ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ І-1053 13.04.2020 година, гр.Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, на тринадесети април през две хиляди и двадесета година, в закрито заседание в състав:
Председател: Марияна Карастанчева
Членове:1. Пламена Върбанова
2 .мл.с. Марина Мавродиева
като разгледа докладваното от съдия М.Карастанчева частно въззивно гражданско дело № 745 по описа за 2020 година на Окръжен съд-Бургас , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна жалба на „Профи кредит България“ с ЕИК: ********* против разпореждане №210/06.02.2020г.,постановено по гр.д.№85/2020. по описа на PC-Карнобат,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу Ф.М.К., в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за следните сумата от 480,40 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги ,както и претенцията за разноски над присъдената сума от 42 лв
В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди, че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от „Пофи кредит България „ЕООД –гр.София ,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжникът Ф.М.К. да му заплати следните суми: 477,69 лв. главница ;73,41 лв.-договорно възнаграждение ,дължимо за периода от 20.11.2018 г. до 20.06.2019 г. ; ведно със законната лихва от подаване на заявлението -03.02.2020 г. до окончателното им изплащане ,както и сумата от 480,40 лв. –неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги , изискуеми по силата на сключен между страните договор за потребителски кредит при общи условия.Към заявлението по чл.410 ГПК е представен списък на разноските и два броя пълномощни.
Районният съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главница, договорното задължение за сочения период , законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.
С обжалваното Разпореждане №210/06.02.2020г.първоинстанционният съд е оставил без уважение искането в частта му по отношение на претендираните 480,40 лв., представляващ неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги ,както и за разноските над присъдения размер от 42 лв., като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК- поради противоречие на заявените вземания с добрите нрави. В тази връзка КРС се е позовал на нормата на чл. 19 т. 4 от Закона за потребителския кредит,който забранява годишния процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва ,като посочва и че допълнителната услуга „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства „реално не представлява услуга ,тъй като кредиторът не поема никакво конкретно задължение.Съдът е приел ,че възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по самия договор за кредит ,които съгл.чл. 19 ал. 4 от ЗПК следва да се включат в ГПР и доколкото тези разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР,то е извършено нарушение на закона ,тъй като тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19 ал. 4 ЗПК,поради което и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК краузите ,предвиждащи възнаграждения за допълнители услуги са нищожни.
Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно.
На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.
Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен.
Съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва .Според чл. 19 ал. 1 ЗПК той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на посредници при сключване на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит .В случая ответницата е получила 600 лв. заем ,а е следвало да върне 1390,95 лв. /с връчените вноски за пакета „допълнителни услуги „ /.Затова и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния размер на законовата лихва са нищожни . Следва да се подчертае и че т.нар. „допълнителни услуги“ всъщност са част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособено като отделно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Допълнителната услуга „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“ реално не е предоставена услуга, понеже липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на допълнителни средства, респ. следващ кредит и условията по него са по съгласие на страните. Останалите „допълнителни услуги“ са свързани с усвояване и управление на кредита - приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване на вноски, възможност за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са възнаграждения по договора за кредит, което противоречи на чл.11а, ал.2 от ЗПК и клаузите, с които е уговорена дължимостта им са нищожни на основание чл.21 от с.з. Но не само - понеже, както се каза, касае се за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени в годишния процент на разходите - чл.19 ал.1 от ЗПК и макар това да е е сторено, те по естеството си са част същия. Но с тях се надвишава ограничението по чл. 19 ал.4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни и на друго основание - чл. 19 ал.5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допълнителни услуги не съществува. Разбирането, че лихви в размер на над 50% по кредити, раздавани от небанкови финансови институции, е нормално да бъдат уговаряни и получавани, тъй като паричният ресурс на небанковите кредитни институции бил много по-скъп от този на банките , съдът ще остави без коментар поради абсурдността на поддържаните тези. Всичко това дава основание да се приемат изцяло изводите на първоинстанционния съд относно основателността на правоизключващото възражение по чл. 146 ЗЗП ,при което се е погасило правото на принудително изпълнение на ищеца по продадения допълнителен пакет услуги ,поради което правилно заявлението по тези пера не е било уважено
Наред с изложеното, следва да се има предвид, че процесния договор кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Законът забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита / чл. 10а ал. 2 от ЗПК/. В този смисъл е и последната практика по чл. 290 от ТПК на ВКС, отразена в решение № 345/9.01.2019 г. по т.д. № 1768/18 г. Забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи, извън обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.
Действително целта на заповедното производство е да се ускори съдебния процес като се установи, че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за него. В тази връзка, заповедният съд извършва външното формално изследване на претендираното задължение, но доколкото по силата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът в заповедното производство е длъжен да извърши преценка за съобразността на заявеното по реда на чл. 410 ГПК вземане със закона и с добрите нрави, то той следва да oсигури реализация на правото на заявителя, но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в страната, с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношение. Поради изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в заповедното производство съдът, дължи проверка единствено на формалната външна редовност на заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете относно процесиите претендирани вземания следва да се решат по исков ред при евентуално възражение на длъжника. Съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника.
По изложените съображения съдът намира обжалваното разпореждане за правилно, което налага то да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Бургаският Окръжен съд
3.
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 210 от 06.02.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 85/2020 г. по описа на РС-Карнобат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.