РЕШЕНИЕ
№ 4306
гр. София, 06.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20211110169643 по описа за 2021 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от М. СТ. ДЖ. срещу „А1
България” ЕАД за признаването за установено по отношение на ответника, че не му
дължи сумата от 612,06 лв. – главница по договор № Д1138511/23.11.2007 г. за периода
от 21.10.2011 г. до 23.11.2012 г., ведно със законната лихва за забава от 25.06.2014 г. до
окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 65,00 лв. сторени
съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.08.2014 г. по ч. гр.
дело № г. по описа на СРС, 50 състав.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист,
на 26.11.2014 г. е образувано изпълнително дело № г. при ЧСИ И Ч, чийто архив бил
прехвърлен при ЧСИ Р Г – Ч, като под неин опис било образувано изп. дело № № 8 г.
Счита, че изп. дело е било прекратено по право, считано от 02.12.2016 г. Твърди се, че
на 02.12.2017 г. вземането по изпълнителния лист е било погасено поради изтекъл
тригодишен давностен срок, считано от последното извършено изпълнително действие
на 02.12.2014 г. Моли да бъде признато за установено в отношенията му с ответника, че
не дължи процесните суми, предмет на издадения изпълнителен лист. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявения
иск. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Сочи, че
давността за вземането е пет години, както и че перемпцията е без правно значение за
давността. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
1
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени обстоятелствата, че: ответникът е кредитор
по процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист на 18.08.2014 г. по ч. гр.
дело № г. по описа на СРС, 50 състав и е образувано изпълнително дело № г. по описа
на ЧСИ Р Г – Ч.
Изпълнителният лист срещу Он К М е издаден въз основа на издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № . по описа на СРС,
50 състав, в полза на ответника /с предишно наименование „Мобилтел“ ЕАД/.
Въз основа на изпълнителния лист на 26.11.2014 г. е образувано изпълнително
дело № г. по описа на ЧСИ И Ч
с район на действие СГС, по което е извършено проучване на имущественото
състояние на длъжника. Видно е от представеното копие на делото, че съдебният
изпълнител е предприел само едно изпълнително действия, а именно – налагане на
запор върху получаваното от М. СТ. ДЖ. трудово възнаграждение при работодателя
„СОТ – Сигнално охранителна техника“ ЕООД. Запорното съобщение е връчено на
03.12.2014 г. /л. 9 от ИД/. От получения на осн. чл. 508 ГПК отговор е видно, че
длъжникът е бил в трудово правоотношение с третото лице, но тъй като при същото са
били постъпили три предходни запорни съобщения, работодателят реално не е правил
удръжки от трудовото възнаграждение, които да превежда в изпълнение на процесното
запорно съобщение.
Няма данни поканата за доброволно изпълнение да е надлежно връчена на
длъжника. Видно от приложеното към ИД уведомление на л. 13, на 20.12.2014 г. е било
извършено залепване на адреса на длъжника, но доколкото същото не отговаря на
изискванията на процесуалния закон за надлежно извършена процедура по чл. 47 ГПК,
съдът не може да приеме, че е налице реално връчване /не е удостоверено да са
извършени поне три посещения на адреса в различно време преди залепването, няма
данни да е правена справка за други регистрирани адреси на длъжника, няма данни да е
пуснат екземпляр в пощенската кутия/.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (в сила от 1. март 2008 г.) изпълнителният процес
се прекратява, ако в рамките на 2 години взискателят не поиска извършване на
изпълнителни действия. Законът изисква в рамките на изпълнителния процес активно
поведение на взискателя, като липсата на такова в 2-годишен срок се санкционира с
автоматично прекратяване на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Прието е обаче в мотивите на т. 10 към Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС за изпълнителното производство, както и в други актове на ВКС – напр.
2
Определение № 731/13.12.2018 г. по дело № 1325/2018 г., II ТО, че когато по
изпълнителното дело постъпват парични суми, то взискателят не е длъжен да
предприема каквито и да е действия, за да поддържа висящността на изпълнителния
процес. Тоест, законодателната цел е взискателят да издирва имущество на длъжника,
ако такова е налично, и да търси изпълнение от него, но ако по дело се извършва
изпълнение и постъпват суми, то взискателят не е длъжен да поддържа висящността на
процеса с активни действия. Следователно задължение на взискателя е активно да
издирва имущество на длъжника и да иска насочване на изпълнението върху него.
Видно от данните по изпълнителното дело, вследствие на наложения запор при
работодателя, по делото не са постъпвали суми, които да са довели до прекъсване на 2-
годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ето защо, поради липса на предприети
изпълнителни действия и направено искане от взискателя за извършване на такива,
изпълнителното производство се счита за прекратено по силата на закона на осн. чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 04.12.2016 г. /две години след налагането на запора
върху трудовото възнаграждение/, като е без значение дали е налице постановление на
съдебния изпълнител за това, или не. Същото не би имало конститутивно действие, тъй
като прекратяването е вече настъпило по силата на закона. Извършените след тази дата
действия по изпълнителното дело от ЧСИ И Ч, касаещи налагането на запори върху
банкови сметки на длъжника /в „Юробанк България“ АД със запорно съобщение с изх.
№ от 30.05.2018 г. и в „Алианц Банк България“ АД с изх. № от 30.05.2018 г./, не следва
да се вземат предвид, тъй като не са извършени по висящо изпълнително производство.
След настъпилото прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона на
04.12.2016 г., не е налице молба от взискател или постановление на ЧСИ за образуване
на ново дело. Новият номер на изпълнителното дело /1833/2018 г. по описа на ЧСИ Р Г
– Ч/ е вследствие придобиване архива на ЧСИ, видно от придружителното писмо, с
което е изпратено копие от изпълнителното дело на съда. Независимо от това обаче
следва да се посочи, че дори и заведено под нов номер г. по описа на ЧСИ Р Г – Ч, по
ИД няма данни за извършени изпълнителни действия, поради което същото е
прекратено с Постановление на ЧСИ от 25.01.2022 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
влязло в сила, считано от 21.02.2022 г., което обстоятелство е отбелязано на гърба на
изпълнителния лист /л. 2 от ИД/.
Видно от данните по ч. гр. дело № г. на СРС, изпълнителният лист срещу М. СТ.
ДЖ. е издаден на основание чл. 410 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение, поради което актът на съда се ползва с изпълнителна сила, но не
и със сила на пресъдено нещо. Правните последици на акта не се приравняват на
съдебно решение, постановено в исков процес. Давността за вземането се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415,
ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е
приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта
за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на процесното
вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване изискуемостта на
вземането, давността не е била прекъсна с депозирането на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Ако длъжникът не подаде възражение срещу
заповедта за изпълнение в срок, тя придобива характеристика на изпълнително
основание, но с нея не се разрешава спор между страните и вземанията не се
установяват със сила на пресъдено нещо. Производството по чл. 410 и сл. ГПК има за
цел да се разреши принудителното изпълнение, а не да се разрешават спорове относно
граждански права. Съдът в това производство признава права, но това не става въз
3
основа на пълна проверка на фактическия състав, а само въз основа твърденията на
заявителя. Извод, основан на ограничената проверка по чл.411 ГПК, не може да се
ползва със сила на пресъдено нещо.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение, напротив – видно от разпореждането на СРС, 50 състав, от 18.08.2014 г.,
изпълнителният лист е бил издаден въз основа на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, поради което по отношение на него е
неприложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и същото се погасява с изтичането на
общия за вземането давностен срок. В смисъл, че влязлата в сила заповед за
изпълнение се ползва с изпълнителна сила, а със сила на пресъдено нещо – едва
решението по иска по чл. 422 ГПК, са и мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение
от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, "понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от Закона за задълженията и договорите се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. " Следователно, еднаквостта или различието на размера на
задължението за плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично,
като единствено е необходимо той да е предварително определен или определяем.
Вземанията на ответното дружество съдържат изброените признаци на понятието,
поради което представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и
за тях се прилага тригодишен срок на погасителна давност – задълженията на
потребителите на предоставяните от мобилни оператори услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер. Ето защо, оспореното вземане се погасява с тригодишен
давностен срок по реда на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
4
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в едномесечен срок от връчването на заповедта /двуседмичен
към момента на издаване на прозесната заповед за изпълнение/, който не може да бъде
продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да оспорва
заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може да се
извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за изпълнение. В
този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане на двуседмичния
срок /съгласно действащата норма на ГПК към момента на развитие на заповедното
производство/ по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Видно от книжата по приложеното ч. гр. д. № г. по описа на СРС и отразеното в
разпореждането от 18.08.2014 г., заповедта за изпълнение е влязла в сила, считано от
31.07.2014 г. Следователно, изтеклият до този момент давностен срок не може да бъде
релевиран от ищеца като основание за недължимост в настоящото производство, като
следва да се извърши преценка дали считано от 31.07.2014 г. са изминали три години,
без да са настъпили обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
погасителната давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на
публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело и изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение. Видно от данните по делото, въз основа на процесния
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 604/2014 г. по описа на ЧСИ
Иван Чолаков, с район на действие СГС. По време на част от висящността на изп. дело
№ 604/2014 г. по описа на ЧСИ И. Чолаков не е било изрично отменено тълкуванието
на закона, дадено в Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., според
което давност не тече в хода на започнало изпълнително производство. Макар и това
тълкувание да е преодоляно с приетото в т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) за изпълнителното производство,
постановено на 26.06.2015 г., в случая тълкуванието на ВКС не може да има обратно
действие. Това е така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от Конституцията Република
5
България е правова държава, а един от основните принципи на правовата държава е
защита на легитимните правни очаквания на гражданите. Доколкото през 1980 г. е
било възприето задължително за съдилищата тълкуване на закона, че давност не тече,
докато трае изпълнителния процес за вземането, то гражданите са имали очакване това
да е така и са съобразявали поведението си с изразеното от Върховния съд. Поради
това и следва да се приеме, че за периода от образуване на изпълнителното дело № по
описа на ЧСИ И. Ч до 26.06.2015 г. давност не е текла по време на изпълнителния
процес. С оглед възприетото в т. 10, Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.
дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, след 26.06.2015 г. давността за вземанията по време
на изпълнителния процес не е спряла да тече. След тази дата по изп. дело № 604/2014
г. на ЧСИ Чолаков не са предприемани изпълнителни действия до неговото
прекратяване по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 04.12.2016 г., а извършените от
ЧСИ Ч след тази дата действия по налагане на запор /запорни съобщения до две банки
от 30.05.2018 г./ не следва да се вземат предвид, тъй като не са извършени по висящо
изпълнително производство, както се посочи по-горе.
От 26.06.2015 г. /когато е постановено Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) и от който момент въпреки висящността
на изпълнителното дело давността не се счита за спряна/ до 26.06.2018 г. не са
извършени други изпълнителни действия. Ответникът не доказа в този тригодишен
период да са настъпили обстоятелства, които да са довели до спиране или прекъсване
на давността.
Допълнително следва да се посочи, че дори да се приеме, че съдебният
изпълнител е извършил надлежно изпълнителните действия по налагане на запор в
„Юробанк Бъргария“ АД и „Алианц Банк България“ АД през м. 05.2018 г., до какъвто
извод съдът не достигна, то от тогава до приключване на съдебното дирене в
производството по делото /21.04.2022 г./ също е изтекъл срок, по-дълъг от три години,
в който не се установи да са извършени изпълнителни действия.
Налага се извод, че оспореното вземане е погасено поради изтекла погасителна
давност. Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени направените от него разноски в производството. Ответникът
следва да бъде осъден да му заплати сумата от 350,00 лева, от които 50,00 лева
държавна такса и 300,00 лева адвокатско възнаграждение съгласно приложения списък
по чл. 80 ГПК.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК, че М. СТ. ДЖ., ЕГН
********** не дължи на „А1 България“ ЕАД, ЕИК ********* сумите от: 612,16 лв. –
главница по договор № Д1138511/23.11.2007 г. за периода от 21.10.2011 г. до
23.11.2012 г., ведно със законната лихва за забава от 25.06.2014 г. до окончателното
погасяване на задължението, както и сумата от 65,00 лв. сторени съдебни разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 18.08.2014 г. по ч. гр. дело № по описа на
СРС, 50 състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „А1 България“ ЕАД, ЕИК ********* да
заплати на М. СТ. ДЖ., ЕГН ********** сумата от 350,00 лева разноски по делото.
6
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7