Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260994 23.10.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XI граждански състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17051 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Никола Вапцаров” № 55, ЕКСПО 2000, представлявана от ***** **** Ц. К. П. и *** М.Т.П., чрез пълномощник *** Р.К., е предявил против Д.Я.И., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 9768/ 2019 г. на ПРС, XIII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5364/ 13.06.2019 г., суми, както следва: главница в размер на 4 657, 65 лева, от която: редовно падежирали главници за периода от 15.09.2018 г. до 15.01.2019 г. включително- 493, 86 лева и предсрочно изискуема главница с дата на настъпване 28.02.2019 г.- 4 163, 79 лева; изискуема редовна лихва в размер на 169, 36 лева, начислена за периода 15.09.2018 г.- 27.02.2019 г. включително; изискуема наказателна лихва в размер на 256, 84 лева, начислена за периода от 15.09.2018 г. до 05.06.2019 г. включително; законна лихва от подаване на заявлението- 12.06.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство.
В исковата молба се твърди, че производството по делото е образувано след проведено заповедно производство, по което е била издадена по чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение по частно гр. дело № 9768/ 2019 г. на ПРС, XIII гр. с-в, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като искът е подаден след дадени от съда указания на заявителя да предяви иска си в едномесечен срок. Посочва че, между страните бил сключен договор за банков кредит № *****/ 03.08.2015 г., по който на лицето се отпуснала сумата от 7 220, 50 лева, със срок за погасяване- 15.08.2022 г., при съответно договорени редовна и наказателна лихва. Кредитът бил напълно усвоен, но длъжникът изпаднал в забава по отношение на заплащането на погасителните вноски, като не били платени пет последователни вноски за периода 15.09.2018 г.- 15.02.2019 г. Според чл. 8.1. от договора просрочването на вноска с повече от един месец представлявало неизпълнение, а съгласно чл. 9.2. в тази хипотеза банката имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем. До длъжника било изпратено писмо в тази връзка на адреса му по договора, което следвало да се счита за получено. Предсрочната изискуемост била осчетоводена на 28.02.2019 г., като след това не били постъпвали плащания от длъжника. За събиране на сумите по кредита било образувано заповедното производство, като в настоящия процес се търси установяване съществуването на вземането по заповедта. При условията на евентуалност, е предявен и осъдителен иск за същите суми, като се твърди, че исковата молба представлявала покана за плащане, от който момент длъжникът изпадал в забава. Претендират се и разноски в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа исковете.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му особен представител е
подал писмен отговор, в който оспорва иска. Твърди на първо място, че не била
настъпила предсрочната изискуемост на кредита, защото длъжникът не бил
уведомен, тъй като не получил писменото уведомление на банката, поради което до
него не било достигнало волеизявлението на кредитора. В тази връзка били
нарушени и правилата за връчване на съобщения по пощата, доколкото не били
спазени изискванията на чл. 36 ал. 2 от Закона за пощенските услуги. На второ
място, се посочва, че договора за кредит бил недействителен, поради неспазване
на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, като за нищожните клаузи съдът
следвало да следи и служебно. Не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, защото липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, които
компоненти се включвали и как се получавал крайния %. Нищожна била и
разпоредбата за възнаградителната лихва, която клауза
се явява неравноправна на основание чл. 146 ал. 1, вр.
чл. 143 т. 19 от ЗЗП. Наказателната лихва пък по чл. 4.5. била в противоречие с
чл. 33 от ЗПК, поради което претенцията тук следвало да се редуцира до размера
на законната лихва. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание не се
явява, като представя писмени становища.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със заповед
за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК № 5364/
13.06.2019 г., постановена по частно гр.
дело № 9768/
2019
г. на ПРС, XIII гр. с-в, ответникът е бил осъден да
заплати на банката следните суми: главница в
размер на 4 657, 65 лева, от която:
редовно падежирали главници за периода от 15.09.2018
г. до 15.01.2019 г. включително- 493, 86 лева и предсрочно изискуема главница с
дата на настъпване 28.02.2019 г.- 4 163, 79 лева; изискуема редовна лихва в размер на 169, 36 лева, начислена за периода 15.09.2018 г.- 27.02.2019 г.
включително; изискуема наказателна
лихва в размер на 256, 84 лева,
начислена за периода от 15.09.2018 г. до 05.06.2019 г. включително; законна лихва от подаване на заявлението-
12.06.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство:
101, 68 лева- държавна такса и 50 лева- юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта е връчена при условията на
чл. 47 ал. 5 от ГПК, като в тази връзка в законния едномесечен срок е предявен
и настоящият установителен иск.
С договор за потребителски кредит № *****/
03.08.2015 г., сключен между страните, на ответника е предоставена в заем
сумата от 7 220, 50 лева, за срок до 15.08.2022 г., при предвидени редовна
и наказателна лихви в съответни размери. Към договора е представен погасителен
план.
С писмо до длъжника, изпратено до
адреса му и неполучено там, ответникът е уведомен за обявената предсрочна
изискуемост на кредита.
По делото е прието заключение на
съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на
счетоводната документация на банката е установила, че сумата по кредита е
преведена по сметка на ответника, като за периода 15.09.2018 г.- 15.02.2019 г. имало
просрочени задължения. Посочени са размерите на непогасените задължения за
главница и лихви- възнаградителна и за забава към
датата на подаване на заявлението, на исковата молба и и на изготвяне на ССчЕ, като се установява, че след сезирането на съда няма
постъпили погашения по заема.
Прието е и допълнително
заключение на вещото лице, според което длъжникът е погасил наказателна лихва
по кредита в размер на 19, 75 лева, а дължимата от него законна лихва била в
размер на 341, 56 лева.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Безспорно
е обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по сключен
между тях договор за банков кредит, по силата на който ответникът е получил от
банката съответна парична сума, която е следвало да върне в определен срок,
ведно с лихви и такси по кредита. Със сключването на договора
кредитополучателят се е задължил да изпълни задълженията си като такъв и затова
се явява обвързан от съглашението и всички негови клаузи, включително и
санкционните последици от своето неизпълнение.
Основното задължение на
кредитополучателя е да върне заетата сума в съответните срокове по договора.
Ищецът обаче излага твърдения, че ответникът изпаднал в забава при заплащането
на месечните погасителни вноски, в резултат на което била обявена предсрочна
изискуемост на кредита според условията на договора по отношение на всички
вноски, на които падежът им още не бил настъпил. В тази връзка за събиране на
сумите са подадени заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК, а в последствие и исковата молба. Независимо, че в случая не е била
издадена заповед за изпълнение
по реда на
чл. 418 от ГПК въз основа
на извлечение от счетоводните книги на банката, в настоящото производство
съдът следва да направи проверка дали действително в случая е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, за която длъжникът да е надлежно уведомен,
за да е налице основанието, от което се твърди, че произтича вземането на
ответника.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което настъпва при наличието на
две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането
на част от падежирани вноски или лихви по
договор за кредит и субективен фактор- обективиран в упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването
на предсрочната изискуемост по смисъла на цитираната по- горе норма
предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или
непогасения негов остатък за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост обаче има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението
на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й,
а предпоставките за постановяване на незабавно изпълнение
са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника е реално
и предхожда по време подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение.
В
настоящия случай, както в заявлението, така и в исковата молба, се твърди, че
обявяването на кредита за предсрочно изискуем е било направено от страна на
банката чрез изпращане на писмо до адреса на длъжника, съвпадащ с този по постоянния
му адрес. Доколкото обратната разписка е била върната в цялост с отбелязване,
че пратката не е потърсена, е необходимо да се изследва именно редовността на
това връчване, с оглед преценка за валидното уведомяване.
Според
чл. 12.8. от договора всички изявления на страните трябва да са направени в
писмена форма, като за кредитополучателя е предвидено, че те ще се считат за
получени, ако са му изпратени по пощата с обратна разписка на адреса му,
посочен в договора. Кредиторът е избрал този начин за връчване на уведомления-
чрез пощенска пратка, поради което следва да се прецени редовността на
връчването според избрания за това способ. В тази връзка тук е приложима
нормата на чл. 36 ал. 2 от Закона за пощенските услуги, съгласно която
условията за доставянето на пощенски пратки се определят според Общи правила по
решение на КРС. В чл. 5 от тези общи правила е предвидена възможност за лично
връчване и за връчване на пълнолетен член от домакинството, живущ на адреса,
като са разписани конкретни действия, които пощенските служители следва да
извършват, ако пратката не е била предадена на лице от адреса. В тази последна
хипотеза обаче, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор, не
може да се приеме, че пратката се счита за доставена, защото отсъствието на
лицето от адреса и неявяването му в пощенската служба не може да се приеме за
недобросъвестно поведение, нито пък може да се вмени във вина на адресата.
Действително по делото се установява, че до адреса на длъжника (записан в
договора и постоянен негов такъв по справка) е било изпратено уведомление за
настъпване на предсрочна изискуемост. Същото обаче не е получено от лицето, тъй
като пратката е върната с отбелязване, че тя не е потърсена в срок. В случая
липсват данни кога и колко пъти (като дни и часове) е бил търсен адресатът,
къде (като място) и дали е било поставено съобщението за наличие на пратка,
предназначена за него, имало ли е служебно известие до лицето да се яви в
пощенската служба, за да си получи писмото. Нормата на чл. 5 ал. 3 от правилата
изисква да се остави служебно известие с покана до получателя за явяване, след
това второ такова съобщение, определен времеви интервал между тях, за които
обстоятелства по делото няма данни дали тези изисквания са спазени, а всичко
това е в тежест на банката, която следва да докаже редовността на връчването.
Следва да се отбележи още, че доколкото в договора между страните не е
предвидено изрично, че при връщане пощенска пратка, изпратена на адреса, но
оформена като непотърсена, уведомлението ще се счита за получено, тогава
изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост не може да се
приеме за редовно връчено. Кредиторът е можел да избере и друг способ за
връчване, извън този по ЗПУ, а именно- по общите правила на ГПК, включително и
чрез залепване на уведомление на адреса, като правата му в тази връзка не са
били препятствани, но след като не е използвал всички законови възможности,
рискът от нередовното връчване си остава за негова сметка. Така от събраните по
делото доказателства не се установява изпълнение на специалната процедура за
връчване на писмо чрез пощенски оператор, поради което и липсва известяване до
длъжника от банката. В този смисъл възражението в отговора на особения
представител се явява основателно и оттук- предсрочна изискуемост на кредита не
е настъпила.
Горният
извод обаче не променя основанието на иска, което остава сключеният между
страните договор за кредит и неизпълнението на задълженията по него от
длъжника. В този смисъл са и мотивите на т. 1.1 от ТР № 8/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС,
където е посочено, че предсрочната изискуемост на вземането не променя правното
основание, от което произтича вземането, а само изискуемостта на вноските, за
които не е настъпил падеж. От това следва, че дори и да не е налице предсрочна
изискуемост, доколкото в случая не се доказват предпоставките за настъпването
й, трябва да се вземат предвид падежиралите, но
неплатени вноски по кредита към момента на приключване на устните състезания
пред настоящата инстанция. В този смисъл са и мотивите на въззивния
съд по частично прекратеното производство по делото досежно
евентуалните искове, според които искът по чл. 422 от ГПК за установяване на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на последното с.з., дори и
предсрочната изискуемост да не е била обявена на длъжника по надлежния ред.
Предвид
изложеното, доколкото ищецът поддържа в исковата си молба становище, че за него
се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но не
се установяват предпоставките на тази предсрочна изискуемост, няма пречка
претенцията му да се разгледа само за вноските по кредита, чиято изискуемост е
настъпила, като се вземат предвид вноските с настъпил падеж. Така по отношение
на тези, които са с падеж след последното по делото с.з., искът следва да бъде
отхвърлен, защото не са се породили последиците на обявената предсрочна
изискуемост, но за падежиралите до съответния момент
вноски, за които се установи, че липсва плащане, няма пък пречка претенцията да
бъде уважена. В този смисъл следва да се прецени дали до 06.10.2020 г., която е
била датата на последното по делото с.з. и е приключило съдебното дирене, има
вноски с настъпил падеж по погасителния план към договора за кредит, които не
са платени, като наред с това за периода от началния момент на исковата
претенция- 15.09.2018 г. до приключване на делото в районния съд се прецени
налице ли са предпоставките за присъждане и на търсените лихви- възнаградителна и за забава, които са последица от
неизпълнението на кредитополучателя.
Както по- горе вече се посочи,
длъжникът, който е получил в заем съответната сума, е задължен да я върне в
сроковете и размерите по договора за кредит, като изцяло в негова тежест е да докаже изпълнение
на задълженията си. От ангажираните от ищеца доказателства (приети ССчЕ и справка от сметка за движението на кредита) се
установява, че сумата по договора е преведена веднага след подписването му по
сметка на ответника, т.е. кредитът е бил усвоен. Считано от дата 15.09.2018 г.,
вече е имало просрочени задължения, като именно това е и началният момент, от
който се търсят сумите и от когато следва да се смятат падежиралите
вноски.
В
погасителния план в табличен вид е направена разбивка на месечните вноски, като
е посочено за всеки един месец колко е дължимата сума за главница, лихва, такси
и съответно- какъв е остатъкът от дълга. Така за кредитополучателят е ясно
какъв е размерът на дълга, в който смисъл са неоснователни възраженията в
отговора за нищожност на договора на специалното основание на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК. Не е необходимо да е посочено как точно (от кои компоненти) е
формиран ГПР, след като е конкретно записано какво се включва като дължими суми
извън главницата, а именно- лихви и такси по кредита, които го оскъпяват и
които реално представляват допълнителните разходи. Те са посочени в погасителния
план в точен размер като суми, длъжникът е запознат с тях, като е подписал на
всяка страница плана и се е съгласил с тези стойности. Той не е поставен в
положение на неизвестност (да не знае колко точно) или да преценява какво и
колко ще дължи, нито пък се налага да тълкува клаузите на договора.
Законодателят, като е предвидил изискване да се опишат всички разходи по
кредита, е имал предвид точно това- да е ясно от съдържанието на договора
(заедно с погасителния план към него) какво се плаща, какво се погасява с това,
колко остава да се дължи и какъв е общият размер на дължимите суми по кредита.
Всичко това е надлежно посочено в плана, стойностите на отделните елементи на
дълга са записани в цифри, като информацията за потребителя е поднесена напълно
разбираемо.
Според
договора за кредит, срокът на издължаването е 84 месеца, като в погасителния
план са вписани всяка една от вноските по дни и суми. Към дата 15.09.2018 г.,
когато се установява по делото, че длъжникът вече е в просрочие,
е следвало да бъде 37- ма поред вноска, след която според вещото лице въобще
липсват други плащания. Т.е., считано оттогава, от страна на кредитополучателя
няма изпълнение на задълженията му, поради което за падежиралите
вноски за главница до момента на приключване на устните състезания по делото,
както беше изяснено по- горе (или към дата 06.10.2020 г.), искът следва да бъде
уважен. Към посочената дата е настъпил падежът на 61- ва
вноска, а на следваща такава още не е, макар и към момента на постановяване на
настоящото решение вече това да е така, но този факт не може да бъде взет
предвид, доколкото съдебното дирене е приключило, поради което претенцията е
основателна за 25 броя вноски, от 37- ма до 61- та включително. Размерът на
всяка от вноската е посочен в погасителния план, като въпрос на аритметично
пресмятане е общата сума, която възлиза на стойност от 2 224, 74 лева, получена
като сбор от стойностите на всички главници за съответния период, до който
размер следва да бъде уважена главницата, дължима за времето от 15.09.2018 г.
до 15.09.2020 г. Налице е изискуемо и непогасено задължение по заема, като
предвид липса на доброволно плащане, с решението ответникът следва да се осъди
за изпълни задълженията си по договора.
За
останалата част като период до края на срока на договора и до пълния му
предявен размер за главница от 4 657, 65 лева, искът следва да бъде
отхвърлен, предвид ненастъпилия падеж на съответните вноски и ненадлежното
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Също така следва да се
посочи, че макар и в погасителния план да е предвидено, че към всяка месечна
вноска се прибавят допълнително суми за такси и комисионни от по 4, 95 във
валута, дори и принципно тези суми да са дължими, доколкото това са разходи по
управлението на кредита и размерът им е изначално определен, като с него
длъжникът се е съгласил, подписвайки договора и плана, в настоящото
производство те не могат да бъдат присъдени. Това е така, защото от една страна
в исковата молба не се търсят такси или комисионни по договора, поради което
подобно произнасяне тук би било свръхпетитум (за нещо
в повече от поисканото). От друга- въпросните такси дори и да представляват
част от месечната вноска, не са включени в главницата, а са отделни елементи от
задължението по кредита, докато в настоящата хипотеза се преценява само дали са
налице предпоставките за присъждане на падежиралите
главници по кредита.
Предвид
забавата в плащанията, кредитополучателят следва да дължи съответни
обезщетения, като на него са били начислени договорна лихва и такава за забава.
От една страна, при всеки договор за банков кредит възнаградителна
лихва е дължима, като това представлява цената на предоставената услуга-
ползване на парични средства за даден срок. Тази лихва е определена в чл. 4 от
договора, кредитополучателят го е подписал, запознат е с него, както и със
задължението да заплати цената по кредита, като няма нищо незаконно или неморално
в начисляването на подобни суми към месечните вноски по заема. Тези суми биха
били дължими дори и при редовно плащане, защото представляват част от дълга,
който е изначално определен. За търсения период от време 15.09.2018 г.-
27.02.2019 г., който е в рамките на дължимите месечни вноски за главница,
лихвата отново следва да бъде пресметната по погасителния план за вноски от 37-
ма до 42- ра, като сумата възлиза в размер на 213, 43
лева- сбор от стойностите на посочените суми за лихви за съответния период и
доколкото тя е в повече от претендираната сума- 169,
36 лева, следва да се присъди само до търсения от ищеца размер.
По
отношение на втората лихва, посочена като наказателна, същата намира своето
основание в чл. 86 от ЗЗД. Тази лихва има санкционен (наказателен) характер,
защото тя се начислява само в случай на неизпълнение от страна на длъжника,
изразяващо се в забавено плащане, като законна постановка е това, че при забава
на връщане на парични средства се дължи лихва. С неизпълнението си длъжникът
сам се е поставил в положение, в което допълнително да търпи неблагоприятни
последици за себе си, чрез начисляването му на подобни наказателни добавки към
принципно дължимата законна лихва при забава, поради което в случая няма
никаква нищожност на тази законово регламентирана лихва и нейния нормативен
размер. За процесния период 15.09.2018 г.- 05.06.2019
г., същата е изчислена от вещото лице в заключението му, като тя е определена в
размер на 256, 84 лева, до който е претендирана и
следва да бъде уважена изцяло. Неоснователни са възраженията на особения
представител на ответника за противоречие между клаузата в договора,
предвиждаща тази лихва и законовата разпоредба за законната лихва. Както вече
се посочи, тук лихвата има санкционен характер, като в чл. 4.5 от договора е
посочен размерът й, който не е прекомерен, дори и да надвишава размера на
законната лихва. Съдебната практика приема, че прекомерност е налице, когато
размерът е повече от трикратно превишен за необезпечените потребителски кредити,
което в случая не е така, защото разликата между наказателната лихва по
договора и законната лихва е по- малка от два пъти.
Предвид
изложените съображения за действителност на клаузата в договора за задълженията
за наказателна лихва, платените от ответника суми, с които са намалени тези му
задължения по договора, макар и възлизащи на суми в минимален размер, не са
получени без основание, защото липсва нищожност, която да обуслови връщането
им, като в тази връзка направеното и прието за разглеждане в процеса възражение
за прихващане следва да се отхвърли.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е частично основателен за сумата за главница и изцяло основателен- за сумите за лихви. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница и лихви, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 79, 09 лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 151, 68 лева, остава за сметка на страната. Длъжникът не претендира разноски по заповедното производство, а и не представя доказателства за направени такива, поради което не му се и следват.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от особен представител в процеса, на когото принципно се дължи възнаграждение, внесено от ищеца, което няма пречка да бъде изплатено в пълен размер с РКО при поискване от адвоката. Ищецът е направил следните разноски в процеса, за които не е представил списък по чл. 80 от ГПК, но са налице доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 214, 87 лева, депозити за вещо лице по ССчЕ в размер на 210 лева и за особен представител на ответника в размер на 584, 19 лева, както и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника на страната, дължимо на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК и претендирано в размер на 450 лева. С оглед на фактическата и правна сложност на делото обаче, съдът намира, че юрисконсултското възнаграждение на пълномощника на ищеца следва да бъде определено в размер от 150 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски от общо 604, 38 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 5364/ 13.06.2019 г., издадена по частно гр. дело № 9768/ 2019 г. на ПРС, XIII гр. с-в, Д.Я.И., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Никола Вапцаров” № 55, ЕКСПО 2000, представлявана от ***** ****Ц. К. П. и *** М.Т.П., следните суми: сумата от 2 224, 74 (две хиляди двеста двадесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки) лева- главница, представляваща падежирали месечни вноски за периода от 15.09.2018 г. до 15.09.2020 г. по договор за банков кредит № *****/ 03.08.2015 г., изискуема редовна лихва в размер на 169, 36 (сто шестдесет и девет лева и тридесет и шест стотинки) лева, начислена за периода 15.09.2018 г.- 27.02.2019 г. включително и изискуема наказателна лихва в размер на 256, 84 (двеста петдесет и шест лева и осемдесет и четири стотинки) лева, начислена за периода от 15.09.2018 г. до 05.06.2019 г. включително, ведно със законна лихва от подаване на заявлението- 12.06.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважения размер от 2 224, 74 лева до пълния предявен такъв от 4 657, 65 лева.
ОТХВЪРЛЯ направеното от Д.Я.И., ЕГН: **********,***, възражение за прихващане на платената за погасяване на наказателна лихва по договора за банков кредит № *****/ 03.08.2015 г. сума в размер на 19, 75 (деветнадесет лева и седемдесет и пет стотинки) лева за периода 16.02.2016 г.- 17.08.2018 г.
ОСЪЖДА Д.Я.И., ЕГН: **********,***, да заплати на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Никола Вапцаров” № 55, ЕКСПО 2000, представлявана от ***** ****Ц. К. П. и *** М.Т.П., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 79, 09 (седемдесет и девет лева и девет стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени също по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 604, 38 (шестстотин и четири лева и тридесет и осем стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно
с оригинала.
АД