Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 24.04.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и
осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9623 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
271159 от 17.11.2017
г. по гр. д.
№ 10338/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Р.Р. и С.Р.Р. искове с правно
основание чл. 415 ГПК и чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 415 ГПК и чл. 422 от ГПК вр. чл.
86, ал. 1 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между страните, че
П.Р.Р., ЕГН ********** и адрес: *** и С.Р.Р.,
ЕГН ********** и съдебен адрес: *** 7„б“ - адв. П., дължат на „Т.С.” ЕАД със
седалище и адрес на управление:***, при условията на разделност (по 1/2 всеки)
сумата от 2 600,96 лева - главница, представляваща стойността на ползвана и
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 55, находящ се в гр. София, ж.к. „********за
периода м.09.2007 г. - м.04.2010 г., ведно със законната лихва от 22.11.2010 г.
до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за горницата за пълния предявен
размер от 2 933,10 лева и за периода от м.02.2006 г. до м.08.2007 г. вкл., като
погасен по давност, както и сумата от 395,79 лева - лихви за забава върху
главното вземане, изтекли в периода от 01.11.2007 г. до 07.10.2010 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 14303/2010 г.
на СРС, 84 с-в. Със същото решение П.Р.Р. и С.Р.Р. са осъдени да заплатят на „Т.С.”
ЕАД, при условията на разделност (по 1/2 всеки), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 484,84 лева - разноски за исковото производство и сумата 120,49 лева -
разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 14303/2010 г. на СРС, 84 с-в.,
а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на С.Р.Р.,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК разноски за исковото производство в
размер на 441,40 лв.
С решението е върната като недопустима
исковата молба на „Т.С.” ЕАД, с която са предявени срещу П.Р.Р. и С.Р.Р.
установителни искове за установяване на вземания за доставена в периода от
м.02.2006 г. до м.04.2010 г. топлинна енергия в имот - апартамент № 55, находящ
се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от 22.11.2010г. до
окончателното плащане - главница в размер на 5 866,20 лв. и лихва за забава за
периода от 31.03.2006 г. до 07.10.2010 г. в размер на 791,58 лв., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14303/2010г. по
описа на СРС, 84 с-в, в частта за главница над сумата от 2 933,10 лв. и за мораторна
лихва над сумата от 395,79 лв. и е прекратил в тази част производството по
гр.д. № 10338/2011г. по описа на СРС, 71 състав.
Недоволни
от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, както и в частта, с
която се връща като недопустима исковата молба на «Т.С. ЕАД срещу ответниците,
са останали ответниците П. и С.Р., които
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалват с идентични жалби, съдържащи
оплаквания, че решението е процесуално незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалния закон и неправилно. По-конкретно във въззивните си
жалби поддържат, че първоинстанционния съд погрешно е изключил от частта на
погасеното по давност вземане суми, за които е налице валидно признание на „Т.С.“
ЕАД към кой период следва да се начислят. Искането им към въззивната инстанция
е да отмени решението на СРС в обжалваните части, като бъдат осъдени единствено
за главница в размер на 725,31 лв. и лихва 117,38 лв. за всеки един от тях.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не взема
становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение от част от длъжниците против заповедта за изпълнение,
издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
В първоинстанционното производство е установено,
че със заповед по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 14303/2010г. на СРС, 84 с-в са осъдени
да заплатят разделно процесните суми освен ответниците по делото П. и С.Р. и
още две лица - Д.Р.Л.и С.Р.Р., за които няма спор, че са сестри на ответниците.
Д.Р.Л.и С.Р.Р. не са подали възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, като спрямо тях е издаден изпълнителен лист за присъдените с влязлата в
сила заповед суми /по 1/4 ид.ч. за всяка от общата сума за главница и лихва/.
Възражение е подадено единствено от длъжниците П.Р.Р. и С.Р.Р., поради което и
исковата молба е върната като недопустима по отношение на 1/2 ид.ч. от
претендираната главница и мораторна лихва, с оглед на което съдът е приел, че
се претендират разделно от ответниците /по 1/2 ид.ч. за всеки/ главница в
размер на 2 933,10 лв. и лихва за забава в размер на 395,79 лв.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че
ответниците П.Р.Р. и С.Р.Р. са собственици по наследствено правоприемство на по
¼ ид.ч. от процесния топлоснабден имот. Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че въззивниците П. и С.Р. имат качеството на потребители на топлинна енергия по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницитеР..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответниците П. и С.Р. по ½ за всеки от сума в размер 2 600,96 лв. за периода от м.09.2007 г. до м.04.2010
г. Претендираните вземания не са установени единствено на счетоводните
записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени частни
документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по
делото писмени доказателства, включително чрез заключението на СТЕ и ССчЕ. От заключението на изслушаната пред
първоинстанционния съд СТЕ, която съдът кредитира като обективна и компетентна,
се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени
в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.
Установява се още, че за процесният
период ТЕ за отопление на имота не е начислявана, тъй като отоплителните тела
са били демонтирани. Топлата вода е начислявана на база брой потребители по 140
л./ден за един човек, поради липсата на узаконен водомер за топла вода. През
процесния период ТЕ отдадена от сградната инсталация не е надвишавала 50% от ТЕ
за отопление на имотите. Или, според вещото лице, реално потребената от
ответника енергия за период м.02.2006 година - м.04.2010 година възлиза на 5 944,88
лв., което е в повече от претендираното от ищеца.
Съгласно заключението на вещото лице по
приетата ССчЕ за процесния период няма извършени плащания от абоната в
погашение на дължими суми по делото. Затова съдът приема, че задължението е
определено според отчетното количество и подадената топлоенергия.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 5 866,20 лева, считано от датата на
настъпване на изискуемостта на всяко от вземанията до 07.10.2010 г. възлиза
общо на 998,92 лева, което е в повече от претендираното от ищеца, поради което
и първостепенния съд е присъдил лихва в размер на 395,79 лв.
Решението е постановено при
съобразяване с направеното правопогасяващо възражение на ответниците, че част
от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор са погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 415
вр. чл. 422 от ГПК за разликата над 5 201,90 лв. до пълния предявен размер
от 5 866,20 лв. за периода от м.02.2006 г. до м.08.2007 г. са отхвърлени,
тъй като са погасени по давност. Ответниците дължат в условията на разделност
по ½ всеки от сума в размер на 2 600,96 лв. – главница за периода
от м.09.2007 г. до м.04.2010 г., както и сумата от 395,79 лв. – лихви за забава
върху главницата, изтекли в периода от 01.11.2007 г. до 07.10.2010 г.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 271159 от
17.11.2017
г. по гр. д.
№ 10338/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето
лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.