Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. С., 01.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е”
състав в
публично заседание на двадесет и пети март две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при общ работникя Е.Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 1960 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Г.Г.Б. срещу Решение № ІІ-79-67
ОТ 09.11.2015 г.,
постановено по гр.д. № 50718/2014 г., СРС, 79 състав, с което са отхвърлени
предявените от Г.Г.Б. срещу Център за временно настаняване „*******“
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за отмяна на уволнението, извършено със Заповед ЧР-665/08.09.2014 г.,
издадена от директора на Център за временно настаняване „*******“; с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата
преди уволнението длъжност – „общ работник” и с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за заплащане на обезщетение за
оставянето без работа поради незаконното уволнение за периода от 09.09.2014 г.
до 09.03.2015 г. в размер на сумата от 2040,00 лв., включително и в частта, с
която жалбоподателят е осъден да заплати разноски по делото в размер на 350,00
лв.
В обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че ищецът е престирал труд по трудово
правоотношение, изменено с Допълнително споразумение от 29.11.2013 г. при
ответника на длъжност “общ работник”, със срок на изпитване от 6 месеца
уговорен в полза на работодателя, което е било прекратено законосъобразно на
08.09.2014 г. в срока за изпитване на основание чл. 71 ал. 1 КТ, доколкото от
представените по делото болнични листове ищецът е бил в законоустановен отпуск
от 184 дни, които съгласно чл. 70, ал. 4 КТ не се включвали в срока за изпитване.
Във въззивната жалба са наведени
съображения за неправилност, незаконосъобразност и недопустимост на обжалваното
решение. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд не е обсъждал
съдържанието на представените длъжностни характеристики за длъжностите „чистач“
и „общ работник“, които сочели на сходство в трудовите функции, респективно на
забрана от нов срок за изпитване. Изтъква, че клаузата за изпитване не била
част от волеизявлението на подписаното по реда на чл. 119 КТ Споразумение, а за
същата не бил уговорен срок. Моли съда да обезсили решението в недопустимата му
част, а при условията на евентуалност да отмени същото и уважи предявените
искове и присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият – ответник Център за
временно настаняване „*******“ е подал в законоустановения срок отговор на
въззивната жалба, в която навежда доводи за нейната неоснователност. Твърди, че
първоинстанционното решение е правилно, обосновано и постановено в съответствие
с материалния закон, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира и
разноски за настоящата инстанция.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита/. В тази връзка следва да се отбележи, че противно
на поддържаното във въззивната жалба предявените от ищеца исковете по чл. 344,
ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ по своето правно естество винаги се считат предявени при
условията на кумулативно обективно съединяване. Евентуалност е налице само и
единствено в случаите, когато се цели един и същи позитивен правен резултат, но на различни основания, поради
което в конкретния случай, с оглед заявената и искана от ищеца защита на
твърдяно нарушено субективно право, не е при условията на евентуалност.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното:
Тежестта на доказване по правилата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, т. е. процесуалното задължение за установяване
законността на уволнението, принадлежи на
работодателят, е който следва да установи осъществяването в обективната
действителност на всички материални предпоставки, които обуславят законното
прекратяване на трудовото правоотношение, които в случая са налице.
От представените по делото писмени
доказателства – Трудов договор № РД-15-2433 от 26.03.2008 г. се установява, че
от 04.04.2008 г. /с постъпването на работа/ , между
страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време с включена
клауза със срок на изпитване по смисъла на чл. 70, ал. 1 КТ в полза на работодателя за срок от
6 месеца, по
силата на който ищецът е бил назначен на длъжност "чистач". С Допълнително споразумение към него
от 29.11.2013 г., подписано от страните, трудовото
правоотношение е било изменено
на основание чл. 119 КТ, като от длъжността "чистач"
ищецът е преминал на длъжност "общ
работник", като
отново е била включена клауза за срок на изпитване в полза на работодателя,
като в същото е посочено, че е връчено на Б. на 02.12.2013 г., което обстоятелство също
е удостоверено с
подписа на ищеца. Със Заповед ЧР-665/08.09.2014 г., издадена от
директора на Център за временно настаняване „*******“ трудовото
правоотношение е било
прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ.
С оглед оплакванията във въззивната
жаба следва да се отбележи, че договор
със срок на изпитване може да се сключи, когато служителят или работникът
постъпва първоначално при този работодател, като при наличието на съществуващо
вече валидно и безсрочно правоотношение, възникнало по силата на трудов
договор, не е допустимо да се сключва нов договор, с въвеждане на клауза за
срок на изпитване – арг. чл. 70, ал. 5 от КТ. В този случай клаузата за срок на
изпитване е недействителна. Тази недействителност на основание чл. 74, ал. 4 от КТ е налице обаче единствено и само при
сключване на нов договор или изменение на такъв, т.е. при наличието на вече
съществуващ трудов договор за същата длъжност или със същите трудови функции
или за друга длъжност със сходни основни трудови функции. Наличието обаче
на трудово правоотношение със същия работодател, не е пречка за последващо
уговорка по чл. 70, ал. 1 от КТ при сключване на нов трудов договор със същия
работодател, респективно при изменение на трудовото правоотношение по реда на
чл. 119 от КТ, когато се касае за
различна длъжност с различни трудови функции, различаващи се от трудовите
функции включващи се в предшестващата длъжност, както всъщност е и в
конкретния случай,
доколкото за да възникне валидно уговорката за изпитване, в
съдържанието на трудовия договор,
респективно при изменението му по реда на чл. 119 КТ следва по
ясен и недвусмислен начин да е посочено, че трудовото правоотношение е със срок
за изпитване - т. е., да се отрази
цифрово, че договорът се сключва при условията на чл. 70, ал. 1 КТ,
поради което е
неоснователно оплакването във въззивната жалба, че в случая не е налице
действителна уговорка за срок за изпитване в полза на работодателя в Допълнителното
споразумение от 29.11.2013 г. /В този смисъл са и мотивите към Определение № 301 от 24.03.2016 г. на ВКС по гр. д. №
749/2016 г., IV г. о., ГК/. Обстоятелството, че трудовите
функции по първоначлно заемата от ищеца длъжност „чистач“ и последващата такава
по силата на Допълнителното споразумение от 29.11.2013 г. „общ работник“ са различни се
установява след като сравни и изследва представените длъжностни характеристики
за заемана от ищеца с Трудов договор № РД-15-2433 от 26.03.2008 г. длъжност „чистач” /лист 66 по
делото/, и заемана по силата на Допълнително споразумение към
него от 29.11.2013 г.
длъжност „общ работник” /лист 71 по делото/, и двете връчени на ищеца
удостоверено с подписа му, и констатира абсолютни различни основни трудови функции, включени в първоначално
заеманата от ищецът длъжност „чистач” и в длъжността „общ работник”, която
последващо ищецът е заел. Наличието на сходство в някои от неосновните трудови
функции не може да обоснове извод, че въвеждането на клауза за срок на
изпитване в допълнителното споразумение от 29.11.2013 чл. 70, ал. 1 от КТ е в противоречие със
забраната по чл. 70, ал. 5 от КТ, тъй
като в случая е налице
същественя
промяна в основните трудови функции на изпълняванта от ищеца лъжност
„общ работник“. Или най-общо трудово правоотношение на ищеца с
ответника за длъжността „общ работник”, възникналото по силата на Допълнително
споразумение от 29.11.2013 г.
е първо по смисъла на чл. 70, ал. 5 от КТ. Обстоятелството, че ищецът е работил
по трудово правоотношение с ответника на друга длъжност, с различни трудови
функции, не означава, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 от КТ. Ето защо
за работодателя-ответник е съществувало правото да включи срок на изпитване за
новата заета от ищеца длъжност. Изложеното води до извод, че непосредствено
преди сключването на Допълнително споразумение от 29.11.2013 г., ищецът не е заемал длъжност по трудово правоотношение при работодателя със
същите трудови функции. Срокът за изпитване в полза на работодателя е с
цел, той да провери годността на съответното лице, за изпълнението на
специфичните функции, които се предполагат от естеството на работата по
трудовото правоотношение. Доколкото не е налице непосредствено предхождащо
трудово правоотношение със същия служител, за същата работа /със същите основни
трудови функции/, клаузата от Допълнително споразумение от
29.11.2013 г., по
силата на която работодателя има право да прекрати трудовия договор в срока за
изпитване, е действителна и съобразена с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от КТ, а
доколкото в същото не е посочен срок на
изпитване, същият следва да се счита за 6 /шест/ месечен – арг. чл. 70, ал. 1,
изр. 1 КТ.
На следващо място ищецът е уволнен
на основание чл. 71, ал. 1 КТ, съгласно който до изтичане на срока за изпитване
страната, в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие.
Видно от законовата разпоредба това уволнително основание е приложимо по
отношение на трудов договор, в който е била включена клауза за изпитване по
смисъла на чл. 70, ал. 1 КТ, каквато всъщност е била включена и в Допълнително
споразумение към него от 29.11.2013 г.,
подписано от страните. Имайки предвид, че от представеното по делото Допълнително споразумение от 29.11.2013 г., както и че работникът се е явил на работа
новата длъжност на 02.12.2013 г. то работодателя, в чиято полза е уговорен
срока на изпитване, може да упражни това си право до м.12.2014 г., съобразно изрично уговореното, с оглед
обстоятелството, че съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 4 от КТ в срока за изпитването
не се включва времето, през което работникът или служителят е бил в
законоустановен отпуск. В конкретния случай от представените
по делото 8 болнични листа се
установява, че ищецът е бил в отпуск при временна неработоспособност 184 дни
или общо
повече от 6 месеца, поради което и с оглед
разпоредбата на чл. 70, ал. 4 КТ, според която в срока за
изпитването не се включва времето, през което работникът или служителят е бил в
законоустановен отпуск,
то настоящият състав на съда приема, че работодателят е можел да упражни това право до месец декември 2014 г.
Следователно работодателят, като е прекратил трудовото правоотношение на
08.09.2014 г. със Заповед ЧР-665/08.09.2014 г., издадена от директора на
Център за временно настаняване „*******“,
е прекратил трудовото правоотношение в уговорения срок на изпитване, поради
което трудовия договор се явява законосъобразно прекратен. /В този смисъл и
задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика формирана по
реда на чл. 290 ГПК - Решение № 65 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5669/2014 г., III г. о., ГК; Решение № 160 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4811/2014 г., IV г. о., ГК./
С оглед на изложеното процесното
уволнение се явява законосъобразно, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ –
неоснователен. Предвид
неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, неоснователни се
явяват и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на
предишната длъжност и с правно основание чл. 225, ал .1 от КТ за заплащане на
парично обе зщетение.
С оглед на обстоятелството, че
правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват
изцяло на изводите на първоинстанционния съд, към които СГС препраща на
основание чл. 272 ГПК, решението на СРС следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба следва да се остави без уважение.
При този изход на правния спор,
предмет на настоящото въззивно производство, на въззиваемия – ответник следва
да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сторените
пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение по представения
списък в размер на 280,00 лв.
С оглед
на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски
съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № ІІ-79-67
от
09.11.2015 г.,
постановено по гр.д. № 50718/2014 г., СРС, 79 състав.
ОСЪЖДА
Г.Г.Б.,
ЕГН ********** да заплати на Център за временно настаняване „*******“, с адрес: гр- С., ж.к. „Л.“, бл. ***,
вх. ******* на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
сумата от 280,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен
срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.