Решение по дело №9623/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3039
Дата: 24 април 2019 г. (в сила от 24 април 2019 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20181100509623
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 юли 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

  Р Е Ш Е Н И Е

№ ………….

Гр. София, 24.04.2019 г.

                                 В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                           ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                               БОРЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9623 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

 

С решение № 271159 от 17.11.2017 г. по гр. д. № 10338/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Р.Р. и С.Р.Р. искове с правно основание чл. 415 ГПК и чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415 ГПК и чл. 422 от ГПК  вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между страните, че П.Р.Р., ЕГН ********** и адрес: *** и С.Р.Р., ЕГН ********** и съдебен адрес: *** 7„б“ - адв. П., дължат на „Т.С.” ЕАД със седалище и адрес на управление:***, при условията на разделност (по 1/2 всеки) сумата от 2 600,96 лева - главница, представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 55, находящ се в гр. София, ж.к. „********за периода м.09.2007 г. - м.04.2010 г., ведно със законната лихва от 22.11.2010 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за горницата за пълния предявен размер от 2 933,10 лева и за периода от м.02.2006 г. до м.08.2007 г. вкл., като погасен по давност, както и сумата от 395,79 лева - лихви за забава върху главното вземане, изтекли в периода от 01.11.2007 г. до 07.10.2010 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 14303/2010 г. на СРС, 84 с-в. Със същото решение П.Р.Р. и С.Р.Р. са осъдени да заплатят на „Т.С.” ЕАД, при условията на разделност (по 1/2 всеки), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 484,84 лева - разноски за исковото производство и сумата 120,49 лева - разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 14303/2010 г. на СРС, 84 с-в., а  „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на С.Р.Р., на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК разноски за исковото производство в размер на 441,40 лв.

С решението е върната като недопустима исковата молба на „Т.С.” ЕАД, с която са предявени срещу П.Р.Р. и С.Р.Р. установителни искове за установяване на вземания за доставена в периода от м.02.2006 г. до м.04.2010 г. топлинна енергия в имот - апартамент № 55, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от 22.11.2010г. до окончателното плащане - главница в размер на 5 866,20 лв. и лихва за забава за периода от 31.03.2006 г. до 07.10.2010 г. в размер на 791,58 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14303/2010г. по описа на СРС, 84 с-в, в частта за главница над сумата от 2 933,10 лв. и за мораторна лихва над сумата от 395,79 лв. и е прекратил в тази част производството по гр.д. № 10338/2011г. по описа на СРС, 71 състав.

Недоволни от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, както и в частта, с която се връща като недопустима исковата молба на «Т.С. ЕАД срещу ответниците, са останали ответниците П. и С.Р., които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалват с идентични жалби, съдържащи оплаквания, че решението е процесуално незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и неправилно. По-конкретно във въззивните си жалби поддържат, че първоинстанционния съд погрешно е изключил от частта на погасеното по давност вземане суми, за които е налице валидно признание на „Т.С.“ ЕАД към кой период следва да се начислят. Искането им към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в обжалваните части, като бъдат осъдени единствено за главница в размер на 725,31 лв. и лихва 117,38 лв. за всеки един от тях.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Предявеният пред  първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение от част от длъжниците против заповедта за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

В първоинстанционното производство е установено, че със заповед по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 14303/2010г. на СРС, 84 с-в са осъдени да заплатят разделно процесните суми освен ответниците по делото П. и С.Р. и още две лица - Д.Р.Л.и С.Р.Р., за които няма спор, че са сестри на ответниците. Д.Р.Л.и С.Р.Р. не са подали възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, като спрямо тях е издаден изпълнителен лист за присъдените с влязлата в сила заповед суми /по 1/4 ид.ч. за всяка от общата сума за главница и лихва/. Възражение е подадено единствено от длъжниците П.Р.Р. и С.Р.Р., поради което и исковата молба е върната като недопустима по отношение на 1/2 ид.ч. от претендираната главница и мораторна лихва, с оглед на което съдът е приел, че се претендират разделно от ответниците /по 1/2 ид.ч. за всеки/ главница в размер на 2 933,10 лв. и лихва за забава в размер на 395,79 лв.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответниците П.Р.Р. и С.Р.Р. са собственици по наследствено правоприемство на по ¼ ид.ч. от процесния топлоснабден имот. Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивниците П. и С.Р. имат качеството на потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницитеР.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните искове).

Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия  по отношение на ответниците П. и С.Р. по ½ за всеки от сума в размер 2 600,96 лв. за периода от м.09.2007 г. до м.04.2010 г. Претендираните вземания не са установени единствено на счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключението на СТЕ и ССчЕ. От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.

Установява се още, че за процесният период ТЕ за отопление на имота не е начислявана, тъй като отоплителните тела са били демонтирани. Топлата вода е начислявана на база брой потребители по 140 л./ден за един човек, поради липсата на узаконен водомер за топла вода. През процесния период ТЕ отдадена от сградната инсталация не е надвишавала 50% от ТЕ за отопление на имотите. Или, според вещото лице, реално потребената от ответника енергия за период м.02.2006 година - м.04.2010 година възлиза на 5 944,88 лв., което е в повече от претендираното от ищеца.

Съгласно заключението на вещото лице по приетата ССчЕ за процесния период няма извършени плащания от абоната в погашение на дължими суми по делото. Затова съдът приема, че задължението е определено според отчетното количество и подадената топлоенергия.

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Настоящият въззивен състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху вземанията за главница в размер на 5 866,20 лева, считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от вземанията до 07.10.2010 г. възлиза общо на 998,92 лева, което е в повече от претендираното от ищеца, поради което и първостепенния съд е присъдил лихва в размер на 395,79 лв.

Решението е постановено при съобразяване с направеното правопогасяващо възражение на ответниците, че част от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор са погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за разликата над 5 201,90 лв. до пълния предявен размер от 5 866,20 лв. за периода от м.02.2006 г. до м.08.2007 г. са отхвърлени, тъй като са погасени по давност. Ответниците дължат в условията на разделност по ½ всеки от сума в размер на 2 600,96 лв. – главница за периода от м.09.2007 г. до м.04.2010 г., както и сумата от 395,79 лв. – лихви за забава върху главницата, изтекли в периода от 01.11.2007 г. до 07.10.2010 г.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.

 

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                   Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 271159 от 17.11.2017 г. по гр. д. № 10338/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав в обжалваните части, вкл.частта за разноските.

          Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             ЧЛЕНОВЕ:1.                          2.