Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр.София,09.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при участието на
секретаря Поля Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска в.гр.д.
№ 9174 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 ГПК.
С решение № 302659/28.12.2017г., постановено по
гр.д. № 57858/2014г. от Софийски районен съд, І ГО, 46 състав е уважен искът на
Р.Р.М., предявен на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК във връзка с чл.240 ЗЗД срещу П.Г.К.
като съдът е
приел за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 15 400 лв., представляваща
неизплатен остатък по Договор за заем от 15.03.2013 г., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, като
с оглед уважаване на иска на ищеца са присъдени разноски в размер на 808.00 лв.
в исковото производство и в размер на 758.00 направени в заповедното
производство.
Недоволен
от решението е останал ответникът П.Г.К., който в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за
незаконосъобразност. Според жалбоподателя поради изготвянето лично от него, без
помощта на адвокат, на отговора на исковата молба, първоинстанционният съд се е
заблудил, че той, жалбоподателят – ответник, не е оспорил своевременно заемния
договор по отношение на заемната сума – 3 700 лв., вместо посочените в договора
17 000 лв. Изложени са съображения за незаконосъобразност на съдебния акт и
поради: недопускане на свидетел за установяване на автентичността на договора,
недоказаност на предаването на сумата от 17000 лв., недоказаност на размера по
каузалното правоотношение и по записа на заповед, прието новиране на стари
задължения без доказателства за това, несъобразяване със становището на ищеца по
отговора на исковата молба, представляващо по същество признание на това, че
дадената в заем сума е в размер на 3700 лв., а не 17000 лв. Жалбоподателят моли
съдебния акт да бъде отменен и да се постанови нов по същество, с който искът
да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна – Р.Р.М., оспорва жалбата и
моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
В
настоящото производство доказателства при условията на чл.266 ГПК не са
ангажирани.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. №
1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е
правилно, а по същество на посочените във въззивната жалба
основания – законосъобразно.
Твърденията на ищеца са за сключен между страните на 15.03.2013г.
Договор за заем, в изпълнение на който предоставил на ответника
безлихвен заем ( т.2 от договора) в размер на 17000 лв. ( т.1 от договора) със
срок на връщане 36 месеца по график - т.2 от договора. Заемът бил обезпечен със
запис на заповед от 15.03.2013 г. От заетата сума ответникът възстановил 1 600
лв., поради което ищецът се снабдил със заповед за изпълнение от 04.04.2014 г.
по чл.410 ГПК за остатъка от сумата в размер на 15 400 лв., на която заповед
ответникът възразил по реда и в срока на чл.414, ал.2 от ГПК. Претенцията е съдът
да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 15 400 лв.,
ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК.
С
подадения в срок отговор на исковата молба ответникът признава, че на
15.03.2013г. получил от ищеца само сумата от 3 700 лв., но не и сумата от 17000
лв. Твърди, че разликата между двете суми представлява сумата по два други
предшестващи многогодишни заема, отпуснати му от ищеца, ведно с лихвите, като
общия размер на задължението му към ищеца възлязло на 13 300 лв. Твърди още, че
е бил принуден да подпише договора за сумата от 17 000 лв. поради крайна нужда
- лошо стекли се за него финансови обстоятелства. Изрично заявява, че не отрича
задълженията си към ищеца, но счита, че схемата за погасяване на заема,
залегнала в договора, е препоръчителна, а не задължителна.
На
04.07.2017г. процесуалният представител на ответника адв. Ф. е депозирал молба,
в която заявява, че поддържа оспорването на договора, направено в отговора на
исковата молба – договорът няма доказателствена сила за размера на заема, тъй
като ответникът никога не е подписвал първата му страница, сочеща заемна сума
от 17000 лв. и страницата е подменена. По отношение на записа на заповед е
посочено, че същият е оспорен с отговора на исковата молба, тъй като сумата от
17 000 лв. не е получена. Поискано е допускане на свидетел за установяване на
подмяната на първата страница на договора. С определение, постановено в о.с.з.
на 12.12.2017г. първоинстанционният съд е отказал допускането на свидетел, тъй
като същият ще установява обстоятелства, които не са въведени в отговора на
исковата молба. Този отказ на първоинстанционния съд е законосъобразен поради
настъпила преклузия с оглед разпоредбата на чл.133 ГПК – възражението по
отношение на липсата на негов подпис върху първата страница от договора и
подмяна на същата с посочен заем в размер на 17 000 лв. е преклудирано. Тезата
на жалбоподателя, че отговорът е бил подготвен лично от него, без адвокатска
помощ, не представлява непредвидено обстоятелство по смисъла на чл.133 ГПК и не
преодолява преклузията на възраженията. В този смисъл изложените във въззивната
жалба основания за незаконосъобразност на решението поради недопускане на
доказателства досежно първата страница на договора и размера на заема са
неоснователни.
По делото безспорно е установено и няма спор,
че на 15.03.2013г. между страните е бил сключен заемен договор. Съобразно
изложеното по-горе и с оглед изричното признание на ответника в отговора на
исковата молба, че е бил принуден да подпише договора за сумата от 17 000 лв.
поради крайна нужда - лошо стекли се за него финансови обстоятелства, но при липса на данни за унищожаване на
договора по съответния ред, както и поради това, че във възражението си по
чл.414 ГПК ответникът е оспорил само изискуемостта на вземането, а е направил
изричното признание, че дължи сумата от 15400 лв., взети на 15.03.2013 г.,
първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че размерът на заема е бил 17 000
лв. - каузалното правоотношение е доказано. Получаването на посочената сума
от ответника е установено от договорната клауза, според която същият
служи и за разписка за броената сума. Твърденията на ответника, че с
разглеждания заемен договор са новирани стари заемни правоотношения с ищеца не
се доказват с представения от него бизнес план. Същевременно във въззивната
жалба се излагат съображения, че разглежданият заемен договор не може да се
квалифицира като новационно съглашение поради липса на белези – липсва указание
кои предходни заемни договори са новирани, за да възникне задължение за връщане
на сума над 3700 лв. до 17 000 лв. Това становище е в подкрепа на извода, че
получената сума е 17 000 лв. В този смисъл тезата на жалбоподателя, че е
получил само 3 700 лв., респ. че сумата над 3 700 лв. до 17 000 лв. произтича
от стари заемни отношения, е неоснователна. Същото е прието и от
първоинстанционния съд, като в този смисъл твърденията на жалбоподателя за
прието от първата инстанция новиране на задължения е неправилно.
Твърденията на жалбоподателя за незаконосъобразност на решението поради
несъобразяване на първоинстанционния съд със становището на ищеца по отговора
на исковата молба, представляващо по същество признание на това, че дадената в
заем сума е в размер на 3700 лв., а не 17000 лв., е неоснователно. В
становището на ищеца от 09.05.2017г. е посочено, че непосредствено преди
подписването на договора за заем ищецът е предоставил на ответника сумата от
3700 лв. като част от общия размер от 17000 лв. Това становище само за себе си
не води до релевантен извод за предоставен заем само в размер на 3700 лв. с
оглед на признанието на ответника, че е подписал договора за сумата от 17000
лв., принуден от тежко финансово състояние и при липса на доказателства за
последното, както и при липса на доказателства за новация на стари задължения.
Няма спор, че от получената сума от 17 000 лв. ответникът е възстановил
на ищеца само сумата от 1 600 лв. Налице е неизпълнение на договорни задължения
от страна на ответника и последният дължи изцяло остатъка от 15 400 лв. в
какъвто смисъл е обжалваното решение.
Във въззивната жалба не са изложени основания за незаконосъобразност на
решението по отношение на присъдената лихва, поради което настоящият състав не
дължи произнасяне / чл.269 ГПК/.
По изложените съображения и препращайки към мотивите на решението /
чл.272 ГПК/ настоящият състав намира, че решението е законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
Съобразно изхода от спора на жалбоподателя не се следват разноски. На
въззиваемия следва да бъде присъдено в цялост адвокатско възнаграждение в
размер на 744 лв., удостоверено със списък по чл.80 ГПК и договор за правна
помощ. Възнаграждението не е прекомерно, в какъвто смисъл е възражението на
жалбоподателя, тъй като е съобразено с фактическата и правната сложност на
казуса и Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302659/28.12.2017г., постановено по
гр.д. № 57858/2014г. от Софийски районен съд, І ГО, 46 състав, вкл.в частта за
разноски
ОСЪЖДА П.Г.
***, ЕГН **********,***, да заплати на Р.Р.М. ***, ЕГН **********, чрез адв.Н.С.,***
разноски за въззивната инстанция в размер на 744 лв. адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС
в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ 1. 2.