Решение по дело №11849/2020 на Софийски градски съд

 Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София,  19. 10. 2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                 Мл.с-я   ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева

и прокурора                                                                сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 11849 по описа за 2020  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 158007 от 23.07.2020 г. по гр.д.№55855 по описа за 2018 г. СРС, Трето ГО, 144-ти състав ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на  „Т.С.“ ЕАД, че Д.И.А., дължи на ищеца следните суми: сумата от 1458 лева като сбор от стойността на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2017г. и стойност на услугата за дялово разпределение за периода от 01.5.2014 г. до 30.4.2017г. ведно със законна лихва от ведно със законна лихва от 12.1.2018 г. до изплащане на вземането,    като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до 2093 лева; лихва в размер на 273.43 лева върху уважената главница от 1458 лева за периода от 16.9.2015 г. до 8.1.2018 г. за имот с абонатен № 082541, находящ се в гр.София,  ж.к. „**********, които суми са предмет на издадена и оспорена заповед по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 2681/2018г. по описа на СРС, 144 състав от датата 18.01.2018г.

Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС.

Решението се обжалва в частта, в която претенцията на ищеца с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е  отхвърлена за сумата над 1458,00 лева до пълния предявен размер, както и законната лихва върху същата, както и по отношение на мораторната лихва за сумата от 273,61 лева. Решението се обжалва и в частта за разноските. Излагат се доводи, че СРС неправилно е приложил института на погасителната давност – в противоречие с Общите условия от 2014 г. на дружеството и чл. 150, ал. 1 от ЗЕ като се позовава на ОУ-2008 г., ОУ-2014 г., ОУ-2016 г. и чл.150, ал.1 ЗЕ. СРС не бил взел предвид, че сумите по Общата фактура от 31.07.2015 г. ставали изискуеми на 15.09.2015 г.

 Иска се от съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира направените разноски.

От ответницата пред СРС - възиваема пред настоящата инстанция- Д.И.А., не е постъпил отговор по въззивната жалба.

ТРЕТОТО ЛИЦЕ-ПОМАГАЧ „Т.С.“ ЕООД не депозира отговор по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на  24. 07.2020 г., а въззивната жалба е подадена на 07.08.2020 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

В частта, в която решението се обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

За издадената на 18.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 2681 по описа за 2018 г. на СРС, 144 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът Д.И.А. е уведомена по реда на чл.47, ал.5 ГПК.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 23. 07.2018 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 21.08.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията по давност, направено с отговора по исковата молба, е приел, че при прилагането на чл.33, ал.1 от ОУ-2014 г. същото е основателно за периода м.05.2014 г.- м.12.2014 г. Това било така защото заявлението по чл.410 ГПК било подадено на 12.01.2018 г., а вземанията се погасявали с 3-годишна погасителна давност, считано от датата на изискуемостта- датата на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца. Тъй като съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза общият размер на главницата за ТЕ възлизала на 2044,12 лв., а този за услугата дялово разпределение – 42 лв. или общо задължение в размер на 2086, 12 лв., то непогасената част от вземанията възлизала на 1458 лв., която включвала и стойността на услугата за дялово разпределение. За разликата над тази сума до 2093 лв. претенцията е отхвърлена като погасена по давност. Претенцията за лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД била основателна в размер на 273,43 лв., изчислена върху общата сума главницата, включваща и стойността на услугата дялово разпределение.

В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

С оглед доводите във въззивната жалба спорно по делото е обстоятелство погасени ли са вземанията по давност по начина, приет от първоинстанционния съд.

Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая исковата молба е предявена на 12.01. 2018 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, а претендираният период по отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г.

При това положение изводът на СРС, че вземанията за периода м.05.2014 г.- м. 12.2014 г. са погасени по давност е правилен. Следва да добавим и, че по изравнителната сметка за този период резултатът е сума за възстановяване в размер на 130,93 лв., виж заключението на съдебно-техническата експертиза /л.99 пред СРС/ и на съдебно-счетоводната /л.108 пред СРС/.

За периода м.05.2016 г.- м.04.2017 г. вземанията на ищеца са признати за установени поради което доводите във въззивната жалба не следва да бъдат обсъждани.

При това положение въззивната инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД относно стойността на потребена топлинна енергия като погасена по давност е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Относно изпадането в забава на ответницата:

Видно от исковата молба ищец претендира лихва за забава в размер на 267,81 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 08.01.2018 г. върху главницата за доставена и потребена ТЕ и 6,64 лв. за забавено издължаване на стойността на услугата за дялово разпределение, изтекла за периода 16.09.2015 г. до 08.01.2018 г. или общо в размер на 274, 45 лв. СРС е приел, че размерът на лихвата за забава възлиза на 273,43 лв. /или 1,02 лв. по-малко/.Следва да отбележим, че по отношение на лихвата за забава СРС не се е позовал на погасителна давност, а на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, виж л.110 от делото пред СРС.

Видно от диспозитива на обжалваното решение в полза на ищеца е признато вземане за лихва в размер на 273,43 лв., т.е. толкова колкото е посочено от вещото лице –счетоводител като тази лихва е определена и върху стойността на услугата дялово разпределение., както и е присъдена за претендирания период 16.09.2015 г. до 08.01.2018 г.

Действително, както сочи въззивникът потребителите на ТЕ изпадат в забава по правилата на чл.33, ал.1 ОУ във вр. с чл.32,ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок от датата на публикуването на фактурите на страницата на продавача, т.е. на ищеца като относно публикуването на фактурите СРС е приел, че това обстоятелство не е спорно.

Ето защо въззивната инстанция намира, че първоинстанционния съд е разрешил спора възможно най-благоприятно за ищеца /въззивник/, вкл. и по въпроса за присъждане на стойността на услугата за дялово разпределение по отношение на която настоящия състав споделя съдебната практика, съгласно която за изпадането в забава е необходима покана.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

При този изход на спора първоинстанционното решение не търпи промяна в частта за разноските.

Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

Въззиваемата не е направила разноски и такива не й се присъждат.

Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 158007 от 23.07.2020 г. по гр.д.№55855 по описа за 2018 г. СРС, Трето ГО, 144-ти състав в частта, в която се ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422 ГПК за горницата до 2093 лева, като погасена по давност, която сума е предмет на издадена и оспорена заповед по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 2681/2018г. по описа на СРС, 144 състав от датата 18.01.2018 г.

         

          Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

 

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                ЧЛЕНОВЕ: