Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 160
гр. Кюстендил,
Кюстендилският окръжен съд, гражданска коллегия, в открито заседание
на трети юли
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Галина Мухтийска
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Богоева
Евгения
Стамова
при секретаря вергиния Бараклийска
като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в. гр. д. № 546
по описа за 2017 г. на КнОС и, за да се произнесе
взе предвид:
Постъпила е въззивна жалба от
ЕТ „Б.А.-В.“, ***, със седалище и адрес
на управление: с. Крайници, община Дупница, ***, действащ чрез процесуалния си
представител по пълномощие адв. В.З., насочена против решение № 334/
С оспорвания първоинстанционен
акт ДнРС е отхвърлил като неоснователен
предявения от Държавата, чрез И.М.К.- Областен управител на област с
административен център гр. Кюстендил, срещу ЕТ Б.А.-В.***, представлявано от Б.И.А.,
със седалище и адрес на управление: с. Крайници, община Дупница, ***, иск с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД за обявяване нищожността на
Постановление от 14.05.2008 г. по изп. дело № 241/2007 г. на Частен съдебен
изпълнител М.Д., рег. с № 744, район на
действие Окръжен съд Кюстендил, по отношение на извършената с него публична
продан на земя с площ 4041 кв. м., извън регулация – ДГФ; признал е за
установено по отношение на ЕТ Б.А.-В.***, представлявано от Б.И.А., със
седалище и адрес на управление: с. Крайници, община Дупница, ***, че Държавата
е собственик на имот с идентификатор № 62520.200.1 по КККР, одобрени със
Заповед № РД-18-10-17/22.02.2013 г. на началника на СГКК гр. Кюстендил, намиращ
се в землището на с. Ресилово, община Сапарева баня, с площ 4041 кв. м., и е
осъдил ЕТ Б.А.-В.***, да предаде на Държавата, чрез И.М.К.- Областен управител
на област с административен център гр. Кюстендил, владението върху описания
имот. ДнРС също така е осъдил ЕТ Б.А.-В.***, представлявано от Б.И.А., със
седалище и адрес на управление: с. Крайници, община Дупница, ***, да заплати по
сметка на РС – Дупница държавна такса в размер на 360 лв. /триста и шестдесет
лева/. С определение от 14.10.2016 г. ДнРС на основание. чл.248 ГПК е допълнил
постановеното решение, като е осъдил ЕТ Б.А.-В.***, представлявано от Б.И.А.,
със седалище и адрес на управление: с. Крайници, община Дупница, ***да заплати
на Държавата, чрез И.М.К.– Областен управител на област с административен
център гр. Кюстендил деловодни разноски в размер на 401 лева; осъдил е Държавата, чрез И.М.К.– Областен управител на
област с административен център гр. Кюстендил да заплати на ЕТ Б.А.-В.***,
представлявано от Б.И.А., със седалище и адрес на управление: с. Крайници,
община Дупница, *** деловодни разноски в размер на 6148.41 лева.
Първоинстанционният съдебен
акт се оспорва изцяло, като се излагат доводи за неговата недопустимост и
неправилност, поради неправилно приложение на материалния закон и нарушение на
съдопроизводствените правила. Иска се да бъде обезсилен като недопустим, в
условията на алтернативност се прави искане решението да бъде отменено като
неправилно в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл.108
ЗС. Въззивникът на първо място релевира довод за недопустимост на постановеното
от ДнРС решение, доколкото се приема, че с оглед представената по делото
данъчна оценка на ПИ с идентификатор 62520.200.1, се обуславя родова
компетентност на Окръжен съд – Кюстендил. Счита се, че произнасянето от страна
на ДнРС в диспозитива на своя съдебен акт относно претенцията по чл.108 ЗС, без
изричното изключване от предметния й обхват на изградените върху земята сгради,
обуславяло разпростирането на присъщите за решението сила на пресъдено нещо и
изпълнителна сила и върху тях. Първоинстанционният съд извършил процесуално
нарушение произнасяйки се по искане, с което не бил сезиран. Приема се също
така, че постановеният от ДнРС съдебен акт е недопустим и поради произнасянето
по нередовна искова молба, доколкото ищецът не е заявил правно основание за
придобиване на процесния имот, като по този начин било нарушено правото на
защита на ответната страна. Счита се, че при постановяване на своя съдебен акт
съда не е изследвал основния предмет на спора, а именно установяване
собствеността върху земята. В тази връзка се прави позоваване на постановеното
по реда на чл.290 ГПК решение №21 от 09.02.2016 г. на ВКС, съгласно което се
считат за порочни действията на първата инстанция по доклада на делото,
включително дадените указания, когато в исковата молба е неясен придобивния
способ, от който ищеца по ревандикационния иск извежда качеството си на
собственик. В този случай преклузията по чл.147 ГПК не обхващала твърденията и
доказателствените искания на страните за правнорелевантните факти от значение
за придобивното основание, което ищеца въвеждал след поправяне нередовността на
исковата молба. Твърди се, че за установяване правото на собственост на ищеца
са приложени единствено материалноправни норми, касаещи защитени територии,
като решението е основано на Заповед № 114/24.02.1992 г. на Министъра на околната
среда, по силата на която е обявен Народен парк „Рила“ с обща площ от 107 923.7 ха в
Рила планина, което обстоятелство не установявало обаче право на собственост, а
само статута на земята. Съгласно чл.9, ал.2 от ЗЗТ обявяването на
-
2 -
защитените територии не променяло собствеността на
горите, земите и водните площи в тях. Установеното от съда обстоятелство, че
към настоящия момент земята, предмет на спора, била включена в Национален парк
„Рила“ и представлявала защитена територия, не било спорно. Безспорно също така
било установено, че застрояването на земята и предаването й от държавата на
държавното предприятие – праводател на ответника е било извършено далеч преди
включването на територията на Национален парк „Рила“. В тази връзка се прави
позоваване на чл.38 от Правилника за държавните имот. За постановен в нарушение
с материалния закон се приема правния извод на ДнРС, че в производството не се
установявало предоставяне за стопанисване и управление на земя на „Мини Бобов
дол“ АД. В нарушение на процесуалните правила съда не бил дал указания на
ответника, че следва да установи предаване на земята и сградите на праводателя
му Мини Бобов дол АД. Не ставало ясно въз основа на какви доказателства
решаващия съд видял очевидно несъответствие между доказателствата за
предоставена земя по Акт №17 от
28.06.1999 г. на Областния управител на област Кюстендил и Заповед №222 от
11.07.1994 г. на Председателя на Комитета по горите, доколкото по делото нямало
твърдения за идентичност на двата акта. Прави се позоваване на постановена по
реда на чл.290 ГПК съдебна практика на ВКС, съгласно която извършените в акта
за държавна собственост отбелязвания за предоставяне правото на оперативно
управление и стопанисване и за последващо включване на имуществото в капитала
на търговско дружество при преобразуване на държавното предприятие, извършени
от длъжностно лице в кръга на правомощията му се ползват с доказателствена сила
до установяване на противното. Акта за държавна собственост, като официален
документ, следвало да бъде оспорен по реда на чл.193 ГПК, като възраженията
срещу него, основани на собствени права върху имота, не можело да бъдат
приравнени на оспорване и същият следвало да бъде преценяван по правилата на
чл.179 ГПК. Непряко доказателствено значение за преобразуването на земята имало
и установеното със събраните писмени доказателства отразяване на имота в
баланса на дружеството мини Бобов дол АД като дълготраен материален актив.
Доколкото по делото били събрани доказателства, отричащи принадлежността на
правото на собственост към патримониума на държавата и публичния характер на
собствеността, съдът на общо основание следвало да формира извод в противен
смисъл, без да е сезиран с изрично възражение за това, доколкото имал
служебното задължение да обезпечи правилното приложение на материалния закон.
При постановяването на своя съдебен акт ДнРС не бил също така съобразил
удостовереното в Лесоустройствения план на Държавно лесничейство Дупница, че
теренът, в който се намирали сградите – комплекс Отовица бил обозначен като
„дворно място“, а не като „гора“, както било посочено в приетата СТЕ. С оглед изложените възражения се приема, че
първоинстанционният съд е обявил делото за решаване, преди същото да е напълно
изяснено от фактическа страна. По делото било установено, че правата на ищеца и
правата на ответника се основавали на съставен акт за частна държавна
собственост, констатациите по който не се оспорвали от страните. В нарушение на
диспозитивното начало съда се бил произнесъл по верността на удостоверените в
акта за държавна собственост обстоятелства без нарочно искане от страните и без
оспорване на тези констатации. Твърди се, че земята е загубила характера си на
публична държавна собственост по силата на сключения между нея и праводателя на
ответника – Мини Бобов дол АД договор. Твърди се също така, че с постановеното
решение се нарушавал чл.1 от Протокол №1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи, доколкото била налице държавна намеса и произволно
отнемане правото на собственост, което самата държава, чрез дружество със 100%
държавно участие е прехвърлила на приобретателя – ответник в процеса. За
неубедителни се приемат изложените от решаващия съд аргументи за отказа му да
се произнесе по направеното от ответника възражение по чл.64 ЗС. Претендира
разноски по водене на делото.
В срока
по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна –
Държавата, чрез В. Т. Я. – Областен управител на област с административен
център – област Кюстендил, чрез който се излага становище за неоснователност на
депозираната въззивна жалба, а постановеното от ДнРС решение се приема за
валидно, допустимо и правилно. Приема се, че Районен съд – Дупница е родово
компетентен да разгледа правния спор, доколкото съгласно разпоредбата на чл.69,
ал.1, т.2 ГПК размерът на цената на иска е данъчната оценка, която била 9 000.10 лв.
Счита се, че в хода на съдебното следствие безспорно било установено, че
процесния имот бил държавна собственост. Прави се позоваване на чл.17, ал.2 от Конституцията на Р. България. Доколкото съдебния спор касаел имот, част от
Национален парк „Рила“, същият след влизане в сила на конституцията се
определял като публична държавна собственост. В тази връзка била приложима
разпоредбата на чл.2, ал.2, т.4 ат ЗДС. Съгласно ТР №4 от
- 3 -
присъждане на сторените в производството разноски.
С отговора не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания.
По делото е постъпила молба с
правно основание чл.227 ГПК от С. Б. А., ЕГН **********, в качеството на ЕТ „Б.А.-В.
– С.А.“, ***с искане едноличния търговец да бъде конституиран като страна във
висящото производство – жалбоподател на мястото на починалия Б.И.А., бивш жител
***, ЕГН **********, починал на
По делото е постъпила и частна
жалба от Държавата, чрез В.Т.Я.– Областен управител на област с административен
център – област Кюстендил, насочена срещу определение № 931/
В срока по чл.276 ГПК е
постъпил отговор по частната жалба от адв. В.З., процесуален представител по
пълномощие на ЕТ „Б.А.-В.“. На основание чл.227 ГПК съдът е конституирал
ЕТ „Б.А.-В. – С.А.“, ***като страна във
въззивното производство – жалбоподател на мястото на починалия Б.И.А., бивш
жител ***, ЕГН **********, починал на
КнОС след като прецени
становищата на страните, събраните по делото доказателства, включително и тези
приети във въззивното производство и след преценка на обжалвания съдебен акт,
приема решението на ДнРС за правилно и го потвърждава. Съображенията за това са
следните:
Фактическата обстановка е
установена правилно, въз основа на надлежно събрани в първоинстанционното
производство доказателства и сочи на
това, че
Със Заповед № 114 от
Със Заповед № 988 от
С акт № 17 от
С постановление от
Като доказателства в първоинстанционното производство са приети
и протокол от 01.07.1994 г. на комисия,
назначена по чл.12 от ППЗГ, с предложение да се предостави на „Мини Бобов дол”
АД, без да се изключва от държавния горски фонд, 1, 04 дка горска площ за
изграждане на почивна база – хижа „Отовица” и Заповед № 222/11.07.1994 г.
на председателя на Комитета по горите, с която е дадено разрешение на „Мини
Бобов дол” АД да изгради почивна база – хижа „Отовица” върху площ от 1, 04 дка
в горска площ и да запази право на собственост върху извършения строеж;
разпореждане № 47/07.11.1991
г. на МС /издадено на основание чл.1, ал.1 от Закона за образуване
на еднолични търговски дружества с държавно имущество/ за образуване на
еднолични търговски дружества с държавно имущество, сред които „Мини Бобов дол”
АД; решение от 10.01.1992
г. по ф. д. №І-22/1992 г. на ОС – Кюстендил за вписване в
търговския регистър на „Мини Бобов дол” АД.
Представено е извлечение от
инвентарната книга на „Мини Бобов дол” АД относно сгради с непроизводствено
значение – масивна сграда, придобита на 30.10.1965 г., пионерски лагер
/барака/, придобита на 30.10.1965 г., 6 бр. бунгала, придобити на
Видно от материалите по
преписка относно Заповед № 222/
Във връзка с направеното от
ответника оспорване на истинността на Заповед № 114 от
В показанията си разпитаният
в първоинстанционното производствоство. М.О. сочи, че живее в гр. Бобов дол от
1958 г. и му е известно, че строежът на почивен комплекс „Отовица” е осъществен
със средства на минното предприятие в града, което впоследствие стопанисвало
комплекса.
В приетото заключение по
назначената и приета съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че поземленият
имот, върху който е построен почивен комплекс „Отовица”, е включен в
дълготрайните материални активи на „Мини Бобов дол” АД и е вписан в
инвентарната книга с дата на придобиване
В първоинстанционното
производство е прието и заключение на
вещото лице по назначената и приета съдебно-техническа експертизаот което се
установява, че имот с идентификатор № 62520.200.1 попада в границите на отдел
177 по лесоустройствен проект
- 4 -
от 1997 г. и от 2007 г. на Държавно лесничейство –
Дупница и попада в границите на Национален парк „Рила"; имотът попада в
имот № 000091 от КВС на с. Ресилово, с ЕКАТТЕ 62520. Границите на отдел 177 не
са променяни в периода от 1986 г. до 2007 г. По-голямата част от имот с
идентификатор № 62520.200.1 попада в подотдел 177-1 /видът на подотдела е „дворно
място”, т.е. на терена има постройки и основното предназначение не е „гора”/, а
460 кв. м. попадат в подотдел 177”б” с вид „смесена гора”. Пояснено е, че имот
с идентификатор № 62520.200.1 е обособен за първи път с изработената
кадастрална карта, не и по предходните планове на възстановената собственост и
лесоустройствени проекти. Поради това не може да бъде дадено категорично
заключение за идентичност на процесния имот и описания в постановление от
Във въззивното производство
са приети основно и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза,
изготвени от в. л. инж. Л. В.. Със заключенията си в. л. е определило
прилежащата площ на всяка от намиращите се в ПИ с идентификатор 62520.200.1 и
сградите в него с идентификатори – 1,2,3, 5, 6 и 7, съгласно изискванията на
чл. 22, ал. 7 от ЗУТ и наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство
на отделните видове территории и устройствени зони. Общо застроената площ е 730
кв. м., а прилежащата площ 568 кв. м. Според дани заявени от въззивника а
леглова ба с 45 бр. легла в процесната хижа и застроена площ от 376 кв. м. определената от в. л. прилежаща площ 3224 кв.
м.
С обжалваното решение ДнРС е
отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, а
искът с правно основание чл. 108 от ЗС е уважен. Решението е обжалвано от
ответника.
Въззивната жалба е допустима
като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, а
разгледана по същество се явява неоснователна.
Възраженинята на въззивника
за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни, тъй като размерът на
цената на исковете е определена съобразно правилата на чл. 69, ал. 1, т. 2 и 4
от ГПК и е 9 000, 10 лева съобразно представената данъчна оценка. предвид
това районният съд е родово компетентен да разгледа и двата иска по рагумент от
разпоредбата на чл. 104, т. 3 от ГПК.
Абсолютно неоснователни са и
доводите за недопустимост на решението в частта относно иска по чл. 108 от ЗС,
тъй като било налице произнасяне по непредявен иск, доколкото в диспозитива от
предметния обхват на иска не били изключени намиращите се в процесния имот
сгради.
Както въпроса за цената на
иска, така и предметния обхват на ревандикационния иск са изяснени в процесдура
по чл. 129 от ГПК и ищецът изрично е уточнил претенцията и цената на исковете.
Ясно е, че предмет на разглеждане по ревандикационния иск е само правото на
собственост върху гореописания поземлен имот като самостоятелен имот. Сградите
върху него са отделни самостоятелни вещи и предявеният иск не ги касае. Предвид
това, първоинстанционният съд се е произнесъл само по така предявения иск.
Събраните по делото
доказателства обуславят извод за това, че правото на собственост върху ПИ
принадлежи на Държавата и като част от територията на парк с национално значение представлява
изключителна държавна собственост.
Предвид изложеното за
статута на територията, в обхвата на която е включен процесният имот,
неоснователно се явява ъзраженинето на въззивника, че правото му на ползване върху процесния имот произтичало от
разпоредбата на чл. 64 от ЗС. В заключенията на в. л. инж. Велинов, приети във
въззивното производство площите
необходими за ползването на остроените върху процесния имот сгради са
изчисляване съгласно нормативно
установените такива с разпоредбата на
чл. 27 от НАРЕДБА № 7 от 22.12.2003 г.
за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и
устройствени зони Тази разпоредба обаче касае територии за реакреационни
дейности и същите се определят съобразно нормативно установените с тази разпоредба разновидности, а по делото
липсват данни процесният имот да попада в територия от вида на нормативно
определените.
Изложените във въззивната жалба
доводи отнсно правоприемството от праводателя на ответника – участващото като
трето лице помагач ТД също са неоснователни.
Решението на ДРС е валидно и
допустимо. Същото е и правилно и следва да бъде потвърдено.
Правилно е и обжалваното определение
постановено по реда на чл. 248 от ГПК. Правилно искането за намаляване на
присъдените разноски в полза на ответника и по-конкретно разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 78, ал.
5 от ГПК е оставено без разглеждане, тъй като е процесуално недопустимо.
Заявено при настъпила преклузия, тъй като както правилно е посочил и ДнРС
моментът, до който е следвало да бъде направено е срокът за становище по молбата от 20.09.2016 г.
Воден от
горното, КнОС
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 334/
ПОТВЪРЖДАВА определение № 931/
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: