№ 863
гр. София, 21.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513777 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 286409 от 05.12.2017 г. постановено по гр. д. № 49729/2016 г. на
Софийски районен съд е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Л. Х.
М. и Я. Г. М. дължат солидарно на „Топлофикация София” ЕАД сумата 3683,94 лева –
главница за доставена в периода м. 04.2013 г. – м. 04.2015 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 240576, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.05.2016 г. до
изплащане на вземането; сумата 454,41 лева – лихва за забава върху главното вземане
за периода от 31.05.2013 г. до 10.05.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 28454/2016 г. на СРС, като са отхвърлени
исковете за главница и лихви в останалата част до пълните предявени размери.
Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направените от последния разноски в
исковото и заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете, а
ищецът е осъден да заплати на ответниците направените от последните разноски в
исковото производство съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е обжалвано от ответниците в частите, с които исковете са уважени,
като недопустимо и неправилно. В жалбата се излага възражение, че топлинната
енергия в процесния имот е неправилно отчитана с незаконосъобразно подменян уред
1
за търговско измерване – топломер, монтиран в абонатната станция, въз основа на
подадена от ФДР невярна информация. Поддържа се също, че решението е основано на
нищожна заповед по чл. 410 от ГПК и първоинстанционният съд не се е произнесъл по
въведените основания за нейната нищожност. Излага се довод, че Общите условия на
„Топлофикация София” ЕАД не следва да се прилагат, тъй като не са нормативен акт, а
са част от писмен договор и влизат в сила с изричното им приемане. Сочи се, че не
били спазени основните изисквания на правото на ЕС за договорите от разстояние за
минималните реквизити на съдържанието на договора и за неравноправните клаузи в
договорите. Навеждат се нарушения на чл. 17, ал. 3 от КРБ, на чл. 8 от ЗЗД и чл. 298 от
ТЗ. Не била приложена относимата разпоредба на чл. 149б, ал. 3 от ЗЕ, а неправилно
бил приложен чл. 36 от ОУ на „Топлофикация София” ЕАД. Излагат се възражения
срещу кредитирането от съда на заключението на СТЕ, в което имало несъответствие с
оглед инсталирана и проектна мощност с оглед определяне на топлинната енергия за
сградна инсталация. Поддържа се допуснати от районния съд нарушения на
материалния закон и неправилното му прилагане – по отношение на наличието на
валидно облигационно правоотношение по силата на пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./ и
чл. 153, ал.1 от ЗЕ, които разпоредби влизали в колизия със ЗЗП, както и по отношение
на приложимостта на разпоредбата на чл. 150, ал. 3 и чл. 153 от ЗЕ, които влизали в
колизия с разпоредби от по-висок ранг. Не били изяснени основни елементи от
продажбата на топлинна енергия – място на продажбата при поставен топломер на
изхода на абонатната станция, страни по продажбата при мястото на продажбата,
индивидуализация на родово определената вещ. Съдът не бил приложил разпоредбите,
че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за
непоръчани доставки. Твърди се, че съдът неправилно е приложил материалния закон
относно договора между СЕС и ФДР. Не бил спазен закона за реално потребената
топлинна енергия, както и методиката по Наредба № 160334/2007 г. Не бил изяснен
спорът от фактическа страна – не били представени от ищеца данни за вида на
сградната инсталация и от какъв материал е изградена, температурата на
топлоносителя и площта на топлоотдаване. Сочи се, че съдът не е взел предвид, че
нормативната уредба, регламентираща топлоподаването /ЗЕ и Наредба № 15-334/2007
г./ е в противоречие с КРБ, ЗЗК, ЕКЗПЧОС и Директива 32/2006/, както и законите на
физиката. Излага се възражение срещу начина за определяне на енергията за сградна
мощност – по своята същност това били загуби, зависещи изцяло от вида и начина на
изграждане на сградната инсталация, и следва да се поемат от потребителите на
енергия за отопление. Релевира се възражение за неправилно приложение от съда на
чл. 86 от ЗЗД и практиката на ВАС, според която начисляването на лихви върху
прогнозни сметки е нищожно.
Въззиваемата страна не е представила отговор на въззивната жалба. С писмена
молба изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване
2
на обжалваното решение.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Ищецът ”Топлофикация – София” ЕАД е предявил срещу Л. Х. М. и Я. Г. М.
искове за признаване за установено, че ответниците му дължат солидарно сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 28454/2016 г.
на СРС, както следва: сумата 4209,88 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****, за периода от м. 04.2013
г. до м. 04.2015 г., и сумата 675,62 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 31.05.2013 г. до 10.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.05.2016 г. до окончателното
изпащане.
В исковата молба се твърди, че ответниците в качеството им на собственици на
горепосочения топлоснабден имот с абонатен № 414026, са клиенти на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /обн. ДВ, бр. 107/2003 г./.
Твърди се, че ответниците са използвали доставяната от ищцовото дружество топлинна
енергия в периода от м. 04.2013 г. до м.04.2015 г., но не са заплатили стойността на
доставената топлинна енергия. За претендираните суми ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това
заявление ч.гр.д. № 28454/2016 г. на СРС същото било изцяло уважено, и срещу
издадената заповед за изпълнение длъжниците подали възражение в срока по чл. 414
от ГПК.
С писмения си отговор ответниците оспорват исковете. На първо място се излага
възражение за недопустимост на исковете поради това, че издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е недопустима и невалидна. Излагат се пространни
възражения за неоснователност на исковете, които най-общо се свеждат до твърдения
за липса на валидно облигационно правоотношение между страните и за неправилно
отчитане на реално потребената топлинна енергия. Изложените в отговора доводи и
възражения са идентични с тези във въззивната жалба, посочени по-горе.
С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на
ищеца е конституирано „Техем сървисис” ЕООД, което заявява становище за
основателност на исковете.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр.
чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
Така предявените установителни искове са допустими с оглед предходно
развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение в
полза на ищеца срещу ответниците за исковите суми, срещу която са подадени
3
възражения в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а ищецът е предявил исковете за
установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение в
срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Неоснователно е направеното възражение за недопустимост на исковете поради
нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за
изпълнение е съдебен акт с последици на съдебно решение. Съдебният акт е нищожен,
когато е постановен от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е
постановен извън правораздавателната компетентност на съда. В случая издадената
заповед за изпълнение срещу ответниците е валидна – издадена е в изискуемата
писмена форма от надлежен орган и има изискуемото нормативно определено
съдържание. Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл.
411, ал. 2 от ГПК районният съд не е съставил писмено разпореждане, от което да е
видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Изрично
и отделно разпореждане се издава от заповедния съд само в случаите на изцяло или
частично отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в
останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава
разпореждане, което инкорпорира в самата заповед за изпълнение. Без значение за
валидността на заповедта за изпълнение е дали в нея претендираните вземания са
точно описани съобразно посоченото в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. При евентуално наличие на такова несъответствие страна може да
релевира доводи за това в хода на исковия процес, но то няма отношение към
валидността на съдебния акт.
По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период между
страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на
топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил
конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за
доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са "потребители на топлинна енергия". Понятието "потребител на
топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ /отм./, действал до
17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила
на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна
енергия", което е идентично по смисъл на понятието "потребител на топлинна
енергия". Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри
4
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС са
дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, за каквото в
случая няма доказателства. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012
г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен
собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
По делото не се спори, а се установява и от представения нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека от 19.09.2014 г., че двамата ответници Л. М. и Я. М.
в исковия период са били собственици в режим на съпружеска имуществена общност
на апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. ****, както и че този имот е
топлоснабден.
В качеството им на носители на правото на собственост върху топлоснабдения
имот ответниците са клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
респ. битови клиенти по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, и са длъжни да заплащат
цената на доставяната топлинна енергия.
С Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна
5
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди, вкл. за общи части на сграда – етажна собственост, се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съгласно ал. 2 на
същата разпоредба общите условия се публикуват най-малко в един централен и един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
клиентите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1
от ЗЗД, предвиждаща, че договор при общи условия обвързва приемащия ги само, ако
ги е подписал. Следователно, облигационната връзка между страните възниква при
доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването
й от потребителя. С оглед на това възражението на ответниците за липса на
облигационна връзка поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Както бе посочено, съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ потребители на
топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цената на
доставяната топлинна енергия при условията и по реда, определени с наредбата по чл.
36, ал. 3. Според ал. 2 на същия текст, когато собствениците, притежаващи най-малко
две трети от собствеността в сградата – етажна собственост, присъединени към
абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти
на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да
декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за
потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването.
Потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоснабдяването към
отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата и дължат
заплащане на сумата за мощност – чл. 153, ал. 6 от ЗЕ. В чл. 153, ал. 5 от ЗЕ е въведена
забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в
имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Общите условия определят правата и задълженията на топлопреносното
предприятие и потребителите; реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане
на топлинната енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; реда и
условията за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; реда за
осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или
6
други контролни приспособления. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са изложени
твърдения, нито има данни за това ответниците да са упражнили правото си на
възражение срещу общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че между
страните по делото в исковия период са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с правата и задълженията на страните
съгласно ЗЕ и общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация –
София” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г., съответно решение № ОУ-
02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /чл. 150, ал.1 от ЗЕ/.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че Общите условия на ищеца
противоречат на ЗЗП. В случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе, доколкото съгласно цитираната по-горе разпоредба на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в
топлопреносното предприятие заявление, в което да предложат специални условия,
които след приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени
споразумения. С ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието че за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62, вр. пар. 1 от ДР на ЗПП.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/отм./, приложима в настоящия случай. Според Наредба № 16-334/2007 г. операторът
на топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната мрежа,
като определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с
изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на
минимални разходи при производството и преноса на топлинна енергия до
съоръженията на потребителите и следи за спазването им. Така са определени
качествените параметри на доставената услуга. Тези параметри са определени ясно,
респективно посочен е механизъм за определянето им в зависимост от предварително
разчетени критерии. Следва да се има предвид, че ищецът, като продавач на топлинна
енергия, има задължение да достави необходимото количество топлинна енергия до
абонатната станция на съответната сграда – етажна собственост. Същият обаче няма
задължения във връзка с изправността и състоянието на отоплителната инсталация в
сградата, съответно неизправностите и неефективността на същата. Освен това по
отношение на качеството на доставяната топлинна енергия потребителят разполага с
7
възможността да направи рекламация по реда, предвиден в ОУ.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление
на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ/, като
според чл. 145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда -
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Настоящият състав намира, че не е налице нарушение на общностното право при
прилагане на горепосочените разпоредби на ЗЕ и Наредба № 16-334/2007 г.
Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането
им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена
директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен
субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не
следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на
директивата. Настоящият случай не е такъв. Самата система за дялово разпределение е
въведена с чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ в изпълнение на изискванията на Директива
93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден
двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е отменена с
чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05.04.2006 г. относно
ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Именно съгласно директивата, държавите-членки трябва да разработят и
реализират програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за
отопление, климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната
консумация.
Установено е, че сградата, в която се намира процесният апартамент, е
топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение.
Индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода е извършвано в процесния
период от „Техем сървисис” ЕООД, въз основа на сключен с Етажната собственост
договор. Посоченото дружество е извършвало общото измерване на потребената
топлинна енергия в сградата – етажна собственост и индивидуалното измерване на
потребената топлинна енергия в имота на ответниците, което се установява от
заключението на съдебно-техническа експертиза и приложените към него
изравнителни сметки и индивидуални справки. Сумите са топлинна енергия за
процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са
издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
8
изравнителните сметки от дружеството, извършващо дяловото разпределение. Това не
съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ - транспонирана в
българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /пар. 3 от ДР на
ЗЕЕ/, според който в сметките следва да се включва само реално потребената енергия.
Плащането по прогнозни сметки съответства на разпоредбата на чл. 155, ал.1, т. 2 от
ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението – потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от
изразходваната за месеца енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред
може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлинна енергия.
В крайна сметка обаче с последната изравнителна сметка отношенията между страните
се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях
енергия за целия отчетен период.
Установено е от приетото като неоспорено от страните заключение на СТЕ, че
количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез
общ топломер, монтиран в абонатната станция. Топломерът е преминал метрологична
проверка, което е видно от представените свидетелства за проверка от 16.11.2012 г. и
от 18.11.2014. Тук е мястото да се посочи в отговор на направеното с въззивната жалба
възражение за неправилно отчитане на топлинната енергия поради незаконосъобразно
извършена от ищеца подмяна на топломера в абонатната станция, че същото няма
отношение към преценката за точността на отчета на реално потребената топлинна
енергия, след като е установено в категоричен начин, че уредите за търговско
измерване, посредством които е отчитана енергията, са били технически изправни –
преминали са първоначална, респ. последваща метрологична проверка по предвидения
законов ред.
Съгласно заключението на СТЕ, в отчетните периоди в имота е имало три броя
отоплителни тела и съответно три броя топлоразпределители, както и един водомер за
топла вода, като топлинната енергия за отопление от отоплителните тела и за битово
горещо водоснабдяване е начислена на база реален отчет от уредите за дялово
разпределение и от водомера. Протоколите за отчет са подписани от клиента.
Показанията от документите за главен отчет са нанесени коректно в изравнителните
сметки. Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е определена
съобразно разпоредбите на Наредба № 15-334/06.04.2007 г. Технологичните разходи в
абонатната станция са приспаднати за сметка на ищеца. В табличен вид в
заключението са посочени ежемесечните отчети по общия топломер в СЕС,
индивидуалните отчети, както и дължимите за всеки месец от процесния период суми
за топлинна енергия по отделни компоненти. Сумите са начислявани в съответствие с
действащата към периода нормативна уредба.
Според приетото заключение на СЧЕ, в счетоводството на ищеца за
9
горепосочения период от м.04.2013 г. до м. 04.2015 г. за абонатен номер 256715 г. на
името на Л. Х. М. съществува неплатено задължение за главница в общ размер 4195,59
лв., а мораторната лихва от началния момент за плащане на всяко конкретно
задължение до 30.05.2016 г. възлиза на сумата 512,30 лв. Не са налице данни за
извършени плащания на суми за топлинна енергия за този период. Неоснователно е
направеното от въззивника възражение за недължимост на мораторна лихва върху
сумите по прогнозните сметки. Съгласно чл. 155, ал.1 от ЗЕ потребителите на
топлинна енергия заплащат цената й на месечни вноски. От разпоредбите на чл. 21 от
ОУ от 2008 г., респ. на чл. 32 и 33 от ОУ от 2014 г., следва, че падежът на сумите по
ежемесечните фактури, обективиращи прогнозните суми, настъпва с изтичане на
посочения в тези разпоредби 30 - дневен срок /след изтичане на периода, за който се
отнасят, съответно от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача/, а не с изтичане на този срок от издаване на общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия.
С оглед на всичко гореизложено и предвид заключението на СЧЕ следва да се
приеме, че ответниците дължат доставената в имота топлинна енергия на стойност
4195,59 лв. за периода от м.04.2013 г. до м. 04.2015 г., а дължимото обезщетение за
забава, считано от началния момент на дължимост на всяко контретно месечно
задължение до общия краен момент 10.05.2016 г., е 512,30 лв. Сумите се дължат
солидарно от двамата ответници, тъй като в процесния период те са били собственици
на топлоснабдения имот в режим на СИО. Първоинстанционният съд е уважил иска за
главница за сумата 3683,94 лв. и иска за мораторна лихва за сумата 454,14 лв., като е
отхвърлил исковете за разликата над тези суми до пълните им предявени размери.
Предвид липсата на жалба срещу отхвърлителите части на решението, същото следва
да бъде потвърдено от въззивния съд.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от
въззиваемия искане за разноски, въззивниците следва да бъдат осъдени да му заплатят
разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в
минималния предвиден в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
размер от 100 лв.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 286409 от 05.12.2017 г., постановено по гр. д. №
49729/2016 г. на Софийски районен съд, в обжалваните му части.
10
ОСЪЖДА Я. Г. М., ЕГН **********, и Л. Х. М., ЕГН **********, и двамата с
адрес гр. София, ж.к. „****, да заплатят на „Топлофикация- София” ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „****, сумата 100 лв. за разноски по
делото.
Решението е постановено при участието на „Техем сървисис” ЕООД като трето
лице-помагач на „Топлофикация София” ЕАД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11