатъчно ясно липсата на предпоставки за определяне на по-ниско по размер наказание. В конкретния случай не може да не се съобрази и отчете изключителната престъпна упоритост на подсъдимия – многократно осъждан на наказание „лишаване от свобода” за извършени от него кражби, което води до извода, че предходните му налагани наказания не са постигнали целите си и проявата на по-голямо снизхождение, чрез намаляване на така наложеното на подс.Д. от първоинстанционния съд наказание, е напълно неоправдано.

С оглед всичко изложено, настоящата инстанция намира, че определеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо – завишено по размер, а направеното с въззивната жалба оплакване в тази връзка е необосновано.

Правилно също така първоинстанционния съд е постановил наложеното наказание да бъде изтърпяно ефективно в затвор при първоначален „строг” режим, на основание чл.60 ал.1, във вр. с чл. 61 т.2 от ЗИНЗС, с оглед наличието на формални пречки за приложението на института на условното осъждане по чл.66 ал.1 от НК – подсъдимият е осъждан на лишаване от свобода за престъпления от общ характер.

Предвид изложеното по-горе, настоящата инстанция намира, че обжалваната присъда е правилна, обоснована и законосъобразна, наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, като при постановяването на присъдата не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, т.е. не са налице основания за нейното отменяване или изменяване, поради което следва същата да бъде потвърдена.

Ето защо и на основание чл.338 във вр. с чл.334, т. 6 от НПК, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 132/03.11.2010 г., постановена по НОХД № 1103/2010 от Кърджалийския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

Председател: Членове:1. 2.