РЕШЕНИЕ
№ 366
гр. ХАСКОВО, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Р. М. К.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500488 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 153/30.05.2022 година, постановено по гр.д. №
56/2022 година, РС-Димитровград е прогласил нищожността на Договор за
потребителски кредит № **** година, сключен между „Стик-кредит“АД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в ****, представлявано
от управителя Х. М. Т., и Х. Х. П., с ЕГН **********, от *****, на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ на императивните разпоредби на чл.22
от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК и на чл.21 ЗПК. Едновременно
с това съдът е осъдил дружеството-ответник на основание чл. 55 ал. 1 предл. 1
от ЗЗД да заплати на ищеца П. сумата от 228 лева - недължимо платена на
ответното дружество по прогласения за нищожен Договор за потребителски
кредит №*** от 19.03.2018 година. В останалата част, до пълния предявен
размер 884,31 лева искът по чл. 55 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. С
оглед изхода на делото са разпределени деловодните разноски.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът в
първоинстанционното производство Х. Х. П., който подава въззивна жалба с
оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на
съдебния акт. Въззивникът настоява, че не е давал съгласието си – с част от
отпуснатата по процесния договор за кредит сума да се погаси предходно
1
задължение, по предходен договор с дружеството-ответник. Оспорва и да е
било извършено такова погасяване/ прихващане. Ето защо счита, че на него
се дължи цялата претендирана искова сума, явяваща се разлика между
отпуснатата и реално получена от него сума 593,69 лева и общо платеното по
договора . С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави
искане за отмяна на решението в частта за отхвърляне на иска по чл. 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД и за присъждане на пълния размер на платеното от него по
договора без основание, съобразно заключението на вещото лице. Претендира
деловодни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 от ЗА, за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият „Стик кредит“ АД –
град Нови пазар не подава писмен отговор и не взема становище по жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По оплакванията на въззивника съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във
въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни
2
доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от
направения от първоинстанционния съд.
Предявен е иск с правна квалификация чл. 26 ал.1 от ЗЗД за
нищожност на договор за кредит поради противоречие на императивните
разпоредби на чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК и на
чл. 21 ЗПК. Искът е уважен, в тази част решението на РС-Димитровград не е
обжалвано и е влязло в законна сила. Поради това в тази част ХОС, ограничен
от пределите на въззивната проверка, произнасяне не дължи.
В условията на обективно кумулативно съединяване (а не като
насрещен, както проима РС) е предявен иск с правно основание чл. 55 ал. 1
предложение първо от ЗЗД, като ищецът твърди, че на основание чл. 23 от
ЗПК следва да върне на кредитодателя само главницата по договора. Счита,
че останалите суми извън главницата, заплатени от него на дружеството-
ответник в общ размер на 884,31 лева, са дадени при начална липса на
основание и подлежат на връщане.
По делото е установено безспорно, че между страните е бил
сключен договор за потребителски кредит № *** от 19.03.2018 година,
съгласно който на ищеца е бил разрешен кредит в размер на 1250 лева, който
той е трябвало да върне на ответника на 12 равни месечни вноски, състоящи
се от части от дължимата главница, възнаградителна лихва и неустойка.
Безспорно е и това, че Х. Х. П. е получил реално, с разписка от 19.03.2018
година, сумата от 593,69 лева. По делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, от заключението на която се установява, че до момента на
предявяване на исковата претенция ищецът е заплатил на ответника, в
изпълнение на задължението си по договора, сумите както следва: главница в
общ размер 1250 лева, лихва 55,47 лева, наказателна лихва 0,96 лева,
стойност на СМС – 5 лева и неустойка 166,57 лева.
РС е намерил за неоснователно възражението на ищеца за това, че по
процесния договор той е получил единствено сумата от 593,69 лева, за която
се отнася разписката от 19.03. 2018 година. Първоинстанционният съд се е
позовал на клаузата по чл. 30 от договора и е приел, че с приемането на
условието кредитополучателят се е съгласил да бъдат погасени изцяло
съществуващите към момента стари негови задължения по договори за заем
със същия кредитор, респ. желае заемодателя да прихване съответно част от
своето задължение за отпускане на заем по този договор срещу пълния размер
на непогасените парични вноски на заемателя към датата на сключване на
договора. Приел е, също, че съгласно чл.31 от Договора, заемодателят е
прихванал с част от отпуснатата заемна сума 1250 лева задължения на П. по
предходен договор, както и че реално преведената на заемополучателя сума
593,69 лева представлява остатък след покриване на задълженията му по
предходни договори.
ХОС в настоящия си състав, без да отрича правото на договарящите
страни да постигнат такива договорни клаузи (по чл. 30 и чл. 31), счита, че
3
реализирането им в настоящия случай не е доказано. На първо място,
клаузите по чл. 30 и чл. 31 са напълно абстрактни, не съдържат никаква
конкретика, не могат да бъдат свързани с определено предходно задължение
на ищеца, респективно с представения от ответника договор №
****/19.12.2017 година. Разписка от 19.03.2018 година, на която се позовава
дружеството-кредитор, единствено доказва, че на заемополучателя е
преведена само част от главницата по кредита – сумата 593,69 лева. Липсват
каквито и да било доказателства в подкрепа на твърдението за реално
извършено прихващане, респективно погасяване на предходни задължения на
П. (и какви точно, в какъв размер) по други договори със същия кредитор, в
това число по договор от 19.12.2017 година. Като резултат от неуспешно
проведено доказване от страна на ответника следва да се приеме, че ищецът е
получил реално само главница в размер на 593,69 лева и само нея има
задължение да върне на заемодателя на основание чл. 23 от ЗПК. Както вече
бе посочено по-горе, по делото е установено, че ищецът П. е заплатил на
дружеството-ответник общо сумата в размер на 1478 лева, т.е. повече от
дължимото за връщане по чл. 23 от ЗПК със сумата 884,31 лева. При
формиран с влязло в законна сила решение извод за нищожност на договора и
прилагайки чл. 23 от ЗПК, следва, че последната сума е получена от
дружеството-кредитор при начална липса на основание и следва да бъде
върната на ищеца П.. Следователно, предявеният иск по чл. 55 ал. 1 чл. 1 пр. 1
от ЗЗД е основателен и доказан в пълен размер.
Изводите на РС-Димитровград и ХОС относно размера на иска,
до който следва да бъде уважен, не съвпадат. Поради това атакуваното
решение следва да бъде отменено в обжалваната част, а на въззивника да се
присъди разликата над 228 лева до пълния претендиран размер 884,31 лева.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца
следва да се присъдят разноски, направени от него в първоинстанционното
производство, в общ размер 322 лева. На основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата и предвид направеното искане, за защита на ищеца в
производството пред РС-Димитровград на адв. М. М., осъществил безплатно
процесуалното представителство на Х. П., следва да бъде присъдено
възнаграждение в размер на още 230 лева (отчитайки присъденото
възнаграждение с определение № 584/04.07.2022 година).
Поради гореизложеното въззивната жалба се явява основателна, а
атакуваното решение – частично неправилно и следва да бъде отменено в
обжалваната му част, съобразно изложените по-горе мотиви. С оглед извода
за основателност на жалбата, въззиваемият следва да възстанови на
въззивника деловодните разноски за въззивната инстанция (държавна такса) в
размер на 36,90 лева. На основание чл. 38 от ЗА и съгласно разпоредбата на
4
чл. 7 ал. 2 от т. 1 от Наредба № 1/2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, дружеството-въззивник следва да бъде осъдено
да заплати на адв. М. М., осъществил безплатно процесуално
представителство на въззивника и в производството пред ХОС,
възнаграждение в размер на 300 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 153/30.05.2022 година, постановено по
гражданско дело № 56 по описа на РС - Димитровград за 2022 година в
частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация чл. 55 ал.
1 пр. 1 от ЗЗД за разликата над сумата 228 лева до сумата 884,31 лева, както и
в частта за възлагане на деловодните разноски, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в ****, представлявано от управителя Х. М. Т., по иск с
правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, да заплати на Х. Х. П., с ЕГН
**********, от ****, разликата над сумата 228 лева до сумата 884,31 лева -
недължимо платена на ответното дружество по прогласения за нищожен
Договор за потребителски кредит №**** от 19.03.2018 година.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ
на Х. Х. П., с ЕГН **********, направените в първоинстанционното
производство деловодни разноски в размер на 322 лева.
В частта, в която е прогласена нищожността на Договор за
потребителски кредит № *** от 19.03.2018 година и е присъдена сумата 228
лева - недължимо платена от ищеца на ответното дружество по нищожния
договор, - решението е влязло в законна сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ
на Х. Х. П., с ЕГН **********, направените във въззивното производство
деловодни разноски в размер на 36,90 лева.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК ********* да заплати на
адв. М. В. М. от АК-Стара Загора като пълномощник на ищеца Х. Х. П.,
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА в размер на още 230
лева – за безплатно процесуално представителство в производството пред РС-
5
Димитровград и сумата 300 лева – за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство пред ОС-Хасково.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6