РЕШЕНИЕ
№
225
гр. Враца,
10.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВРАЦА, шести състав, в публично заседание на 11.06.2020 г. /единадесети юни две
хиляди и двадесета година/ в състав:
АДМ.
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОЦЕВА
при
секретаря ДАНИЕЛА МОНОВА, като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 176
по описа на АдмС
– Враца за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268,
ал.1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по жалба на „Х.“ ЕООД ***,
депозирана чрез * Е.И.М., против РЕШЕНИЕ № 23/11.02.2020 г. на Директора на ТД
на НАП - Велико Търново, с което е оставена без уважение жалбата му с вх. №
94-Х-2/31.01.2020 г. и е потвърдено Разпореждане изх. №С200006-137-0000447/22.01.2020г.
на Публичен изпълните /ПИ/ при същата дирекция, относно непогасяване по давност
на задължения в периода 2011г. - 2016 г.
В жалбата се твърди, че решението е нищожно,
поради просрочен 14-дневен срок, в който органът е следвало да му го представи
и се иска същото да бъде обявено, като нищожно. Иска се да се задължи ответника
да признае и издаде акт за настъпила давност.
В съдебно заседание оспорващото
дружество се представлява от * Е.М., който поддържа жалбата по изложените в нея
съображения. Твърди, че образуваното през 2012 г. изпълнително дело трябва да е
приключило, тъй като в три годишен период взискателят не е предявил действия по
събиране на дължимите суми. Не отрича, че не е изплащал дължимите към държавата
суми, но приема този факт като компенсация за неправилните решения на държавата
спрямо управляваното от него дружество – първо му бил откраднат патентът, а
след това прекратена дейността – микропроизводство за патентоване на абсолютен
етилов алкохол. Счита всички задължения за погасени по давност. Счита решението за нищожно и като такова следва да бъде отменено.
Ответникът по оспорването – Директорът
на ТД на НАП гр. Велико Търново се представлява от * В.А., който в съдебно
заседание и представени по делото писмени бележки, пледира жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а оспореното с нея решение на
Директора на ТД на НАП гр. Велико Търново, като правилно и законосъобразно да
бъде потвърдено. Наведени са доводи, че в рамките на предвидените в закона пет
години преди изтичане на давността са предприети обезпечителни мерки с ПНОМ, с
оглед на което са извършени действия, които са спрели погасителната давност и
следва да се приложи 10 г. абсолютна давност, която към момента не е изтекла. Претендира
присъждането на направените по делото разноски, съгласно приложен списък.
По делото са приложени писмени
доказателства, като от страна на ответника е представено заверено копие на
образуваната административна преписка.
Анализирайки събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като се запозна с доводите и
твърденията на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
С Възражение/искане/ „Х.“ ЕООД ***,
представлявано от Е.М. до ТД на
НАП-В.Търново, вх.№Т-00-22/08.01.2020г.
на основание чл.171 ДОПК е поискал да бъдат отписани задълженията на
дружеството изрично посочени в същото, като погасени по давност. Към същото е
представена и справка/стр.31-33/. По така постъпилото искане публичен
изпълнител при ТД на НАП-В.Търново, офис Враца се е произнесъл с Разпореждане
изх. №С200006-137-0000447/22.01.2020 г., с което е отказано погасяване по
давност на задължения, подробно описани в същото. С жалба вх.№94-Х-2/31.01.2020г. „Х.“ ЕООД,
чрез * Е.М. е обжалвало разпореждането пред Директора на ТД на НАП-В.Търново.
С Решение № 23/11.02.2020 г. на Директора на ТД
на НАП-В. Търново е оставена без
уважение жалбата на „Х.“ ЕООД ***, депозирана от * Е.М., против Разпореждане с
изх. №С200006-137-0000447/22.01.2020 г. на ПИ при същата дирекция, с което е
отказано погасяване по давност на задължения, подробно описани и същото е потвърдено
в цялост.
В мотивите си административният орган
е посочил, че преди изтичането на 5-годишната давност по чл.171, ал.1 ДОПК по
изпълнителното дело са предприети действия за обезпечаване на вземанията с
постановления за налагане на обезпечителни мерки с изх. № ИТ-00-3354/05.11.2012
г. и изх. № С160006-022-0013889/05.07.2016 г., с които е наложен запор на
банкови сметки на жалбоподателя, находящи се в ТБ ОББ АД. Ответникът е приел,
че давностният срок е спрян на 05.07.2016 г. при което е налице висящ процес и
конкретните публични задължения ще бъдат погасени с изтичането на абсолютния
10-годишен давностен срок, предвиден в чл. 71, ал. 2 ДОПК, който не е изтекъл,
с оглед на което жалбата е приета за неоснователна, за което са изложени
подробни мотиви в решението. Така постановеното решение е предмет на делото.
По делото са приложени, като
доказателства - ПНОМ № ИТ-00-3354 от
05.11.2012г. /л. 41/, с което е наложен
запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени
вещи в трезори, включително съдържанието на касетите, както и суми,
предоставени за доверително управление в размер на 16860,99 лева, находящи се в
ОББ АД; Съобщение за доброволно изпълнение изх. № 1281-000001/19.11.2012 г. /л.
37/, получено на 30.11.2012 г., видно от приложеното известие за доставяне /л.38/;
ПНОМ № С160006-022-0013889 от 05.07.2016 г., с което е наложен запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки на жалбоподателя в ОББ АД/л.35/ и
известия за тяхното връчване/л. 41 и л.36/; писмо изх. № 230-ОПЗ/********* от 09.11.2012 г. /л.39/ и
писмо изх. № 230-ОПЗ/********* от 11.07.2016 г. /л.34/ на ОББ до ТД на
НАП-В.Търново, във вр. с наложените запори.
При така изложената фактическа
обстановка от правна страна съдът прави следните изводи:
Жалбата е подадена от лице с надлежна
процесуална легитимация и правен интерес от оспорването, като адресат на акта.
Оспореното решение е получено от жалбоподателя с придружително писмо №
2690/11.02.2020 г. на 12.03.2020 г., видно от представената по делото разписка
/л.17/, а жалбата против него е депозирана по пощата на 17.03.2020 г., видно от
пощенското клеймо, с оглед на което е в рамките на преклузивния 7-дневен срок
по чл. 268, ал.1 ДОПК и се явява процесуално допустима. Разгледана по същество
е неоснователна по следните съображения:
Съгласно изричната разпоредба на
чл.168, ал.1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията,
посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните
доказателства, да провери законосъобразността на оспорения акт на всички
основания по чл. 146 АПК, като съгласно ал. 2 на същия член съдът обявява
нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
При служебно извършената проверка
съдът установи, че оспореното решение е валиден административен акт, издаден от
компетентен орган в рамките на предоставените му в закона правомощия, като
съгласно чл.266 ДОПК това е директорът на компетентната териториална дирекция,
както е в случая. Решението е издадено
след проведено задължително производство по обжалване на отказа на ПИ при ТД на
НАП – Велико Търново, офис Враца да прекрати поради изтекла давност вземания, в
писмена форма и съдържа посочените в чл.59, ал.2
АПК, вр. с §2 от ДР на ДОПК реквизити. Наведените в жалбата и съдебно заседание
доводи за нищожност на оспореното решение поради обстоятелството, че е връчено
на жалбоподателя след изтичането на 14-дневен срок е неоснователно.
Законодателят не е предвидил срок за „предоставяне“ на решението, както го приема
оспорващия, а в разпоредбата на чл.267, ал.2
ДОПК е посочен 14-дневен срок за произнасяне на решаващия орган. В
случая този срок е спазен, тъй като жалбата против разпореждането на ПИ е подадена
до Директора на ТД на НАП – В. Търново на 31.01.2020 г., а той се е произнесъл с
оспореното решение на 11.02.2020 г. Датата на връчване на решението има
значение с оглед спазване на срока за неговото обжалване, но не и по отношение
на неговата валидност. Обстоятелството, че решението е връчено на жалбоподателя
на по-късен етап не води до нищожност на същото. Освен това за пълнота на изложеното, съгласно
установената практика за административния орган сроковете са инструктивни и с
изтичането им не се преклудира възможността да се произнесе по искането, с
което е сезиран, като издадения по-късно акт е действителен и подлежи на
обжалване на общо основание.
Самият изричен отказ за прекратяване
на изпълнителното производство, поради извод, че погасителната давност не е
изтекла по отношение на всички описани вземания, обхващащи периода от 2011 –
2016 г., също е издаден от оправомощен за това орган, на основание чл. 226, ал.
1 ДОПК и в рамките на неговите
правомощия.
При издаване на обжалваното решение
административният орган не е допуснал съществени нарушения на
административнопроизводствените правила. Решението е мотивирано, като в
мотивите органът е посочил както фактическите основания за издаването му, така
и правните основания по чл. 267, ал. 2,
т.5 ДОПК във вр. с чл.171 ДОПК.
Установените в хода на
административното производство релевантни за спора юридически факти се
подкрепят от събраните в съдебното производство доказателства, с оглед на което
обжалваният акт не противоречи на материалноправните разпоредби.
Съгласно чл.171, ал.1 ДОПК, публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение,
освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а съгласно ал.2 с изтичането на
10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички
публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в
случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е
спряно по искане на длъжника.
Позовавайки се на тези разпоредби
административният орган е извел правилен извод, че давностният срок не е
изтекъл и жалбата, като неоснователна е
оставена без уважение. За да постанови този резултат, който е и предмет на
настоящото съдебно производство, адм. орган е приел, че по отношение на задълженията
обхващащи периода от 2011 г. - 2016 г. давностният срок е спрял да тече с
издаването на Постановление за налагане на обезпечителни мерки, съгласно
нормата на чл.172, ал.1, т.5 ДОПК и публичното задължение ще бъде погасено по
давност с изтичането на абсолютния десетгодишен давностен срок, предвиден в
чл.171, ал.2 от същия нормативен акт. Този извод е правилен и се споделя от
настоящия съдебен състав. Видно от представената по делото справка, като
неразделна част от Разпореждането на ПИ най-старото задължение, за което се
претендира погасителна давност е за корпоративен данък в периода 01.01.2011г. –
31.12.2011г. /ред № 171, л. 29/ и е следвало да се плати доброволно до
16.03.2012 г. Следвайки правилото на чл.171, ал. 1 ДОПК, че петгодишния
давностен срок започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през
която публичното задължение е трябвало да се плати, този срок е започнал да
тече от 01.01.2013 г. и е следвало да изтече
на 31.12.2017г. Още преди началото на давностия срок и веднага след срока за
доброволно плащане с ПНОМ № ИТ-00-3354
от 05.11.2012 г. /л. 41/ е наложен запор върху налични и постъпващи суми по
банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително съдържанието
на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление в размер на
16860,99 лева, находящи се в ОББ АД. Изпратено е и съобщение за доброволно
изпълнение изх. № 1281-000001/19.11.2012 г. /л. 37/, получено на 30.11.2012 г.,
видно от приложеното известие за доставяне /л.38/. Преди изтичането на посочения
по горе давностен срок – 31.12.2017 г. с ПНОМ № С160006-022-0013889 от
05.07.2016 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки
на жалбоподателя в ОББ АД/л.35/. Двете постановления са редовно връчени,
първото на 09.11.2012 г. /л. 41/, а второто на 15.07.2016 г. /л. 36/, като няма
данни, а липсват и твърдения същите да са оспорени в установения в разпоредбата
на чл. 197, ал. 1 от ДОПК – седем дневен срок. За да може да бъде спрян, обаче давностният срок, с произтичащите от това
последици, не е достатъчно само да бъде издадено постановление за налагане на
обезпечителни мерки и то да бъде съобщено на длъжника, а е необходимо тези
мерки да са действително наложени, т.е. да е изпратено запорно съобщение до
банката на основание чл. 202, ал. 1 във вр. с чл. 215, ал. 1, т. 1 ДОПК. Видно от отговорите на банката в писмо
изх. № 230-ОПЗ/********* от 09.11.2012
г. /л.39/ и писмо изх. № 230-ОПЗ/********* от 11.07.2016 г. /л.34/ запорът е
наложен, като в първия отговор е уточнено, че по сметката на длъжника има
незначителни авоари за покриване на вземанията, а във втория е посочено, че
запорът е наложен и чака ред, поради по-рано наложения с предходното
постановление запор.
Предвид изложеното, наложените запори
са произвели правния ефект на спиране на давността на основание чл.172, ал.1,
т.5 ДОПК и за да се приеме, че
задълженията са погасени по давност е необходимо да бъде установено, че по
отношение на тях е изтекла предвидената в нормата на чл.171, ал.2 ДОПК,
абсолютна 10-годишна давност. Към момента тази давност, както правилно е прието
от ответника не е изтекла дори за най-старото задължение от 2011 г., още
по-малко за задълженията от 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г.
Настоящият съдебен състав не поставя
под съмнение дълбокото огорчение на жалбоподателя, породено от финансово
икономическите несгоди сполетели търговското дружество, но извън сферата на
личното разочарование тези аргументи са напълно ирелевантни по отношение на
настоящия правен спор. Като не е предприел действия по отсрочване или
разсрочване на задълженията, не се е възползвал от предоставената в чл. 214,
ал. 1 ДОПК, възможност, след като обяви всичките си активи, да предложи начин
за изпълнение, който е в състояние да удовлетвори държавата и не е потърсил ПИ
за разяснения как най-бързо да се издължи, с цел да бъдат защитени интересите
на държавата и неговите лични права гарантирани, оспорващият съзнателно е
допуснал да бъдат натрупани задължения за шест години, надявайки се да се погасят по давност.
По изложените съображения, жалбата се
явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото и съобразно
своевременно направеното искане за присъждане на разноски от процесуалния
представител на ответника, жалбоподателят следва да заплати юрисконсултско
възнаграждение, но не в претендирания от ответника размер – 3 209 лв. На
основание чл.161, ал.1, изр.2 – 3 и чл. 144, ал. 1 ДОПК
във връзка с чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,
оспорващият следва да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева, а
не в претендирания от ответника размер. В
случая не се разглеждат размерите на задълженията на жалбоподателя и в какъв размер са дължими, а дали са
погасени по давност или не, поради което и разноските на ответника за юрискосултско възнаграждение,
не следва да се определят според материалния интерес.
Водим от горното и на основание чл. 268, ал.2 ДОПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Х.“ ЕООД ***, депозирана
чрез * Е.И.М., против Решение № 23/11.02.2020 г. на Директора на ТД на НАП -
Велико Търново, с което е потвърдено Разпореждане изх. №С200006-137-0000447/22.01.2020
г. на Публичен изпълните /ПИ/ при същата дирекция, относно непогасяване по
давност на задължения в периода 2011-2016 г.
ОСЪЖДА „Х.“ ЕООД ***, представлявано от * Е.И.М.,
да заплати на Националната агенция за
приходите сумата от 500 (петстотин) лева и отхвърля искането за разноски над
тази сума до пълния претендиран размер.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл.268, ал.2 ДОПК.
АДМ.
СЪДИЯ: