№ 147
гр. Плевен, 11.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря АЛЕКСАНДЪР Г. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20234400500093 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение №1757/23.12.2022г., постановено по гр.д. №4761/2021г.,
Пл.РС е осъдил на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД „***” ЕООД,ЕИК ***, гр.С.,
ж.к. ***, бул. „***“ №***, вх.А,т.9,оф.20, представлявано от управителите си
И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на С. Р. С., ЕГН**********, гр. Плевен, ж.к.
„***“, бл. ***, вх. Ж, ап. 23, сумата от 695,16лв., представляваща
възнаграждение за поръчителство в размер на 300,16лв. и такса за
напомнителни писма и просрочие в размер на 395.00лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за заем №*** от 14.09.2018г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 21.07.2021г. до окончателното
изплащане, като за разликата от 695.16лв. до пълната претенция от 731.00лв.
/за недължимост на възнаградителна лихва в размер на 35.84лв./, ведно със
законната лихва върху сумата, отхвърлил иска като недоказан.
Осъдил е на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.78, ал.1 от ГПК „***”
ЕООД, ЕИК ***, гр. С. да заплати на адвокат Г. Г. Ч., ЕГН **********, адрес:
гр. С., ул. „***“ №***, ет.5, ап.9, като процесуален представител на С. Р. С.,
сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
1
производството безплатна правна помощ.
Осъдил е на основание 78, ал.1 от ГПК „***” ЕООД, ЕИК *** да
заплати на С. Р. С., ЕГН **********, гр. Плевен, ж.к. „***“, бл. ***, вх. Ж, ап.
23 направените по делото разноски в общ размер 190,19лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от„***” ЕООД, ЕИК ***,гр.С.,чрез юрк.Г. Г.а. Въззивникът моли окръжния
съд да отмени решението на Пл.РС като неправилно и незаконосъобразно.
Въззивникът намира, че РС неправилно е приел и не е мотивирал решението
си защо таксата за гарант следва да бъде включена в годишния процент на
разходите. Сочи, че сключването на договор за гаранция с „***“ ЕАД е
допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на
кредит от „***“ ЕООД и не подлежи на включване в годишния процент на
разходите на Договора за кредит. Сочи, че в Приложение №2 към отговора на
исковата молба са предоставени възможностите на потребителя за избор при
кандидатстване, както и свързаните с избора на „***“ЕАД
разходи.Потребителят може да посочи свой поръчител и да не поема тези
разходи. Твърди, че Договорът за гаранция е сключен между въззиваемия и
„***“ ЕАД ,както и че „***“ ЕАД е дружество - партньор на „***“ ЕООД, но
същото е самостоятелно юридическо лице. Сочи, че по съществото си
Договорът за гаранция е договор за поръчителство, по силата на който - „***“
ЕАД ще изплати задълженията на въззиваемия по договора за кредит по
смисъла на ЗЗД.Дължимата по договора за гаранция такса е възнаграждение
за поръчителя,тъй като ЗЗД не съдържа забрана договорът за поръчителство
да е възмезден.Твърди , че при определяне на ГПР не са допуснати
нарушения.Сочи, че кредитополучателят разполага с достатъчно време и
информация, за да вземе решение дали да сключи договора.Още в началото
на процеса по кандидатстване преди сключване на договора, потребителят
има възможността да види дължимото възнаграждение при избор на „***“
ЕАД за гарант, както и да избере да посочи друг поръчител. На следващо
място въззивното дружество счита, че неправилно Пл.РС е определил
дължимото адвокатско възнаграждение за адвоката на ищеца /въззиваем в
настоящото производство/. Сочи, че упражненото от адвоката право да окаже
безплатна правна помощ на ищеца и да получи възнаграждение в резултат на
осъщественото безплатно процесуално представителство попада в хипотезата
на т.нар. правна помощ – „pro bono“, като същата не е доказана и не се дължи
2
плащане от по нея от насрещната загубила страна, съгласно чл.38, ал.1 от ЗА.
Твърди, че въззиваемият не е материално затруднен. Представя справка от
Централен кредитен регистър при БНБ. Претендират се направените пред
въззивната инстанция разноски.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия С.
Р. С., чрез процесуалния му представител адв. Г. Ч.,в който се изразява
становище, че първоинстанционното решение е постановено правилно,
обосновано и справедливо, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност в цялост. Въззиваемият сочи, че в хода на
първоинстанционното производство е доказано по безспорен начин, че са
налице всички необходими предвидени предпоставки за възникване и
ангажиране отговорност на ответното дружество. Правилно и
законосъобразно РС е приел, че С. С. е погасил изцяло сумата по сключения
договор за потребителски кредит в общ размер на 1431,00лв., както и че
същата е изплатена единствено на „***“ ЕООД.Въвежда възражение срещу
твърдението на ответното дружество, че в процесния договор е посочено, че
заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „***“ в полза на „***“
ЕООД. Сочи, че след извършена проверка в ТР, в Регистър „Булстат“ към АВ
се установява, че не съществува търговско дружество с наименование „***“.
Въззиваемият счита, че целта на това включване в правоотношението на
„***“ е заобикаляне на изискванията на чл.19, ал. 4 от ЗПK и чл. 10а, ал, 2 от
ЗПК, като е посочено, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на
трето лице „поръчител“.Изцяло недоказани са твърденията, че
кредитополучателят е имал право на избор дали да получи обезпечение чрез
поръчителство от „***“ или да предостави друго обезпечение. Сочи, че пред
РС е доказано по безспорен начин, че сключването на договора за гаранция
е задължително условие за одобряването на договора за кредит.
На следващо място въззиваемият счита, че сключеното с „***“
съглашение не отговаря на принципното значение и цел на договора за
поръчителство, т.к. договор за поръчителство излиза от присъщата функция
за обезпечаване на заема, а има за цел единствено начисляване па
допълнителни разходи по кредита. Твърди, че същият е нищожен и поради
липса на основание /кауза/ по смисъла на чл.26, ал.2, предл.4 от ЗЗД предвид
акцесорния характер на задължението на поръчителя спрямо главното
задължение на кредитополучателя по договор за потребителски кредит.
3
По отношение на възражението за недължимост на адвокатското
възнаграждение на осн.чл.38, ал.1 от ЗА, въззиваемият изразява становище,
че същото е неоснователно. РС правилно е определил неговата дължимост и
размер. Позовава се на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА –„адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2014г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения по чл.38, ал.2 от ЗА“ (Определение
№685/19.11.2019г.. постановено но ч.т.д. №154/2019г. по описа на ВКС, II
ТО).По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, ведно с
пълномощно от адвокатски кочан, в който изрично е посочено, че ищецът
се представлява от адв.Г. Ч. безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Оспорват се твърденията на въззивното дружество за липса на посочване на
осъществяване на представителството при условията на сочената разпоредба.
Сочи, че отношенията между адвокатът и неговия клиент, респективно
начина на осъществяване на правната защита и съдействие и дължимия
адвокатски хонорар, се уреждат не с пълномощно, а чрез сключването на
договор за правна защита и съдействие. В тази връзка по делото е представен
договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че между страните
по него е уговорено адв.Г. Ч. да оказва безплатна правна защита и съдействие
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Въвежда възражение за недължимост и прекомерност на
претендираното от противната страна юрисконсултско възнаграждение.
Излага подробни съображения в тази насока. Позовава се на практика на СЕС.
В съдебно заседание, въззивникът „***“ ЕООД не се явява и не се
представлява.
В съдебно заседание, въззиваемият С. Р. С. не се явява и не се
представлява. Депозира писмено становище, с което моли окръжният съд да
потвърди решението на ПлРС. Представя списък на разноските по чл.80 от
ГПК.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени от страните и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е неоснователна.
Решението на Районен съд-Плевен е правилно и законосъобразно.
4
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта -в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, в обжалваната си част е допустимо,а
по съществото на спора-правилно.
Безспорно е установено по делото, че по силата на договор за
предоставяне на финансови услуги/заеми/ от разстояние №***/ 14.09.2018г.
„***“ ЕООД,гр.С.,в качеството си на заемодател от една страна е
предоставил на С. Р. С., в качеството му на заемател, кредит в размер на
700лв. ,със срок на заема 45 дни, считано от датата на превеждане на сумата,с
падеж на 05.12.2018г. /като заемателят се задължава да върне заема с
еднократно плащане, извършено на падежната дата/.Съгласно чл.4 от
Договора годишният процент по разходите/ГПР/ е в размер на 49,93%.
Безспорно е установено по делото, че С. С. е извършил три плащания по
договора, както следва: 245.00лв. на 01.11.2018г. с основание „удължаване на
кредит”; 70.00лв. на 02.12.2018г. с основание „удължаване на кредита”; 1
116.00лв. на 30.12.2018г. с основание „пълно погасяване на кредита” или
общо е заплатил 1 431.00лв., с които са погасени: главница - 700.00лв.; лихва -
35.84лв. и сума за такси за напомнителни писма и просрочие по кредита,
съгласно Тарифата към ОУ – 395.00лв.; такса за допълнителна
незадължителна услуга за поръчителство от „***“ - 300.16лв.
Не се спори, че ищецът и въззиваем С. не е предоставил на кредитора
банкова гаранция или поръчителство от физическо лице. Съгласно чл.5 от
договора заемът се обезпечава с поръчителство предоставено от „***“ в
полза на ***“ ЕООД,гр.С. /гарант по смисъла на чл.5.3 от ОУ на ответника,
даващ възможност за избор на два вида обезпечение на заемите/, по силата на
който гарантът се задължава в полза на кредитора да гарантира изпълнението
на задълженията на кредитополучателя, като се задължава солидарно с него.
Сумата се дължи на лицето, предоставящо услугата и по посочена от него
сметка.
Не се спори и се установява от изготвената СТЕ, че при подаване на
заявка за кредит,заепополучателят има възможност да се избере личен гарант,
който да бъде или физическо лице, или банка. От внесената от въззиваемия
сума в размер от 1116.00лв. по сметка на „***“ ЕООД, дружеството е
5
извършило превод на сумата от 300.16лв. по сметка на „***“ на същата дата,
като в счетоводството на въззивника не са останали суми, предназначени за
гаранта по Договор за потребителски кредит №***.
По делото е представен Договор за сътрудничество, сключен между
„***“ ЕООД и „***“ ООД /регистрирано в Малта/, по силата на който
последното се е задължило да обезпечава заемите, които въззивникът отпуска
на клиентите си.
Правилни са изводите на РС,че процесният договор за заем е
действителен като цяло и не са налице основанията за прогласяване на
неговата нищожност на осн.чл.26 от ЗЗД.Не са налице и предпоставките за
унищожаемост на осн.чл.33 от ЗЗД-сключване поради крайна нужда и при
явно неизгодни условия. Правилна е квалификацията на исковата претенция
като такава по чл.55,ал.1 от ЗЗД досежно претендираното от страна на ищеца
връщане по силата на неоснователното обогатяване на сумите в размер на
300,16лв-заплатено възнаграждение за поръчителство, 395,00лв.- такса за
напомнителни писма и просрочие и 35,84лв- възнаградителна лихва.
Въззивната инстанция споделя правните изводи на РС за нищожността
на клаузата относно начисляване на възнаграждение за поръчителство за
конкретната сума от 300,16лв.По делото не е доказана постигната договорка
между заемополучателя и друго лице-заемодател или поръчител за заплащане
на конкретна сума,тъй като договорът за поръчителство следва да има
писмена форма за действителност. Задължителни реквизити на договора за
поръчителство са: обезпеченото задължение-неговия вид и
размер,отговорността за последиците от неизпълнение на задължението от
страна на длъжника-лихви, неустойки,разноски,страни по договора ,ПРАВА
И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ,СВЪРЗАНИ С ИЗПЪЛНЕНИЕ НА
ОБЕЗПЕЧЕНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ,КАКТО И ИЗПЛАЩАНЕ НА
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ,АКО ТАКОВА Е УГОВОРЕНО,срок на
поръчителството.В договора може да има и Допълнителни
уговорки,например свързани с възнаграждението на поръчителя и др.В
настоящия случай не е доказано основанието за начисляване на процесната
сума като възнаграждение за поръчителство. Представен е договор за
сътрудничество, сключен между „***“ ООД и въззиваемия, от който също не
е видно, че таксата за предоставяне на гаранция (поръчителство) е в общ
6
размер на 300,16лв.На следващо място тази уговорка е нищожна поради
противоречие със закона-разпоредбите на чл.138-чл.148 от ЗЗД,уреждащи
института на поръчителството. След като уговореното обезпечение на
вземанията на въззивника е поръчителство, то това е договор, по силата на
който поръчителят се задължава спрямо кредитора на едно трето лице да
отговаря за изпълнението на неговото задължение. Договорът се сключва
между кредитора и поръчителя, а третото лице не е страна по него и не се
изисква съгласието му, следователно не дължи плащане по него, т.к.
договорът за сътрудничество (поръчителство) е нищожен.При погасяване на
задължението по заема с последното окончателно плащане,длъжникът е
заплатил и възнаграждението за поръчителство в размер на 300,16лв./което е
почти половината от размера на кредита-700лв./,каквото на практика не е
реализирано и което е и в противоречие с морала.Сумата се явява недължимо
платена и подлежи на връщане.
Неоснователни са възраженията на въззивното дружество, че същото не
е пасивно легитимирано по предявения иск за връщане на сумата като
платена без основание, тъй като сумата след получаването й е преминала в
патримониума на дружеството – поръчител и ако някой се е обогатил с тази
сума, то това е дружеството – поръчител, а не въззивното дружество. Именно
на това основание, сумата от 300,16лв., представляваща възнаграждение за
договора за поръчителство, е платена на нищожно основание и следователно
недължимо платена,тъй като е платена от кредитополучателя именно на
кредитора. Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, който е получил нещо
без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е
длъжен да го върне.
Правилни са изводите на РС относно неоснователността на исковата
претенция досежно недължимост на възнаградителна лихва в размер на
35,84лв.,като в тази му част искът с пр.осн.чл.55,ал.1 от ЗЗД е отхвърлен.
Окръжният съд споделя и изложените правни доводи от Пл.РС и
относно заплатената от ищеца и въззиваем сума в размер на 395,00лв.-такса
напомнителни писма и просрочие,като недължимо платена и подлежаща на
връщане поради недоказаност на дължимостта на тази сума. В представения
договор за заем не са ясно посочени видът, размерът и действието, за което се
събира съответната такса. Действително той препраща към общите условия,
7
но в тях не е посочена цената на тази услуга.
Предвид изложеното следва да бъде потвърдено решението на Пл.РС
като правилно и законосъобразно.
Неоснователно е възражението във въззивната жалба за допуснато от
първоинстанционния съд нарушение при определяне и присъждане на
възнаграждение на адв.Г. Ч.- процесуален представител на ищеца С. Р. С. ,в
размер на 300лв., за оказаната по производството безплатна правна помощ.От
приложения договор за правна защита и съдействие от 25.10.2021г. е видно,
че на основанията чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е осъществено безплатно процесуално
представителство по делото по отношение на ищеца.За съда не съществува
задължение да извършва проверка на посоченото в договора за правна защита
и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ
,действително ли е налице. Право на адвоката е да прецени дали да окаже
безплатна помощ по отношение на лицата по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗА, за което
на основание чл.38, ал.2 от ЗА му се дължи възнаграждение само при
благоприятен изход на делото по отношение на представлявания (
определение № 43/10.02.2022 г. на ВКС по гр.д.№ 2611/2021 г., IV г.о.).
Обстоятелството, че адвокат се е съгласил да предостави безплатно
професионалната си помощ не ангажира съда да освободи страната по чл.83,
ал.2 от ГПК, дори при направено искане от страната, каквото липсва в
процесния случай (определение № 18 от 9.01.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4491/2018 г., IV г. о).Присъденото адвокатско възнаграждение от
първоинстанционния съд по чл.38, ал.2 от ЗА е в минимален размер съгласно
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения - 300лв.
При този изход на делото въззиваемото дружество „***“ ЕООД, ЕИК
***, следва да бъде осъдено да заплати на адв.Г. Ч., адрес: гр.С., ул.“***“,
№***, възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 400лв,
съгласно представен списък по чл.80 от ГПК и чл.38, ал.2 от ЗА, вр.чл.9, ал.1
oт Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за настоящата инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА на осн.чл.272 от ГПК Решение №1757/30.11.2022г. на
РС-Плевен, постановено по гр.д. №4761/2021г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА „***” ЕООД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. ***, бул. *** №***, вх. А, ет. 9 , оф. 20, представлявано от
управителите си И.В.Д. и Д.В.Н. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г. Г. Ч., ЕГН
**********, адрес: гр.С., ул.“***“, №***, ет.5, ап.9, като процесуален
представител на въззиваемия С. Р. С., сумата от 400лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството пред въззивната
инстанция безплатна правна помощ.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9