№ 898
гр. София, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100507841 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 3700/20.04.2022 г., постановено по гр. д. № 55367/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 128 състав, е признато за установено по
отношение на К. Б. П., че дължи на Т.С.“ ЕАД следните суми за доставена топлинна енергия
в имот, отчитан с абонатен № *******: 1./ 1 086,98 лева – главница, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.06.2021 г., до окончателното изплащане, като
искът е отхвърлен за разликата над сумата от 1 086,98 лева до пълния предявен размер от
1 087,65 лева; 2./ 98,82 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. – 13.05.2021 г. С
първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на Т.С.“ ЕАД за признаване за
установено по отношение на К. Б. П., че последната дължи на ищеца сумата в размер на
58,87 лева – главница за дялово разпределение на имот с абонатен № *******, за периода
01.05.2018 г. – 29.02.2020 г., както и за сумата в размер на 11,01 лева – обезщетение за
забавено плащане за периода 01.07.2018 г. – 13.05.2021 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата К. Б. П. е осъдена да заплати на ищеца
Т.С.“ ЕАД сумата от 660,69 лева – разноски в заповедното производство и в исковото
производство, съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ищецът Т.С.“ ЕАД
е осъден да заплати в полза на адвокат К.Б. сумата от по 20,22 лева – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита на ответницата К.
Б. П. в заповедното производство и в първоинстанционното исково производство, съобразно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата К. Б. П., чрез пълномощника адвокат М.
Л.. Излагат се доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати
1
от районния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се,
че по делото не е било доказано при условията на пълно и главно доказване съществуването
на облигационна връзка между ищеца и ответницата. В този смисъл се твърди, че
ангажираните по делото писмени доказателства не легитимират ответницата като
собственик на процесния имот към исковия период. На следващо място, въззивницата счита
за недоказана претенцията за мораторна лихва поради липса на представени по делото
доказателства за изпадането в забава досежно плащането на главницата за доставена
топлинна енергия. Твърди, че посредством изслушаната по делото съдебно – техническа
експертиза не се установява по категоричен начин, че до имота е била доставена топлинна
енергия в претендирания от ищеца размер. При тези аргументи моли за отмяна на
решението на СРС в обжалваната част и постановяване на ново съдебно решение, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Д.К.,
е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. Счита за неоснователни изложените във
въззивната жалба доводи и моли за потвърждаване на решението на СРС в обжалваната
част. Претендира разноски във въззивното производство.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.С.“ ЕАД срещу К. Б. П. установителни
искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, настоящият състав намира
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и
използването от ответницата на претендираното количество ТЕ; стойността на доставената и
потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното производство /с оглед изричното
възражение на ответницата, обективирано във въззивната жалба/ е налице спор относно
обстоятелството, свързано с установяване качеството „клиент“ на топлинна енергия за
битови нужди. Ето защо, въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този
2
спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 ГПК/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор
за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота –
собственост или вещно право на ползване.
В процесния случай между страните не е спорно, а и това обстоятелство се
установява от представения по делото Нотариален акт № 12, том II, рег. № 2495, дело №
177/2006 г. на нотариус Нина Василева, рег. № 014 на НК, че въз основа на договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 20.07.2006 г. ответницата К. Б. П. е придобила
правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ ап. № 39, находящ
се в гр. София, район „Сердика“, ж. к. „******* Видно от приетия пред районната
инстанция Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 023, том I, рег. № 1128,
дело № 020/2011 г. на нотариус Д.Т., рег. № 264 на НК, на 21.02.2011 г. е сключен договор
за банков кредит между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД – като кредитор, и К. Б. П. – като
кредитополучател, за обезпечение на задълженията по който кредитополучателят е учредил
в полза на кредитора договорна ипотека върху собствения си недвижим имот,
представляващ ап. № 39 /подробно индивидуализиран по-горе/. По делото не се твърди,
нито са ангажирани доказателства, че ответницата се е разпоредила с правото си на
собственост върху процесния имот преди исковия период, поради което и с оглед
представените по делото 2 бр. нотариални актове изводите на решаващия съд относно
принадлежността на правото на собственост на топлоснабдения имот са обосновани, а
релевираните в обратния смисъл оплаквания във въззивната жалба са изцяло бланкетни и
неоснователни.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник "Монитор", в
сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи,
в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая ответницата нито твърди, нито установява
да е упражнила това право срещу Общите условия на Т.С.“ ЕАД от 2016 г., поради което
следва да се приеме, че ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство,
което обуславя неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответницата
оплаквания в тази насока.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на ТЕ в сграда –
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
3
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на ТЕ, отдадена от
сградната инсталация, ТЕ за отопление на общите части и ТЕ за отопление на имотите /чл.
142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Количеството на доставената в процесния имот ТЕ се установява от изготвените от
фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки за потребената ТЕ в имота, които не
са оспорени от ответницата. В същите са посочени резултати от изравняването за исковия
период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за дялово разпределение за
процесния период, които са подписани от абоната без забележки. В настоящия случай
количеството на доставената в цялата сграда ТЕ е отчетено от общия топломер, който
според заключението на СТЕ отговаря на метрологичните изисквания и е годно средство за
търговско измерване. От същото заключение, неоспорено от ответната страна, което
въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че в
процесния имот е имало 4 бр. отоплителни тела с монтирани ИР с дистанционен отчет и 2
бр. водомери за топла вода; че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и БГВ
е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба;
технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в
абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки. Поради това
въззивният съд приема, че е доказана по категоричен начин по делото доставената в имота
ТЕ в определено количество за исковия период – въз основа на извършен реален отчет на
уредите, като видно от доказателствата по делото и изслушаната СТЕ за процесния период
винаги е бил осигуряван достъп за отчет и оглед на водоснабдителната инсталация, като
констатираните при проверката резултати са били потвърдени с подпис в отчетните карти от
представител на имота – обстоятелство, което не се оспорва по делото. Стойността на
реално потребената за исковия период ТЕ с включени изравнителни сметки при
съобразяване на неоспорения извод на заключението на СТЕ, възлиза на сумата от 1 086,98
лева. Ответницата нито твърди, нито доказва да е погасила своето задължение към
топлопреносното предприятие, поради което предявеният иск е основателен до посочения
размер, а наведените в жалбата оплаквания досежно този размер се явяват неоснователни.
Задължението на ответницата е парично и за периода на своята забава същата дължи
обезщетение в размер на законната лихва съгласно нормата на чл. 86 ЗЗД.
Относно процесния период – 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., приложение намират
Общите условия на Т.С.“ ЕАД от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
приложимите Общи условия клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
ТЕ по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят.
Задължението за плащане на дължимата ТЕ при действието на ОУ от 2016 г. е срочно и
забавата на клиента настъпва след изтичане на съответния 45 – дневен срок, считано от
издаване на общата фактура. За изпадане в забава не е необходимо обявяването на
фактурите на интернет страницата на продавача, нито отправянето на изрична покана до
длъжника за плащане, поради което съдът намира за неоснователни съображенията на
въззивницата за недоказаност на претенцията по чл. 86 ЗД поради непредставяне на
доказателства по делото за отправяне на нарочна покана за плащане на главницата.
Допълнително следва да се посочи, че аргументи за неоснователност на претенцията за
мораторна лихва в жалбата се извеждат въз основа предвиденото в Общите условия на Т.С.“
ЕАД от 2014 г., поначало неприложими за исковия период. Поради изложеното въззивният
съд напълно споделя изводите на СРС, че за поставяне на клиента в забава за конкретно
разглеждания период не е необходимо предприемането на каквито и да е действия от страна
на въззиваемата страна. Във въззивната жалба липсват оплаквания относно установения с
обжалваното решение размер на лихвата за забава, поради което и по аргумент от чл. 269
ГПК този въпрос не следва да се обсъжда по същество от въззивната инстанция.
При горните мотиви и предвид липсата на други конкретни оплаквания в жалбата, с
оглед правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, първоинстанционното решение
в обжалваната част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на
100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл.
4
25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3700/20.04.2022 г., постановено по гр. д. №
55367/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 128 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , в която е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу К. Б. П., ЕГН **********, установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че К. Б. П., ЕГН **********, дължи на Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 1 086,98
лева – главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., до имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, с
абонатен № *******, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.06.2021 г., до окончателното
плащане, и сумата от 98,82 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. – 13.05.2021 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34311/2021 г.
по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 128 състав.
ОСЪЖДА К. Б. П., ЕГН **********, да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Решението е влязло в сила в необжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5