Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 31.01.2022 година, град София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети ноември през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
Милен
Евтимов
При
секретаря Цветослава Гулийкова,
след като разгледа докладваното от съдия В. Ангелова,
въззивно гражданско дело № 1878 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е въззивно - по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 20268808
от 04.12.2020 г., постановено по гражданско дело № 13944 по описа за 2020 г.,
на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 80-ти състав, бил изменен размера на
издръжката, присъдена с влязло в сила на 13.11.2015 г. решение по гр. д. №
6986/2014 г. на СРС, ІІ бр. въззивен състав, от 350 лева, като осъдил С.В.Б. за
заплаща на непълнолетния си син А.С.Б., действащ лично и със съгласието на
своята майка М.Д.К., месечна издръжка в размер на 600 лева, считано от
13.03.2020 г. до настъпване на законна причина, изменяща размера й или
прекратяваща издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена
вноска, като отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен размер от
750 лева като неоснователен; допуснал предварително изпълнение на решението в
частта относно издръжката; осъдил С.В.Б. да заплати на А.С.Б. лично и със
съгласието на неговата майка М.Д.К. разноски, съобразно уважената част на иска,
в размер на 246,88 лева; осъдил А.С.Б., лично и със съгласието на неговата
майка М.Д.К., да заплати на С.В.Б. разноски съобразно отхвърлената част на иска
в размер на 281,25 лева.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство и
въззивник в настоящото производство – непълнолетният А.С.Б., действащ лично и
със съгласието на своята майка М.Д.К., който обжалва същото в отхвърлителната му част, с която искът му е бил отхвърлен над
уважения месечен размер от 600.00 лева до пълния предявен месечен размер от 750.00
лева. В жалбата си излага и мотивира оплаквания за неправилност на решението в
тази му част, поради неотчитане на фактите, касаещи сторените за него
допълнителни разходи предвид кандидатстването му след седми клас и за проведено
ортодонтско лечение, както и поради липсва на
регулярни контакти с бащата и грижи от страна на последния в рамките на
определения им режим на лични отношения. Моли съда да постанови решение, с
което да отмени решението в обжалваната част, като уважи изцяло исковата му
претенция и му присъди в цялост сторените от него разноски за
първоинстанционното производство, като остави претенцията на ответника за
разноски без уважение. Претендира сторените по делото разноски пред настоящата
въззивна инстанция.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК, ответникът С.В.Б. депозира писмен отговор, с който оспорва
подадената от ищеца жалба като неоснователна. Излага и подробно мотивира доводи
за правилност и законосъобразност на решението в обжалваната от ищеца част.
Моли съда да постанови решение, с което да остави жалбата на ищеца без уважение.
Недоволен от
така постановеното решение останал и ответникът в първоинстанционното
производство С.В.Б., който обжалва същото над сумата от 450 лева до присъдения
размер от 600 лева, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на
материалния и процесуалния закон, необоснованост и липса на мотиви, които
подробно мотивира. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението
на първоинстанционния съд в обжалваната от него част, като отхвърли предявения
срещу него иск над сумата от 450 лева. Претендира сторените по водене на делото
разноски пред двете съдебни инстанции.
Отговор на
подадената от ответника жалба, не е подаден от непълнолетния ищец в срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК.
В съдебно
заседание непълнолетният въззивник, чрез пълномощника си по делото, поддържа
въззивната си жалба, като пледира за нейното уважаване и оспорва като
неоснователна жалбата, подадена от насрещната страна. Претендира разноски по
представен списък, като оспорва като прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от другата страна.
В хода на
съдебното дирене, жалбоподателят ответник, поддържа жалбата си и пледира за
уважаването й, както и заявеното становище по жалбата на ищеца. Претендира
разноски по представен списък. Не прави възражения по разноските за адвокатско
възнаграждение на насрещната страна.
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и от лица, имащи интерес от обжалването, като отговарят на изискванията на
чл. 261 от ГПК, поради което същите са процесуално допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
При произнасяне по спора, въззивния съд съобрази
следното :
Първоинстанционният
Софийски районен съд бил сезиран с иск, предявен от непълнолетния А.С.Б.,
действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител М.Д.К. срещу С.В.Б., с правна квалификация чл. 150 от СК-за увеличение на размера на присъдената издръжка, дължаща се от родител на
ненавършило пълнолетие дете.
Ищецът
твърдял, че ответникът е негов баща, който с влязло в сила решение бил осъден
за издръжката му в размер на 350 лева месечно, като обстоятелствата, при който
била определена тази издръжка се изменили съществено, като той пораснал и се
увеличили потребностите му. Молел съда да измени дължимата от баща му за него
издръжка от 350 на 750 лева, считано от подаване на исковата молба на
13.03.2020 г. до настъпване на причини за изменение или прекратяване на
издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума. Претендирал
разноски по представен списък.
В срока по чл.
131, ал.1 от ГПК ответникът депозирал писмен отговор на исковата молба, с който
признал предявения срещу него иск до размера от 450 лева и оспорвал исковата
претенция за разликата над този размер до претендирания такъв от 750 лева като
неоснователна. Излагал доводи, че е създал ново семейство, към което има
задължения, включително и за издръжка на още едно дете, родено след
постановяване на решението, с което била определена издръжката на ищеца от
него. Претендирал разноски по представен списък.
За да
постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционния съд приел за установена
следната фактическа обстановка:
Ответникът е
баща на непълнолетния ищец.
С влязло в
сила на 13.11.2015 г. г. решение, постановено по гр. д. № 6986/2014 г. по описа
на СГС, ІІ бр. въззивен състав, ответникът бил осъден за заплаща на ищеца
месечна издръжка в размер на 350 лева, считано от 30.04.2013 г., ведно със
законната лихва върху всяка просрочена вноска.
От присъждане
на издръжката до датата на приключване на устните състезания пред
първоинстанционния съд настъпили
съществени изменения на обстоятелствата, при които е определена издръжката за
ищеца-изтекли били пет години, през което време ищецът пораснал, с което
дефинитивно се увеличи неговите потребности от средства за съществуване и
социално – културно развитие, които не можели да бъдат задоволени с издръжката
в досегашния й размер. През учебната 2019/2020 г. А.Б. бил ученик в седми клас,
като по делото били ангажирани доказателства, че се нуждаел от средства за ортодонтско лечение, а отделно от това посещавал частни
уроци за кандидатстване в средно училище. Бащата бил в работоспособна възраст,
трудоспособен, като месечният му облагаем доход за периода 01.01.2019 г. – 31.08.2020 г. надхвърлял 10000 лева, като
липсвали данни за прекъсване на трудовото му правоотношение. Същият бил баща на
още едно ненавършило пълнолетие дете, родено след постановяване на решението, с
което била определена издръжката на ищеца. Майката на ищеца, считано от 01.01.2020 г. била с основно месечно трудово възнаграждение в
размер на 2500 лева.
При тази
фактическа установеност, Първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен
акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните
в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното
производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, приема за
установено следното
:
Въззивният съд
споделя изцяло установена в първоинстанционното производство фактическа
обстановка, като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на
основание чл. 272 от ГПК. Същата се установява и от ангажираните в хода на
първоинстанционното производство писмени доказателства, от които въззивния съд
приема за относими към предмета на доказване следните: решение по гр. д. №
5443/2013 г. по описа на СРС, 113 състав, протокол и решение по гр. д. №
6986/2014 г. на СГС, ІІ бр. въззивен състав, удостоверение за раждане на
непълнолетния А.С.Б.; служебна бележка, издадена от 112 ОУ „Стоян Заимов“,
квитанции за заплатени суми за обучение на непълнолетния по БЕЛ и математика,
консултации и изпит; бележка от *** г., издадена на ищеца от ТЕОС Д.ИППСП,
допълнително споразумение към трудов договор, сключен между „ЧЕЗ разпределение
България“ АД и М.Д.К.; удостоверение за раждане на детето К.С.Б.; удостоверение
за сключен граждански брак между С.В.Б. и В.К.Б.; служебна бележка от
17.07.2020 г. ; справки от НОИ и НАП за осигурителните доходи на С.В.Б. и за
изплатени доходи, както и на неговата съпруга; служебна бележка за доходите на М.Д.К..
Въззивният съд
не обсъжда представените от С.Б. доказателства за поети от него облигационни
задължения, погасявани със сумата от 1556,07
лева месечно, както и справките, касаещи притежавани от семейството му МПС, тъй
като не установяват релевантни факти по делото.
Въззивният съд,
като прецени по реда на чл. 172 от ГПК показанията на разпитаната в
първоинстанционното производство свидетелка – С.И.К., баба по майчина линия на
непълнолетния ищец, кредитира същите в частите им, обсъдени от
първоинстанционния съд, като дадени в резултат на личните впечатления на тази
свидетелка за изнесените пред съда данни, като приема същите за обективни,
логично последователни, като те не се опровергават от други събрани в
производството доказателства.
Други
доказателства за твърденията на страните не се представени в настоящото
въззивно производство.
При тази фактическа установеност, съдът достигна
до следните изводи от правна страна :
По жалбата на ищеца :
Жалбата е
неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд
изцяло споделя изводите, изложени в мотивите към обжалваната част на
постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, като не счита за нужно да
ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед
доводите в жалбата, следва да се
отбележи следното:
В конкретният
случай, по делото е установено наличието на трайно съществено изменение на
нуждите на ищеца - въззивник. Определената преди повече от пет години
издръжка в размер на 350 лева, която ответника – въззиваем
е следвало да заплаща ежемесечно на своя низходящ А.Б. категорично се явява
недостатъчна да задоволява битовите и социалните потребности на непълнолетния.
Видно е, че от предишното определяне размера на издръжката е изминал
продължителен период от време и нуждите на ищеца съществено са нараснали в резултат
на неговия растеж и съпътстващите го естествени ежедневни потребности, като се
има предвид, че към датата на първоначално определена издръжка той е бил едва
на 9 години, а понастоящем е ученик в гимназиалния курс от своето образование. Предвид
изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че при непълнолетния ищец
е налице трайно съществено изменение на нуждите и това е основание за
увеличаване на издръжката.
Спорен момент
в настоящото производството е размера на увеличената издръжка. В тази връзка
следва да се отбележи, че съгласно правилото на чл. 142, ал. 1 от СК размерът
на издръжката се определя от два критерия - потребностите на лицето, което се
нуждае от нея, и възможностите на лицето, за което съществува задължение да я
дава. Едновременно с това, с разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК е определен
минималният размер на издръжката за едно дете, като равняваща се на 1/4 от
минималната работна заплата. Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, въззивника – ищец в първоинстанционното производство
е следвало посредством пълно и главно доказване да изясни основния факт на
доказване, а именно, че след влизане в сила на решението, с което е определена
издръжката му, е настъпила промяна в обстоятелствата по чл.142, ал.1 от СК –
нарастване на собствените му потребности и/или нарастване на материалните
възможности на родителя /в случая бащата/, от когото се търси издръжката. В
случая е установено по делото нарастване на обичайните потребности на ищеца А.Б..
Горното обстоятелство е безспорно между страните, с оглед признанието на иска
от ответника до размера от 450 лева. Към момента на определяне на дължимата за
непълнолетния издръжка, видно от представеното по делото решение по гр. д. №
6986/2014 г. по описа на СГС, ІІ бр. въззивен състав, реализираните от майката
на непълнолетния доходи били в размер на около 2000 лева месечно, а тези от
бащата – в размер над 5000 лева месечно, като съдът приел, че общо необходимите
средства за издръжката му месечно били в размер на 500 лева, която сума
разпределил между задължените родители. Следователно в случая, е налице трайно
и съществено изменение не само в нуждите на непълнолетния, но и в доходите на
неговите родители, които също са увеличили, тези на ответника –
жалбоподател поне два пъти, като
настоящите му доходи са около 10000 лева месечно. За него се установи също промяна на семейното
му положение и задължения за издръжката на още едно дете – малолетния Кристиян,
роден на *** г.
Анализът на събраните
доказателства за нарасналите нужди на непълнолетния сочи, че същите са
обичайните за здраво дете от същия пол и възраст, като не следва да бъдат зачетени разходите, правени
за неговата подготовка за кандидатстване след седми клас, както и за ортодонтското му лечение, тъй като тези нужди нямат траен
характер. Те касаят изключителни нужди на непълнолетния, които следва да бъдат претендирани по реда на чл. 143, ал. 4 от СК, с какъвто иск
съдът не е бил сезиран. За задоволяване на установените нужди на непълнолетния въззивният
съд намира, че общата месечно необходима за това сума е в размер на 850 лева, в
която участието на ответника – жалбоподател е правилно определено. Тази сума,
въззивният съд определя съобразно обикновените условия за живот на
непълнолетния, като взема предвид доходите на неговите родители и
необходимостта те да му осигуряват издръжка, която от една страна да гарантира
оптималното му развитие, без да го стимулира към лукс, излишество, лентяйство и
неполезен начин на живот, а от друга –
да е такава, каквато родителите биха предоставяли в случай, че живеят в едно
домакинство с него. Ето защо, въззивният
съд приема за неоснователни доводите за материалната възможност на бащата да
участва в издръжката на непълнолетния с претендирания размер от 750 лева
месечно. Само по себе си, това обстоятелство не е достатъчно да обоснове
основателност на исковата му претенция. В действителност, няма съмнение, че
независимо от промяната в семейното си положение (сключен нов брак) и раждането
на малолетно дете, на което също следва да доставя издръжка,
жалбоподателят-ответник разполага с материалната възможност да участва в
издръжката на непълнолетния си син А.Б. с претендираната сума от 750 лева. В
случая обаче, не са установени конкретни нужди на непълнолетния до
претендирания размер от 750 лева, задоволими с
платимата от бащата издръжка, при което предявеният иск се явява неоснователен
и правилно бил отхвърлен от първоинстанционния съд над присъдения размер от 600
лева.
Въззивният съд
намира за неоснователни доводите за времетраенето на определения режим на лични
отношения между непълнолетния въззивник
и неговия баща и липсата на такива контакти. Критериите за определяне дължимата
за него от бащата издръжка са определени с разпоредбите на чл. 142 и чл. 150 от СК, като съотношение между неговите нужди и възможностите на задълженото лице,
но не по-малко от ¼ от минималната работна заплата за страната, които
величини не са константни а търпят промяна във времето. Въззивният съд намира
за необходимо да обоснове, че пълноценният личен контакт между син и баща,
макар да е право, респективно необходимост за правилното развитие на всяко
дете, не може да бъде остойностен и не се взема
предвид от съда при преценката му за размера на дължимата от този родител за
детето издръжка. Неизпълнението на правомощието на родителя да упражнява такива
контакти с децата си, сам по себе си не обуславя извод за определяне на
по-висока по размер издръжка в негова тежест. Извън това, първоинстанционният
съд, отчитайки непосредствените грижи на майката за непълнолетния въззивник и
определяйки бащата да поеме по-голяма част от необходимата за цялостната му
месечна издръжка сума, която както се посочи по-горе въззивният съд приема да е
в размер на 850 лева, практически е съобразил соченото обстоятелство. Бащата,
който е освободен от непосредствените грижи за непълнолетния, понася по-голяма
финансова тежест за издръжката му.
Други
конкретни доводи в обхвата на чл. 269 от ГПК не се съдържат в жалбата на
непълнолетния ищец. Решението е валидно, а в обжалваната от него част –
допустимо.
По жалбата на ответника :
Жалбата е
неоснователна по изложените в нея доводи.
Както се
посочи и по-горе, въззивният съд споделя изводите на първоинстанциония
съд относно наличието на трайно изменени нужди на непълнолетния до размера от
600 лева месечно, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към
тях на основание чл. 272 от ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен
акт.
С оглед
доводите в жалбата, следва да се отбележи следното :
Оплаквания за
липса на изменени нужди на непълнолетния син на въззивника над признатия размер
от 450 лева до присъдения размер от 600 лева са неоснователни. Както се посочи
и по-горе, към момента на определяне на първоначалната издръжка за него с
влязло в сила решение, той бил на 9 години,
ученик в началната степен на своето образование, а понастоящем (към
датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд, той е навършил
15 годишна възраст, като не се спори, че е в гимназиалния курс на своето
образование. Нуждите на дете на тази възраст са ноторно
известни на съда, поради което не подлежат на отделно доказване.Отделно от
това, нуждите му не следва да бъдат определяни като на „средностатистическо
дете“, а съобразно установените за него обстоятелства. Непълнолетния е 15
годишен ученик, син на въззивника, а реализираните от последния доходи са в месечен размер около 10000 лева,
като са се увеличили два пъти спрямо тези, които е имал при определяне на
първоначалната му издръжка. Другият му родител – майката също работи, като
доходите й са около 2500 лева месечно. Горните обстоятелства са достатъчни, за
да се приеме, че нуждите му не са „средностатистически“, а следва да се
определят, съобразно обикновените условия на живот на здраво дете от същия пол
и възраст, чиито родители реализират доходи над средните за страната,
респективно значително превишаващи тези доходи. Предвид това, доводите за
неправилно определяне на нуждите на ищеца предвид някаква средна статистика, са
не само неоснователни, но граничат с правен абсурд. Съдът е длъжен да установи
конкретните обстоятелства, относими към нуждите на ищеца и възможностите на
ответника да участва в издръжката му, като материалните възможности на задължените
родители също се явяват показател за условията на живот и нуждите на детето им.
Предвид това, в конкретната хипотеза, при установените материални възможности
на двамата родители, липсва практическа възможност съдът да отнесе обичайните
нужди на непълнолетния и обикновените условия на живот за него, към някаква
статистика, респективно да определя
същите по начина, касаещ нуждите на дете, чиито родители са без доходи или
реализират такива в минимален размер. В този смисъл е и константната практика
на съдилищата, според която родителите, според материалните си възможности
дължат такава издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, която да осигури
оптимални условия за развитието им, респективно такава, каквато биха давали,
ако живеят в едно домакинство с тях. Няма съмнение, че в последния случай,
въззивникът би участвал поне с присъдената сума в издръжката на своя
непълнолетен син. Освен това, при липсата на конкретно посочени нужди на
непълнолетния и въз основа на конкретните обстоятелства по делото, настоящият съдебен
състав намира, че същите могат да бъдат определени по реда на чл.162 от ГПК.
Съгласно посочената норма, когато искът е установен по своето основание, но
няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя
преценка или взема заключението на вещо лице. С оглед на това и доколкото беше
установено по делото, че непълнолетният ищец е здрав, живее в столицата, обучава
се в средната степен на своето образование, и при установените доходи на
двамата родители, и както се посочи и по-горе в настоящето решение въззивният
съд приема, че месечните му нужди могат да бъдат задоволени със сумата от 850
лева. Доколкото доходите на въззивника са около 4 пъти по-високи от тези на
майката, която доброволно полага непосредствените грижи за непълнолетния и му
предоставя издръжка в пари и натура, въззивният съд намира, че финансовото
участие на бащата в издръжката на сина
му е правилно определено. Неоснователни
са доводите в жалбата, касаещи необсъждане от страна на първоинстанционния съд
на възраженията на ответника. Същите са се ограничили основно до това, че
освен, че липсват нараснали нужди на непълнолетния над признатия ( от 450 лева)
до претендирания размер (от 750 лева), не разполага с материалната възможност
да я доставя, поради промяната на семейния си статус, раждането на малолетно
дете и поети облигационни задължения. От посочените възражения,
първоинстанционният съд не е обсъдил единствено последното. Въззивният съд също
не приема доводите на този въззивник, касаещи поети от него облигационни
задължения, доколкото последните не могат да се противопоставят на задължението
му за издръжка, което има алиментен характер. Независимо от това, дори да се
отчетат тези задължения на въззивника, след погасяване на съответните месечни
вноски по тях и заплащане на така определената издръжка за непълнолетния, той
ще продължи да разполага с над 7800 лева от брутния си доход, която сума
несъмнено е напълно достатъчна да покрие собствените му нужди, нуждите на
новото му семейство и на малолетния му син.
Изцяло
неоснователни са и доводите в жалбата, касаещи мотивите на обжалвания съдебен
акт – тяхното наличие, качество, разбираемост и съответствие с приложимите
процесуални и материални норми и задължителна практика. Все пак, следва да се
отбележи, че съобразно основните начала на гражданския процес, първоинстанционния
съд е съдействал на страните да установят релевантните факти по делото,
осигурявайки им равни възможности за това, анализирал относимите доказателства
за формира вътрешното си убеждение по делото, като правните му изводи,
съответстват на приетите за установени факти, а те на събраните по делото
доказателства.
С оглед
изложеното жалбата, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а
съдебния акт в обжалваната от въззивника част – следва да се потвърди.
В хода на
въззивното производство не се събраха такива доказателства, които да разрушат
убеждението на въззивния съд в правилността на съдебния акт в обжалваните от
страните части. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът не констатира
противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални
нарушения, допуснати в производствата пред Първоинстанционния съд, които да
налагат отмяната му в обжалваните части.
Съобразно
изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд, с тези на
първоинстанционния съд, настоящият въззивен състав намира, че
първоинстанционното решение в обжалваните му страните части следва да бъде
оставено в сила.
По разноските
:
Претенция за
разноски има от двете страни, като при този изход на спора същите се явяват
неоснователни и следва да се отхвърлят.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IІ-ри брачен
въззивен състав, на основание чл. 271, ал. 1, изречение 1, предложение първо от
ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20268808 от 04.12.2020
г., постановено по гражданско дело № 13944 по описа за 2020 г., на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 80-ти състав, в обжалваните от страните части - над
присъдения размер от 600 лева до пълния претендиран размер от 750 лева, както и
над размера от 450 лева до присъдения размер от 600 лева.
ОТХВЪРЛЯ претенциите на страните за присъждане
на сторените деловодни разноски във въззивното производство като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………