Решение по дело №1039/2020 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 129
Дата: 7 април 2020 г. (в сила от 7 април 2020 г.)
Съдия: Димитър Миков Христов
Дело: 20205501001039
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 3 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                            07.04.2020 г.                             Град С.З.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД            ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

На 10.03.                                                                                            2020 г.

В публичното заседание в следния състав:       

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДИМИТЪР Х.

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  АННА ТРИФОНОВА

                                                                                   РУМЯНА ТАНЕВА

                                              

Секретар: ДАНИЕЛА КАЛЧЕВА 

като разгледа докладваното от съдията Х.

в.т.д. № 1039 по описа за 2020 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Обжалвано е решение № 479/08.07.2019 г., постановено по гр.д. № 3061/2018г. по описа на Районен съд – К., с което е отхвърлен на основание чл.422 предявеният от „Ф.“ ЕАД против И.М.Х. иск за  установяване съществуването на вземане за  сумата : 428.77 лева за главница, по договор за потребителски паричен кредит   PLUS-01637529 от 23.01.2012 г. сключен между „Б.“ ЕАД и И.М.Х. и законната лихва върху главницата от 23.08.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за изпълнението на което парично задължение  е издадена заповед №1297/24.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по частно гражданско дело 2172/2018г. по описа на Районен съд –  К.  като неоснователен и недоказан.

         Във въззивната жалба „Ф.“ ЕАД излага доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, като са наведени и доводи, че същото е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Изложени са подробни съображения. Направено е искане да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде уважен предявения иск.

         В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с който въззиваемия моли съда да остави жалбата без уважение, тъй като счита същата за неоснователна. Моли да се потвърди обжалваното решение.

 

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове за установяване съществуването на вземане с правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК.

Ищецът “Ф.” ЕАД моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда от страна на „Ф.", И.М.Х., ЕГН **********, дължи сумата в размер на: 428.77 лева - главница, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателно изплащане на вземането. Претендира направените в  заповедното и в настоящото производство разноски.

В срока по чл. 131 ГПК  е постъпил писмен отговор от ответника, чрез назначения му особен представител адвокат Т. П., с който заявява, че счита предявения иск за недоказан и неоснователен.

Видно от приложеното ч. гр. д. № 2172/2018 г. по описа на Районен съд – К., на основание чл. 410 от ГПК съдът е издал заповед за  изпълнение № 1297/24.08.2018 г. в полза на Ф.“ ЕАД – С. срещу длъжника И.М.Х. за изпълнение на парично задължение, за сумата: 428.77 лева главница, 275.36 лева лихва за забава от 06.03.2012г. до 07.08.2018г. и законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 75 лева разноски по делото. Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

От представения по делото договор за потребителски паричен кредит номер PLUS-01637529 от 23.01.2012 г.,  сключен между „Б.“ ЕАД и И.М.Х. се установява, че „Б.“ ЕАД като кредитодател се е задължил да предостави на ответника като кредитополучател сумата от 10 000 лева, като с подписване на договора, последният е удостоверил получаването му. Ответникът като кредитополучател поел задължението да върне предоставения му кредит на 24 равни месечни вноски всяка от които всяка в размер на 510.17 лева.

На 10.01.2017 г. между „Б.” ЕАД и „Ф.” ЕАД е сключен договор за цесия, по силата на който „Б.” ЕАД цедирал вземането си към И.М.Х. на ищеца, като е посочено, че вземанията, ще се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора. Видно от Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, кредитодателят е цедирал на ищеца процесното си вземането към ответника.

 

Съгласно задължението си по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземанията. В полза на „Ф.” ЕАД има издадено пълномощно от БНБ „П.” ЕАЛ, по силата на което новият кредитор бил изрично упълномощен да уведомява длъжниците, чиито вземания са прехвърлени. По делото няма доказателства цесионера „Ф.“ ЕАД  да е уведомил длъжника И.М.Х. за извършената цесия.

 По делото е назначена и изслушана съдебно – икономическа експертиза, от която се установява, че остатъчното задължение по договор PLUS-01637529 от 23.01.2012 г.,е главница в размер на 418, 77 лв.

 

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор за уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о. и др.

В случая цедентът е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. По делото няма данни уведомлението да е връчено на И.М.Х. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд не приема, че длъжникът е уведомен за извършената цесия на вземанията, чрез връчване на препис от исковата молба с приложенията на назначения особен представител на ответника.

Процесуалното представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/ или от договор, а представителството чрез особен представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това предпоставки – в т. см. т. 6 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява / в т. см. т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, от което следва, че особеният представител не е нито законов, нито договорен представител и не може да приема адресирани до представляваното лице /в случая ответника/ материално-правни изявления на трети лица, каквото безспорно е уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД чрез упълномощения цесионер за сключения договор за прехвърляне на вземания, а и след като особеният представител не е осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения представител.

Поради това въззивният съд намира, че извършеното прехвърляне на вземания няма действие по отношение на И.М.Х., тъй като за извършеното прехвърляне не му е съобщено по предвидения от закона ред, т. е. не е спазено изискването на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД – цесията не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника. Ето защо „Ф.“ ЕАД няма качеството на кредитор на ответника И.М.Х..

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Водим от горните мотиви, съдът

 

                                      Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 479/08.07.2019 г., постановено по гр.д. № 3061/2018г. по описа на Районен съд – К..

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ:1.       

 

 

                                                                                                                     2.