№ 2753
гр. София, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Воденичарова
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20231100501389 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 26.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 19908/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 62 състав, обективирано в протокол от проведено на 26.06.2019 г.
открито съдебно заседание, по предявени от „Топлофикация София” ЕАД- гр. София
установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че Б. С. С. /ЕГН **********/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 85.03 лв.- стойност на потребена през периода
м.10.2016 г.- м. април 2018 г. топлинна енергия /главница/, ведно със законната лихва,
считано от 25.01.2019 г. /дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение/ до изплащането й; сумата 7.15 лв.- мораторна лихва за периода 14.09.2017
г.- 10.01.2019 г.; сумата 32.88 лв.- такса за дялово разпределение за периода м.10.2016
г.- м. април 2018 г.; и сумата 5.67 лв.- мораторна лихва върху сумата за дялово
разпределение за периода 14.09.2017 г.- 10.01.2019 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответницата Б. С. С. е осъдена да заплати на ищеца „Топлофикация София” ЕАД
сумата 75 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 75 лв.- разноски за
заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от Б. С. С. /ответница по делото/- чрез назначен от
съда представител по ЗПрП, в която са изложени оплаквания за неправилност и
1
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане
на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ищец по делото/
оспорва жалбата на ответницата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето
й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява
становище по повод жалбата на ответницата.
Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Относно правилността му следва да бъдат взети предвид следните съображения:
Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от
установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря
по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Б. С. на твърдението, че
е собственик на процесния имот, представляващ гараж № 8 на партерния етаж в
сградата на ЖСК „Арония“- *******“- гр. София, с аб. № 080116, в който доставял
топлинна енергия за битови нужди през периода м.10.2016 г.- м.04.2018 г., в която
връзка представя Нотариален акт за собственост на гараж в сграда на ЖСК № 177/
29.12.1998 г. на софийски нотариус, легитимиращ ответницата Б. С. като собственик на
процесния имот- гараж, считано от 29.12.1998 г.
Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на
топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост
или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения
имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай
2
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС,
възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези
са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения.
В случая е налице доказателство- цитираният нотариален акт, легитимиращ
ответницата като собственик на процесния гараж, поради което и в това си качество
същата е била и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.
Установено е следователно наличието на облигационно договорно
правоотношение между ищеца и ответницата С. през процесния период, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно- в имота /гараж на партерния етаж в сградата/ на ответницата, е от значение
единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно
обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия и нейната
стойност са представени съответни извлечения от топлопреносното предприятие, като
от страна на ответницата не е заявено оспорване както на главния дълг за цена на
потребена топлинна енергия и такса за дялово разпределение, така и на акцесорните
вземания за лихви за забава /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/. В
своевременно подадения писмен отговор на исковата молба същата е заявила
единствено, че „помещението не работи- не е давано под наем от 2000 г. и по тази
причина е без топломер“, както и че не е сключвала договор с „Т.С.“ ЕООД и не е
получавала фактури от топлопреносното предприятие. Тези възражения са
ирелевантни за приемане на изводите по съществото на спора. Оспорване от страна на
ответницата, че не е била собственик на имота през исковия период, че същият не е
топлоснабден или че в него не е доставяна топлинна енергия в претендираните от
топло-преносното предприятие обем и стойност, по делото не е заявено /вкл. в
отговора по чл.131 ГПК/, поради което и приложените от ищеца относно доставката на
топлинна енергия и нейната стойност доказателства са достатъчни за уважаване на
исковете.
При това положение, като потребител на сочената от ищеца топлинна енергия
/за сградна инсталация/ ответницата дължи заплащане на нейната цена, поради което и
искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 85.03 лв.
/главница/ като основателен правилно е уважен.
Наведените в жалбата на ответницата /чрез процесуален представител по ЗПрП/
3
доводи за неправилност на решението, основани на твърдения за неправомерно
ограничаване на възможността й да организира защитата си по делото /във връзка с
ненадлежното й призоваване за І- во о.с.з./, за неправилно приложение на чл.162 ГПК
от първоинстанционния съд, за неполучаване на представени от ищеца фактури /такива
по делото не са представени/, за ненадлежно отчитане на доставената през исковия
период топлинна енергия от лицето по чл.139а ЗЕ, са неоснователни и не могат да
доведат като краен резултат до отмяна на решението и до отхвърляне на иска за
процесното главно вземане /стойност на топлинна енергия/ или респ. до намаляване на
неговия размер. Относно довода за ограничаване възможността на ответницата да
организира защитата си следва да се отбележи, че същата е получила препис от
исковата молба и доказателствата на 9.04.2019 г. /лично/ и препис от определението, с
което й е отказано предоставянето на правна помощ по чл.95 ГПК на 18.04.2019 г.
/също лично/, като в срока по чл.131 ГПК е представила писмен отговор на исковата
молба, в който е изложила възражения срещу основателността на исковете, които обаче
не могат да обосноват извод за отхвърлянето им.
Според приетото в Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС-
т.17 /в тази част ТР не е загубило сила/, когато в първата инстанция страната е била
лишена от участие поради непризоваване или при призоваване в нарушение на
процесуалния ред, е налице порок, обосноваващ обжалване на първоинстанционното
решение, като допуснатите процесуални нарушения могат да бъдат поправени от
въззивния съд по искане на заинтересованата страна. Ако не е била обезпечена
възможността на ответника надлежно да участва в първо-инстанционното
производство, неговите доказателствени и процесуални искания не биха били
преклудирани и той би могъл да упражни тези процесуални права с въззивната жалба и
да ги релевира пред въззивната инстанция- арг. чл.266, ал.3 ГПК. В случая, независимо
от направените във въззивната жалба фактически твърдения за ненадлежно
призоваване на ответницата за проведеното в СРС о.с.з., не са направени от същата
доказателствени искания, респ. не са ангажирани доказателства за недължимост на
процесните суми на ищеца, поради което и изводът на въззивния съд за основателност
на исковете не се променя.
Необоснован е и доводът за невръчването на фактури и съобщения към фактури
на ответницата, тъй като такива доказателства по делото от страна на ищеца не са
представени, а и наличието на такива счетоводни документи, които нямат
доказателствена стойност за обосноваване на спорното материално право, е
ирелевантно за приемане на изводите по съществото на спора.
Доводи за недължимост на акцесорните вземания за лихви за забава по чл.86,
ал.1 ЗЗД /за сумите 7.15 лв. и 5.67 лв./ във въззивната жалба на ответницата не са
релевирани, поради което и решението в тази част следва да бъде потвърдено.
4
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
за основателност на исковете по чл.422 ГПК вр.чл.79, ал. ЗЗД и неоснователност на
релевираните в жалбата на ответницата доводи, обжалваното първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата
дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юрисконсултско възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 26.06.2019 г., постановено по гр. дело № 19908/
2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 62 състав, обективирано в протокол от
проведено на 26.06.2019 г. открито съдебно заседание.
ОСЪЖДА Б. С. С. /ЕГН **********/ да заплати на „Топлофикация София”
ЕАД /ЕИК *******/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство,
на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД- гр. София- като трето
лице- помагач на ищеца „Топлофикация София" ЕАД- гр. София в производството по
делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5