Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 22.11.2018 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две
хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря дафинка борисова
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от
съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N
667 по описа за 2018 год.,
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство е по 258 и сл. от ГПК.
С решение № 106 от 30.05.2018 г.,
постановено по гр. д. № 242/2017 г., Левчанският районен съд е отхвърлил като
неоснователен предявения от ЕТ „*********“,
ЕИК ********, с. М., обл. П., представляван от П.М.П. против Д.Х.Б. с посочени ЕГН и адрес в
с. П. иск с правно основание чл. 422 вр. Чл. 415 ал. 1 от ГПК за сумата от
14 000 лв., представляваща задължение, обективирано в нотариално заверено
споразумение от 09.07.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 49/2016 г. – 22.01.2016 г. до
окончателното й заплащане.
Със същото решение ЛРС е осъдил
ЕТ „********“, ЕИК********* с. М.,
обл. П., представляван от П.М.П. да
заплати на Д.Х.Б. с посочени ЕГН и адрес в с. П. сумата от 1 104,16 лв. за
направени по делото разноски.
Недоволнен
от така постановеното решение е останал въззивникът ЕТ „*******“, ЕИК*****, с. М., обл. П., представляван от П.М.П., който чрез пълномощника си адвокат М.М.
*** го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Въззивникът счита, че от представените по
делото в първата инстанция доказателства безспорно се е установило по делото,
че въззиваемата е работила като продавач-консултант в търговски обект на
въззивника, както и че съгласно длъжностна характеристика й е било възложено
задължение по движение, разходване и отчитане на пари и материални ценности.
Поддържа се, че по делото безспорно се е установило също, че въззиваемата
многократно е присвоявала пари и стоки, което е признала в собственоръчно
подписана разписка, след което между страните е постигнато съгласие да се явят
пред нотариус и въззиваемата е подписала споразумението, с което са уговорени
сроковете и начина на плащане на присвоената сума в общ размер от 14 000
лв.. Според въззивника по делото е безспорно установено, че въззиваемата не
само е подписала нотариално завереното споразумение, което същата е признала
чрез процесуалния си представител в първото по делото заседание, но и това, че
тя е погасила част от дължимата сума, като единствено спирането на плащането е породило
правния интерес за търговеца да потърси правата си по съдебен ред. Въззивникът
счита, че неправилно и незаконосъобразно ЛРС е приел, че споразумението е
нищожно, а отговорност от въззиваемата следва да се търси по реда на КТ, като
се позовава на съдебна практика относно правната си възможност да иска
реализиране на отговорността на въззиваемата за вреди, причинени умишлено по
общия граждански ред, а именно: решение № 215/26.05.2015 г. по гр.д. № 234/2015
г. ІV г.о. на ВКС. Според въззивника ЛРС е смесил отговорността по чл. 79 от ЗЗД с отговорността по чл. 45 от ЗЗД и отговорността по чл. 205 от ЗЗД и
неправилно е приел, че се търси отговорност по чл. 203 ал. 1 от КТ след като
изрично в исковата молба е посочено, че се търси отговорност за умишлено причинени
вреди, в който случай отговорността на работника към работодателя следва да се
реализира по реда на чл. 203 ал. 2 от КТ.
В заключение се моли окръжният съда да постанови решение, с което да
отмени решението на ЛРС и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявения
иск и му присъди направените в двете инстанции деловодни разноски.
В срока
по чл. 263 ал. 1 от ГПК по делото е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Д.Х.Б. чрез пълномощника й адвокат С.Т. ***, с
който се оспорва основателността на въззивната жалба. Въззиваемата счита, че
отговорността й като материално-отговорно лице следва да бъде търсена от
работодателя й по чл. 207 от КТ, а не по общия ред, както и че правилно в
конкретната хипотеза ЛРС е приел, че
сключеното между страните споразумение е нищожно при условията на чл. 26
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Според въззиваемата посоченото от въззивника решение на ВКС
като съдебна практика няма отношение към конкретния спор и не следва да се
съобразявано от въззивния съд. Въззиваемата поддържа, че искът е недоказан, тъй
като делото липсват доказателства за действително претърпени вреди от
работодателя, изразяващи се в липси, тъй като по делото не са представени доказателства
за надлежно извършена ревизия в съответствие със закона и се развиват подробни
доводи по какъв начин според въззиваемата е следвало да се извърши ревизия на
търговския обект, в който е работила. Алтернативно въззиваемата поддържа, че
предявения иск е недопустим поради липса на доказателства за надлежно упражнена
представителна власт и се развиват доводи за допуснато от съда процесуално
нарушение в тази насока. Алтернативно въззиваемата поддържа също, че искът е
недопустим поради липса на заверка на съдържанието на споразумението и поради
това, че споразумението е подписано под недопустим от закона натиск, изразяващ
се в психически търмоз и заплахи, което е безспорно установено по делото.
Въззивницата се позовава на събраните в първата инстанция гласни доказателства
– показанията на свидетелите И.Б. и И.В., прокурорската преписка образувана под
№ 987/2014 г. по описа на РП - Леввски и се извежда извод, че по делото е
доказано подписването на споразумението, както и на 45 разписки за получени
стоки с дата ***г. след възбуждане на основателен страх от страна на
собственика на ЕТ и нейния съпруг. В
заключение се моли окръжният съда да постанови решение, с което да потвърди
решението на ЛРС и присъди на въззиваемата направените по делото разноски.
В с.з.
въззивникът ЕТ „********“, с. М.,
обл. П. не се представлява.
В с.з.
въззиваемата не се явява, но чрез пълномощника си адвокат С.Т. оспорва
въззивната жалба и претендира направените във въззивната инстанция разноски.
Представя списък на разноските по чл. 80 ГПК за сумата от 1063 лв. – направени
във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Представя и
писмени бележки, в които се поддържат възраженията в отговора на въззивната
жалба по основателността й, които не следва да бъдат преповтаряни.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбите,
взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция
доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за
установено следното:
Жалбата
е подадена в сроковете по чл. 258 от ГПК, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
С
исковата молба ЛРС е сезиран от ищеца ЕТ „********“,
с. М., обл. П. с иск против ответницата Д.Х.Б. за установяване на
съществуване на вземането на ищеца към ответницата в размер на 14 000 лв. по
споразумение, сключено на 09.07.2014 г., с нотариална заверка на подписите на
страните, за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 49/2016
г. на ЛРС.
Според
ищеца със споразумението страните са уредили извънсъдебно отношенията си, произтичащи
от съществувало трудово правоотношение между тях във връзка с отговорността на
ответницата, в качеството на работник на длъжността „продавач - консултант“ с
място на работа търговски обект на търговеца в с. П.за липси на стоки на обща
стойност 14 000 лв., констатирани с ревизия от 06.09.2013 г. и ревизия от
04.07.2014 г.. Според ищеца ответницата е признала, че е присвоила стоките и
поела задължение за заплати стойността им, поради което се сключило
споразумението с нотариална заверка на подписите на страните, в което страните
уговорили сроковете, в които ответницата следва да заплати сумата от
14 000 лв. и размера на вноските. Твърди се, че е подадено заявление по
чл. 417 от ГПК, издадена е заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. №
49/2016 г. от ЛРС, но тъй като в законния срок ответницата е подала възражение
за ищеца е налице правен интерес да установи съществуването на вземането си.
С
отговора на исковата молба ответницата Д.Х.Б. чрез пълномощника си адвокат С.Т.
*** е оспорила допустимостта и основателността на предявения иск, както и
редовността на исковата молба. Прави се възражение, че от изложените в исковата
молба обстоятелства не става ясно на какво се основава иска към ответницата,
както и се оспорва възможността от ответницата да бъде търсена имуществена
отговорност по ред, различен от този по чл. 203 и сл. От КТ. С отговора се
оспорват всички твърдения в исковата молба, като се поддържа основно, че в
присъствие на ответницата не са извършвани ревизии на посочените в исковата
молба дати, както и че върху ответницата и нейните близки е оказано недопустимо
давление и въздействие върху волята й за да признае парично задължение към ЕТ
на определена стойност.
Левченският
районен съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 422 вр. Чл. 415
от ГПК. За да отхвърли предявения иск ЛРС е приел, че безспорно от
представените по делото писмени доказателства е установено, че между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ответницата е
изпълнявала длъжността „продавач-консултант“ и си това й качество същата носи
отговорност по чл. 207 ал. 1 от КТ за липси на пари и материални ценности.
Съдът е приел, че се касае за специфична имуществена отговорност, предпоставките
за която следва да бъдат установени по предвидения в закона ред като се спазят
правилата на глава Х от КТ, в това число разпоредбите на чл. 203 ал. 1, чл.
205,чл. 206, чл. 207, чл. 210 и чл. 211 от КТ. ЛРС е приел, че споразумението,
подписано от страните е в противоречие с цитираните императивни разпоредби на
КТ, поради което е нищожно при условията на чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и не е
породило валидно правно действие. При тези правни изводи ЛРС е приел, че за
ответницата не е възникнало задължение по силата на споразумението да заплати
посочената в него парична сума на ищеца, респ. не дължи обезщетение за
забавеното й плащане в размер на законната лихва. Позовава се на съдебна
практика в тази насока – решение № **/22.05.2011 г. по т.д. № **/2011 г. на
ВКС, ІІ г.о..
Въззивният
съд приема, че с исковата молба ЛРС е сезиран с иск с правно основание чл. 422
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 365 ЗЗД
за установяване на съществуване на вземането на ищеца в размер на 14 000 лв. по
споразумение с характер на договор за спогодба, сключено на *** г., с
нотариална заверка на подписите на страните, за което вземане ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № **/2016 г. на ЛРС.
Не се спори между страните, а видно и от
приложеното към доказателствата ч.гр.д. № 49/2016 г. по описа на РС – Левски,
че ЕТ „*********“, с. М, обл. П е
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на
22.01.2016 г. в РС – Левски против Д.Х.Б., към което като документ по чл. 417 ГПК е представено споразумение, сключено на 09.07.2016 г., с нотариална заверка
на подписите на страните от нотариус С Л, рег. № *** на НК и район на действие
РС – Левски. Установява се, че въз основа на заявлението и представения със
същото документ ЛРС е издал заповед за незабавно изпълнение № ** на ** г. по
ч.гр.д. № 49/2016 г.. Установява се от заповедта, че със същата е разпоредено
на длъжника Д.Х.Б. да заплати на кредитора ЕТ „******“, с. М., обл. П. сумата от 14 000 лв., законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението – 22.01.2016
г. до окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 755 лв. – разноски по делото, като вземането
произтича от неизплатено задължение по споразумение от 09.07.2014 г. с
нотариална заверка на подписите на страните. Установява се от данните по
делото, че на 25.01.2016 г. кредиторът е снабден с изпълнителен лист въз основа
на заповедта по чл. 417 ГПК. Установява се от представената в препис по ч.гр.д.
покана за доброволно изпълнение изх. № ***/** г. по изпълнително дело № ******/**
г. по описа на ЧСИ В.С., рег. № ** и район на действие ОС – Плевен, че на
длъжника Д.Б. е изпратен препис от подлежащият на изпълнение акт на съда, ведно
с поканата за доброволно изпълнение на **** г., връчен на същата с препоръчано
писмо с обратна разписка на ** г. чрез дъщеря й .Б.. Установява се, че ** г. в
ЛРС е постъпило възражение на длъжника по реда на чл. 414 ГПК. Установява се,
че с разпореждане № 195/14.03.2017 г. ЛРС е приел възражението на длъжника за
подадено в срок и е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
съществуване на вземането си в едномесечен срок, считано от връчване на
съобщението. Видно от съобщението до заявителя с указанията на съда по чл. 415 ГПК, че същото му е връчено на 15.03.2017 г..
Установява
се, че искът, въз основа на който е образувано гр. д. № **/2017 г. по описа на
ЛРС е образувано на 11.04.2017 г..
Като
съобрази гореизложеното, окръжният съд приема, че предявения иск с правно
основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 365 ЗЗД е допустим и
следва да бъде разгледан по същество. Същият е предявен от активно легитимирана
страна, в случая лицето, което е снабдено със заповед за незабавно изпълнение
по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 49/2016 г. по описа на ЛРС против пасивно
легитимирана страна, в случая длъжника по заповедта за незабавно изпълнение в
едномесечния срок по чл. 415 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 365 ал. 1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват
един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки.
В тежест на ищеца, въззивник в
настоящото производство е да докаже съществуването на вземането си въз основа
на документа по чл. 417 т. 3 от ГПК, в случая споразумение с нотариална заверка
на подписите на страните и неговата изискуемост поради настъпване на падежа на
паричното задължение. В тежест на ответницата, въззиваема в настоящото
производство е да докаже възраженията си за нищожност на договора по чл. 26 ал.
1 пр. 1 и ал. 2 пр. 4 от ЗЗД поради сключването му в противоречие със закона и
поради липса на основание, както и възражението си за унищожаемост на договора по
чл. 32 ал. 3 вр. чл. 30 вр. чл. 27 ЗЗД поради сключване при заплашване. Въззивният
съд приема, че както исковата молба, така и отговора на исковата молба са
непрецизно формулирани, но от изложените в същите обстоятелства и искания към
съда може да се определят както основанието на иска, предявен от ищеца и така и
на възраженията, направени от ответницата.
Безспорно
се установява от представеното по ч.гр.д. № **/2016 г. по описа на ЛРС в
заверен препис споразумение между ЕТ „*********“, с. М., обл. П., представляван от собственика П.М.П. и Д.Х.Б.,
че същото е сключено на ** г. и
подписите на страните са заверени от нотариус С.Л., рег. № 568 на НК и район на
действие РС – Левски. Видно от споразумението, че страните са постигнали
съгласие, че към датата на сключването му Д.Х.Б. дължи на ЕТ „*********“, с. М., обл. П. сумата от 14 000
лв, представляваща липси от извършени ревизии в търговски обект, находящ се в
с. П., общ. Б., ул. „*****“№*– магазин за промишлени стоки, от които 7 500
лв. – липси от ревизия от 06.09.2013 г.
и 6 500 лв. – липси от ревизия от 04.07.2014
г.. Видно от споразумението, че със същата Д.Б. е признала, че дължи сумата
за липси и се задължава да я възстанови, като е признала, че липсите са
формирани от взети от нея пари и стоки от магазина. Видно от споразумението, че
Д.Б. се е задължила да заплати сумата от 14 000 лв. на 70 месечни вноски
по 200 лв. до 28 число на месеца, заедно с лихвата за забава върху всяка
забавена вноска, като при плащане на по-голяма вноска няма да бъде освободена
от плащане през следващ месец до окончателно изпълнение на задълженията й.
Безспорно
се установява от представените пред ЛРС писмени доказателства, че през периода
от 08.10.2010 г. до 21.07.2014 г. между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което въззиваемата Б. е
работила при въззивния ЕТ на длъжност „продавач - консултант ” с място на
работа търговски обект в с. П.. Установява се от представената заповед № 1/21.07.2014
г. на въззивника ЕТ, че със същата трудовото правоотношение между страните е
прекратено по взаимно съгласие на страните при условията на чл. 325 ал. 1 т. 1
от КТ.
Безспорно се установява от представената пред
ЛРС длъжностна характеристика за длъжността „продавач - консултант ”, подписана
от въззиваемата на 08.06.2010 г., че
в раздел І т. 2 от същата са изброени подробно основните й задължения, като
наред с останалите задължения е посочено изрично, че следва да обслужва
купувачите, да инкасира стойността на стоката в касов апарат и да издава касови
фискални бонове за закупената стока, да съхранява паричните средства по време
на смяната до отчитането им на управителя на магазина, да приема стоката, като
следи за нейното качество и количество. Установява се също, че в раздел І т. 5
от длъжностната характеристика са посочени основните отговорности на
въззивника, като в т. 5.1 е предвидена отговорност за нарушаване на финансовата
дисциплина.
Безспорно
се установява от представената пред ЛРС прокурорска преписка № 987/2014 г. по
описа на РП – Левски, че същата е образувана въз основа на постъпила на 08.09.2014 г. жалба от въззиваемата до
РП – Левски, в която същата се е оплакала от оказан психически натиск върху нея
и семейството й чрез заплахи от страна на П.П.и съпруга й И.П.за уреждане на
отношенията им във връзка с извършена ревизия без нейно участие и претендирани
липси в размер на 14 000 лв., който натиск е довел до подписване от нейна
страна на споразумение на ***г. пред нотариус в гр. Л. и задължаване за
заплащане на сума, която счита, че не дължи. Установява се, че в хода на
проверката с протокол по чл. 65 от ЗМВР от ***г. П.П.и съпруга й И.П.са
предупредени да не оказват физически и психически тормоз върху
жалбоподателката. Установява се, че по прокуроската преписка са представени
стокови разписки, касаещи получени стоково-материални ценности от въззиваемата
за периода от ***г. до ***г., както и две рекапитулации направени от
собственика на ЕТ - П.П.въз основа на стоковите разписки и отчетения оборот за
периода. Установява се, че от страна на РП – Левски е издадено постановление за
отказ да се образува досъдебно производство на 28.10.2014 г., като в мотивите на същото е посочено, че липсват
доказателства за оказан натиск върху жалбоподателката преди подписване на споразумението.
Въззивният съд счита, че в
производството по установяване на вземането по договор за спогодба не подлежат
на изследване действителните каузални отношения между страните, уредени с
договора за спогодба, а единствено дали е налице изпълнение на валидно поето
задължение по този договор с нотариална заверка на подписите на страните. Това е така, тъй като, ако
договорът за
спогодба е валиден, съдът е
длъжен да се съобрази с неговото съдържание и да зачете неговия
материалноправен ефект, тъй като спогодбата е релевантен юридически факт. Материалноправните последици се изразяват в
това, че страните взаимно се задължават да считат, че правното положение е
прогласеното в договора за спогодба, като се
въздържат занапред от всякакво негово оспорване, както и че занапред ще спазват
такова поведение, което отговаря на установеното с договора правно положение,
тъй като на основание чл. 20а ЗЗД договорът за
спогодба има силата на закон за тях.
Въззивният
съд приема за неоснователни възраженията на въззиваемата за нищожност на
сключеното между страните споразумение от 09.07.2014 г. при условията на чл. 26
ал. 2 пр. 4 от ЗЗД и при условие на евентуалност по чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД по
следните съображения:
Въззиваемата оспорва да е заемала
длъжност на материално - отговорно лице, респ. да носи имуществената
отговорност за липси в търговския обект, в който е работела като се позовава на
кодовете на заеманата длъжност си по КИД и НКПД. Безспорно обаче от
длъжностната характерика, подписана от въззиваемата се установява по делото, че
същата е имала задължение да събира, съхранява, разходва и отчита
парични и материални ценности в хранителния магазин, в който е работела на
длъжност „продавач-консултант“, поради което въззивният съд приема, че същата
има качеството на лице, осъществяващо отчетническа дейност, т.е. материално
отговорно лице, респ. за работодателят й съществува право да търси имуществена
отговорност от нея за щети, изразяващи се в липси по реда на чл. 211 вр. чл.
207 от КТ. При тези изводи въззивният съд приема, че сключеният договор за
спогодба между страните уреждащ имуществена отговорност на въззиваемата за
липси не е лишен от правно основание.
Въззивният
съд приема, че отговорността на отчетника за липси е в разпоредителната власт
на страните по трудовото правоотношение и няма пречки същите да се спогодят по
него. В цитираното
от ЛРС решение № 95/22.05.2011 г. по т.д. № 134/2011 г., ІІ т.о. на ВКС се приема,
че е допустимо парарелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение
между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, когато с договора –
източник на облигационното правоотношение не се нарушават императивни норми на
КТ. Приема се също, че сключеният между работодател и служител договор, с който
служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя,
възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен от
третото лице като купувач и служителя, без последният да е упълномощен от
работодателя стока на разсрочено плащане е валиден, ако продажбата е извършена
от служителя не при или по повод изпълнение на трудовите задължения. ВКС приема
също, че когато в нарушение на чл. 203 ал. 1, чл. 206 ал. 2 и чл. 210 от КТ с
договора за спогодба страните са уредили размера и начина на осъществуване на имуществената
отговорност на служителя спрямо работодотателя договорът е нищожен на основание
чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона. Налице е трайна съдебна практика на ВКС, в
която се приема, че извънсъдебното споразумение между работник и служител и
работодател като договор за спогодба по чл. 365 от ЗЗД има приложно поле в
отношенията им както при възникнала имуществена отговорност на работодателя към
увреден негов работник, така и в обратния случай, когато работникът или
служителят е имуществено задължен към работодателя, а решение № 95/22.05.2011
г. по т.д. № 134/2011 г. на ТК на ВКС само потвърждава това принципно
разрешение. Императивни са правилата ограничаващи имуществената отговорност на
работника или служителя в някои случаи, тъй като режимът на ограничената
имуществена отговорност по КТ е императивен и страните не могат да го
преодоляват посредством споразумение. Отговорността на отчетника за липси е
винаги пълна и ако уреждането на тази отговорност е предмет на извънсъдебно
споразумение, от разпоредбата на чл. 211 от КТ не може да се направи извод за
неговата нищожност поради противоречие с императив на закона относно реда на
установяване по съдебен ред. В този смисъл са правните изводи в определение №
223/13.02.2013 г. по гр.д. № **/2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № **/19.12.2014
г. по гр.д. № 4**/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., които се споделят изцяло от
въззивния съд.
При тези
изводи въззивният
съд приема за неоснователно както възражението за нищожност на сключеното между
страните споразумение от 09.07.2014 г. при условията на чл. 26 ал. 2 пр. 4 от ЗЗД като сключено без основание, така и възражението за нищожност на същото като
сключено в противоречие с императивни норми на КТ.
По отношение на направеното
възражение от страна на ответницата за подписване на споразумението под
давление и въздействие върху волята й, което по съществото си съставлява
възражение за унищожаемост на договора като сключен при заплаха, въззивният съд
приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 30 ЗЗД заплашването е основание
за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата
страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен
страх. Съгласно
разпоредбата на чл. 32 ал. 1 ЗЗД унищожение може да иска само страната, в чийто интерес
законът допуска унищожаемостта. Съгласно ал. 3 на чл. 32 ЗЗД ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска
унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла.
В тежест на ответницата е да
докаже сключването на договора за спогодба под принудата на основателен страх,
както и че този страх е възбуден от противоречащи на закона или морала действия, извършени от другата
страна или от
посочените трети лица.
На
изследване в производството подлежи дали сключването на договора за спогодба
между страните е извършено под принудата на основателен страх, възбуден у
ответницата от противоречащи
на закона или морала действия, извършени от другата страна – П.П., в качеството на
собственик на ЕТ и/или от трето лице, в случая съпруга на П. – И.П..
Установява
се от представената пред ЛРС разписка № 1/10.07.2014 г., че същата е подписана
от въззивницата П.П.и установява получаване на сумата от 400 лв. по
споразумение от 09.07.2014 г., която вноска погасява задължението на въззиваемата
за м. юли 2014 г..
По делото пред ЛРС са представени
писмени изявления на въззиваемата от 04.07.2014 г., 22.07.2014 г. и писмено
обяснение без дата, в които въззиваемата е признавала, че е вземала пари от
касата на фирмата, раздавала е стока на версия без знанието на управителя,
вземала е стока за дома си без да заплаща, правила е цигари в магазина по време
на работа, като е поела задължение да възстанови липсите при ревизията в
най-кратък срок. В писмените обяснения се признава размера на липсите в размера
и на основанието посочени в споразумението от 09.07.2014 г. подписано от
страните, а в изявлението от 22.07.2014 г. се поема задължение да възстанови
сумата на месечни вноски от 200 лв. към които ще прибавя размера на сумата
получена от борсата. Въззиваемата оспорва да е изразила действителна воля при
подписване и на посочените писмени изявления, като поддържа, че са подписани
под въздействието на поведението на същите лица, които са я принудили да
подпише споразумението.
Установява
се от показанията на свидетелката И..Б., че същата е дъщеря на въззиваемата и
към м. VІІ 2014 г. е била на около 16 години, но има ясни спомени от случилото
се през лятото на 2014 г.. Свидетелката установява, че майка й е изпаднала в
паника по повод провеждана ревизия в магазина, която ревизия се правела от
собственичката на магазина. Свидетелката установява, че майка й се притеснила
от твърдението на собственичката за липси в размер на 14 000 лв., като
отричала да дължи сумата, като баща й също се ходил в магазина на среща със
собственичката и като се върнал също изразил мнение, че е невъзможно съпругата
му да дължи тази сума. Свидетелката установява, че от майка си знае, че
ревизията е провеждана 1-2 дни в отсъствието на майка й, а тя е изпращана в
селото да събира версиите на хората. Установява, че майка й е разполагала с
някакви документи, които е занесла на собственичката на фирмата, а в
последствие е споделила, че са я карали да подписва документи и се е съгласила
да заплаща под заплаха, че ще влезе в сливенския затвор и ще остане без деца.
Свидетелката установява, че шефовете на фирмата са притискали и вуйчо й, като
също са му казали, че ако не плати исканата сума майка й отива в затвора, като
искали да прехвърлят общи ниви. Свидетелката установява, че знае, че са платени
само 400 лв. от баща й и цялото семейство било в паника. Установява, че майка й
многократно е пращала пари на собственичката на фирмата по автобуса и не е
разполагала с документ за изпратените суми. Установява, че в един ден от тези
след ревизията майка й казала, че отива в гр. Л. с шефовете си и като се
върнала разбрали, че е подписала, че дължи пари, като обяснила, че се уплашила,
че ще остане без деца. Свидетелката установява, че притесненията на майка й
били толкова големи, че се разболяла от диабет и била много уплашена дълго
време. Установява, че като минало известно време майка й и баща й отишли да
подадат жалба в прокуратурата, но не получила защита. Свидетелката установява,
че живеели много лошо към този период и майка й не е разполагала с каквито и да
са пари.
Установява
се от показанията на свидетеля И.В., че същият е брат на въззиваемата и има
спомени от лятото на 2014 г.. Установява, че в началото на м. юли 2014 г.
няколко дни преди рождения ден на сестра му на 12.07. в дома му в с. И., С.
вечерта дошли без предварителна уговорка мъж и жена, които се представили като
работодатели на сестра му. Установява, че тези хора му казали, че сестра му
дължи 14 000 лв. след ревизия и трябва да й помогне с пари, ако има.
Установява, че когато им казал, че не разполага с пари свалили сумата на
10 000 лв., а в последствие искали да плати поне 3-4 000 лв. като
вземе от мястото, на което работи. Установява, че когато отказал го карали да
прехвърли за 2-3 дни нивите, които има, като го убеждавали, че сестра му много
е загазила. Установява, че жената, която го е посетила в дома му е в съдебната
зала и е посочил към въззивницата П.П.. Установява, че един ден по - късно по
телефона сестра му споделила, че са я накарали да подпише, че дължи пари от резивията,
като плачела и казвала, че са я заплашвали със затвор, ако не подпише
документите. Установява също, че сестра му споделила, че са й обещали, ако
подпише, че ще я оставят на работа за да връща парите, както и че са я карали
да изтегли кредит от банка ***. Установява, че сестра му споделила, че не е
била по време на ревизията, че са я пращали в селото да събира версии и накрая
са казали, че дължи 14 000 лв. и са искали бързо да подписва някакви
документи. Установява, че знае от други хора, че същият натиск е имало и върху
друга жена, която е работеля в друг магазин на същите собственици. Установява,
че е ходил в полицията да свидетелства за случилото се по повод на жалба от
сестра му, тъй като работодателите й продължавали да я притесняват за парите.
Въззивният
съд приема, че в конкретният случай липсват преки очевидци на заплашването от
страна на въззивницата и съпруга й по отношение на въззиваемата, като и двамата
свидетели пресъздават впечатленията си от поведението на въззиваемата към
периода на подписване на споразумението, но показанията им съставляват косвени
доказателства, че спрямо въззиваемата са били отправени заплахи, които са
възбудили основателен страх за нея и семейството й, който страх я е мотивирал
да подпише договора за спогодба. Съдът приема, че показанията на свидетелите
следва да се ценят при условията на чл. 172 от ГПК с оглед на евентуалната им
заинтересованост, но в конкретният случай същите не са оборени от други събрани
по делото доказателства, поради което се кредитират от съда, независимо от
роднинската връзка между свидетелите и въззиваемата. Свидетелите
безпротиворечиво установяват както големия натиск от страна на собственичката
на въззивния ЕТ и съпруга да бъдат уредени отношенията между страните
извънсъдебно, бързо и при неяснота за действителния размер на липсите, който
натиск е упражнен и по отношение на членовете на семейството на въззиваемата –
съпруга й и брат й, така и големият страх на въззиваемата, предизвикан от
поведението им, това, че е плачела и била много разстроена през този период, опасявайки
се, че ще се раздели с децата си, ако не подпише и няма да бъде оставена на
спокойствие докато не подпише и че ще остане без работа при убеждение от нейна
страна, че не дължи посочената като липса сума или ако дължи сумата е в
значително по- нисък размер. Установения с помощта на свидетелите натиск от
страна на въззивницата и съпруга й кореспондира с обстоятелството, че
споразумението е подписано в толкова кратък срок след приключване на т.нар.
ревизия, че въззиваемата не е имала каквато и да е възможност спокойно да
осмисли ситуацията и евентуално да потърси юридическа помощ за да се защити по
надлежния ред, нещо, което тя е направила два месеца по-късно подавайки жалба в
прокуратурата, като бързината, с която се е случило всичко е целяла да не бъде
изпуснат момента на натиска и навежда на извода, че върху въззиваемата е възникал
основателен страх за нея самата и семейството й, който единствен я е мотивирал
да подпише споразумението. Същите изводи могат да бъдат направени и въз основа
на останалите подписани през м. юли 2014 г. писмени документи, с които
въззиваемата признава задължения и се задължава да ги заплаща, като начинът, по
който се е задължила да заплаща съгласявайки се да предава целия си бъдещ доход
от обезщетение за безработица и реално да остане без доходи и средства да
преживява също е косвено доказателство за страха, възбуден от нея от заплахата
като единствена причина да подпише споразумението. Поведението на ответниците
се явява неправомерно с оглед обстоятелството, че се цели извънсъдебно уреждане
на отношения между страните, т.е. избягване на съдебен граждански спор, в който
действителните задължения на въззиваемата могат да бъдат установени по
основание и размер чрез заплахи за наказателна отговорност на въззиваемата и
спекулиране с наказанието, което би могло да й бъде наложено, при положение, че
ако е извършено в действителност престъпление от страна на въззиваемата същите
са длъжни като граждани да сигнализират в полицията или прокуратурата за това,
а не да извличат ползи, прикривайки извършено престъпление. Следва да се
посочи, че при този вид неправомерни действия рядко има очевидци, които да са
готови да свидетелстват пред съда, което обуславя възможността доказването да
бъде проведено с косвени доказателства като горепосочените установяващи косвени
белези като промяна на поведението и настроените на заплашвания, предприемане
на определени действия в защита на заплашването в по - късен момент, споделяне
само с най - близките за заплахата и др. в тази насока.
Като
съобрази гореизложеното въззивният съд приема, че възражението на въззиваемата
за унищожаемост на сключения договор за спогодба между страните е основателно и
следва да бъде уважено.
С оглед
правния извод на въззивния съд, че сключеният между страните на *** г. договор
за спогодба е унищожаем на основание чл. 30 от ЗЗД по отношение на
възизваемата, като подписан от нея при заплаха чрез възбуждане на основателен
страх, следва да се приеме, че не е установено по делото, че в полза на
въззивника е възникнало вземане в размер на 14 000 лв. към въззиваемата.
При тези
правни изводи, въззивният съд приема, че предявения иск с правно основание чл.
422 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 365 ЗЗД е неоснователен и недоказан и
следва да бъде отхвърлен поради уважаване на насрещното възражение за
унищожаемост на сключения договор за спогодба.
Като е достигнал до същия краен правен извод
и е отхвърлил предявения
иск, Левченският РС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение като неоснователна.
С
оглед изхода на процеса въззивника следва да бъде осъден на основание чл. 78
ал. 3 ГПК да заплати на въззиваемата направените във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 063 лв..
Водим
от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
потвърждава решение № 106 от 30.05.2018 г.,
постановено по гр. д. № 242/2017 г. на Левчанския районен съд.
осъжда
на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ЕТ „*********“, ЕИК ******, с. М., обл. П., представляван от П.М.П.ДА
ЗАПЛАТИ на Д.Х.Б., ЕГН **********
*** сумата от 1 063 лв. за направени във въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280 ГПК, с
касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: