№ 6614
гр. София, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100508702 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 20088918 от 28.04.2023 г., постановено по гр. д. №
38425/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 161-ви състав е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Софийска
вода“ АД срещу Л. Х. Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо
ЗЗД вр. чл. 12, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗРВКУ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: 1283,61 лв. – цена на потребена вода през
периода 19.06.2017 г. до 17.01.2020 г. за имот, находящ се в гр. София, ул.
„******* 1 с клиентски № *******, ведно със законната лихва от 22.05.2020 г.
до изплащане на вземането и 109,36 лв. – законна лихва върху цената на
потребена вода за периода от 20.07.2017 г. до 17.01.2020 г. за същия имот, за
които сума е издадена заповед от 09.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19206/2020 г. по описа на СРС, I ГО,
161-ви състав.
Със същото решение е разпределена отговорността за разноски между
страните съобразно изхода от спора, като на основание чл. 78, ал. 1 ответникът
е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 801,34 лв.,
представляваща сторените разноски по делото.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е постъпила въззивна
жалба от ответника Л. Т., подадена чрез процесуалния му представител адв. С.
1
Д.. Според въззивника първоинстанционното решение е неправилно и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, тъй като
ищецът не е установил по безспорен начин в условията на пълно и главно
доказване нито едно правно основание за претенцията си. На първо място са
изложени доводи, че СРС неправилно е приел, че е налице валидна
облигационна връзка между страните доколкото по делото не е доказано, че
ответникът е собственик или ползвател на процесния имот. Въззивникът
счита, че приложената справка от Агенция по вписванията не доказва в
условията на пълно и главно доказване качеството „собственик“, тъй като не е
ясно от кого е издадена същата, както и няма подпис и печат на длъжностното
лице.
На следващо място въззивникът излага, че неправилно СРС е приел, че е
налице извършена реална доставка на услуги от страна на ищцовото
дружество въз основа на изготвената по делото съдебнотехническа експертиза
(СТЕ), тъй като последната е изготвена единствено въз основа на едностранно
изготвени частни свидетелстващи документи от „Софийска вода“ АД. Счита,
че ищцовото дружество не е представило никакви доказателства (напр.
карнети за отчитане на водомера), от които съдът да може да достигне до
извод, че са извършени реални доставки в обема, за който са начислени
процесните суми.
На последно място е изложено, че доколкото решението е неправилно в
частта за присъдената главница, то е неправилно и в частта за присъдената
лихва.
Поради изложените съображения е отправена молба до въззивния съд за
отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което
да бъде отхвърлена исковата претенция на „Софийска вода“ АД.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на така
депозираната жалба от въззиваемото дружество „Софийска вода“ АД.
Съдът, като прецени доводите, наведени във въззивната жалба, и
обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че решението в обжалваната част е
валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и
правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от
районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в
2
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
въззивна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Софийски районен съд е бил сезиран с установителен иск, предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 203
ЗВ, вр. чл. 198о ЗВ.
При така приетата правна квалификация в тежест на ищеца е да докаже,
че ответникът е потребител на ВиК услуги по възникнало между страните
облигационно правоотношение, че в процесния период ищецът е доставял в
процесния имот ВиК услуги в претендираните количества в посочения обект,
чиято стойност възлиза на претендираните суми.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа.
Според дадената в § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ) легална дефиниция
на понятието „потребители на ВиК услуги“, това са юридически или
физически лица – собственици или ползватели на съответните имоти, за които
се предоставят ВиК услуги. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4 за
условията и реда за присъединяване на потребители и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи (Наредба № 4) потребители
на услугите ВиК са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право
на строеж или право на ползване, включително чрез концесия, на
водоснабдявани имоти и/или имоти, от които се отвеждат отпадъчни и/или
дъждовни води. С така посочената разпоредба са нормативно определени
лицата, с които се счита сключен неформалният договор за доставка на ВиК
услуги. Договорът има съдържанието, определено в чл. 8 от Наредбата,
установено в утвърдените от ДКЕВР общи условия на доставчика на ВиК
услуги.
С оглед изложеното, за да се приеме, че между страните по делото е
налице валидна облигационна връзка, е достатъчно ищецът да докаже, че
ответникът е собственик, суперфициар или вещен ползвател на процесното
жилище, за което е доставено претендираното количество вода.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че по делото не е доказано
между страните да е налице облигационно отношение. Съгласно
представената справка от Агенцията по вписванията, на 18.11.2003 г.
ответникът е закупил от лицето Г.Е.М. югозападна част от жилищна сграда с
адрес в гр. София, ул. „*******
Имотният регистър е система от данни за недвижимите имоти на
територията на Република България и се състои от партидите на отделните
имоти. Съгласно чл. 80 ЗКИР актът се вписва, ако праводателят е вписан в
имотния регистър като носител на правото, освен при придобиване на право
по давност, а на основание чл. 82, ал. 1 ЗКИР съдията по вписванията
разпорежда да се извърши вписването, след като провери дали са спазени
3
изискванията на закона, както и предвидената от закона форма на акта, с който
се признава, учредява, прехвърля, изменя или прекратява вещното право.
Следователно, представената справка е годна да установи притежанието на
вещно право. Не е проведено също така насрещно доказване, че през
процесния период ответникът не е бил собственик на процесния имот, тъй
като се е разпоредил със същия. Не на последно място следва да се посочи и,
че в отговора на исковата молба не е направено изрично оспорване на
обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния имот, доколкото
страната единствено е заявила, че видно от представената справка, видът на
посочения имот е дворно място.
Ето защо настоящият съдебен състав приема за установено
обстоятелството, че ответникът за процесния период е бил собственик на
водоснабдения имот, съответно същият има качеството на потребител на ВиК
услуги по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4.
Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4 получаването на
ВиК услугите се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на
водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него
лица и от съответния регулаторен орган. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им в централния ежедневник (чл. 8, ал. 2
и ал. 3 от наредбата). В случая общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила доколкото са били публикувани и са одобрени с решение на
ДКЕВР, като посоченото обстоятелство се явява общоизвестен факт.
Предоставянето на ВиК услуги на потребителите срещу заплащане се
осъществява от ВиК оператори, като в границите на една обособена територия
само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал. 1 и ал.
2 ЗВ. В настоящия случай между страните не е спорно, че оператор на ВиК
услуги на територията на гр. София е ищцовото дружество.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че през процесния период
между страните е съществувало облигационно правоотношение, породено от
договор за предоставяне на водоснабдителните и канализационните услуги по
отношение на имота, находящ се на посочения по-горе адрес, поради което
възраженията, релевирани във въззивната жалба досежно липсата на
облигационна връзка между страните се явяват неоснователни.
Количеството на доставените в имота за исковия период услуги –
доставка на вода с питейни качества, отвеждане на използваната вода и
пречистване, се установява въз основа на приетите в първоинстанционното
производство заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертиза (ССчЕ), които преценени по реда на чл. 202 ГПК следва да се
кредитират като пълни и обосновани.
Експертът по съдебно-техническата експертиза е достигнал до извод, че
процесният имот е водоснабден и в него дружеството е доставяло ВиК услуги,
като обемът им за процесния период е общо 549 куб. м. От заключението на
експертизата се установява също, че през процесния период количеството на
консумираната вода в имота е определяна по показанията на основен водомер
с фабричен № ********** и контролен водомер с фабричен № 96041848, като
4
от определеното водно количество по основния водомер се изважда водното
количество, определено по контролния водомер за съответните периоди.
Вещото лице посочва още, че в електронните регистри на ищцовото
дружество е отбелязано, че имотът е посещаван от проверител и не е
осигуряван достъп на 02.08.2017 г., 02.11.2017 г., 11.05.2018 г., 09.08.2018 г.,
13.11.2018 г., 09.08.2019 г. и 11.11.2019 г., като през процесния период
единствено на 14.05.2019 г. е осигурен достъп и има реален отчет на водомера.
В заключение вещото лице е посочило също, че стойността на
предоставените за исковия период ВиК услуги е определена в съответствие с
доставените количества питейна вода.
Заключението си експертът е пояснил по реда на чл. 200 ГПК в съдебно
заседание, проведено на 12.12.2022 г., като от изявленията му става ясно, че за
целите на заключението му е предоставена разпечатка от електронните
регистри на отчетите на водомерите, но не и карнети за реален отчет или
протоколи за неосигурен достъп. Вещото лице е уточнило още, че от месец
януари, 2016 г., ищцовото дружество не изготвя хартиени карнети.
От заключението на ССчЕ пък се установява, че стойността на
предоставените за исковия период услуги възлиза на 1283,61 лв. и са в
съответствие с предоставените количества и с утвърдените от КЕВР цени.
Вещото лице посочва още, че от извършената проверка в счетоводството на
ищеца се установява, че размерът на задълженията за определеното
количество вода за процесния период възлиза на 1392,97 лв., от които 1283,61
лв. – главница и 109,36 лв. – лихва.
Неоснователно се явява възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд не е следвало да кредитира заключенията на
експертизите. Действително, по делото не са представени документите, по
които са работили вещите лица, но това и не е било и необходимо предвид
факта, че при изготвянето на експертното си становище вещите лица са се
запознали и са се съобразили именно със същите. След като назначаването на
вещо лице е предпоставено от липса на специални знания у съда, експертът по
правило не може да бъде ограничаван в източниците, въз основа на които
изготвя специализираното си заключение, независимо дали са били
приобщени по делото или не – наличието на специални знания по въпроса,
предмет на изследване, логически включва притежаването на такива и за
използваните от експерта източници и методи.
Отделно от изложено, следва да се посочи, че заключенията на двете
експертизи не са оспорени от страна на ответника в хода на
първоинстанционното производство, нито същият е ангажирал доказателства,
които да разколебават или опровергават изводите на вещите лица. Напротив –
същите са приети без възражения от страните. Ето защо настоящият съдебен
състав съобразява заключенията на вещите лица при определяне на
количеството и стойността на реално доставените ВиК услуги до процесния
имот за исковия период.
При така установените обстоятелства, съдът намира, че предявеният иск
е доказан по своето основание, като ищецът в изпълнение на задължението си
по чл. 154, ал. 1 ГПК е провел пълно и главно доказване на обстоятелствата,
5
че е възникнало облигационно правоотношение между страните, по което е
осъществил задълженията си, като е предоставил на ответника ВиК услуги за
процесния период.
Задължението за заплащане на стойността на потребените ВиК услуги е
възникнало като срочно (чл. 33, ал. 2 от приложимите общи условия), поради
което потребителят е изпаднал в забава с изтичане на определения 30-дневен
срок за плащане. Претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за акцесорното вземане за
обезщетение за забава е установена по основание, а съгласно заключението на
приетата по делото комплексна експертиза дължимата лихва, начислена върху
вземанията, които не са погасени по давност е в размер на 109,36 лв. При това
положение искът за мораторна лихва за периода от 20.07.2017 г. до 17.01.2020
г. е основателен в пълния претендиран размер.
Предвид изложеното до момента въззивната жалба се явява
неоснователна, тъй като не се установиха твърдените пороци на
първоинстанционното решение. Напротив – същото е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на
въззиваемия се следват разноски. Такива обаче не се претендират от страната,
поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
С оглед цената на иска и предвид нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20088918 от 28.04.2023 г.,
постановено по гр. д. № 38425/2020 г. по описа на Софийски районен съд,
161-ви състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6