Р Е Ш Е Н И Е №
гр. С., 06.07.2016г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ „Г” въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател:
Галина Ташева
Членове:
Десислава Попколева
Анна Ненова
при секретаря И.К. като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова гр.д. № 16249 по описа за 2015г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Б.-ЗП Т.П.” АД срещу Решение от 03.08.2015г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 47 състав по гр.д. № 4037/2011г.
С решението са били отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че жалбоподателят е собственик на 19.80% идеални части от триетажна фабрична сграда-склад за материали със застроена площ от 176 кв.м. и с разгърната застроена площ от 528 кв.м., от двуетажна сграда-канцеларии със застроена площ от 43 кв.м. и разгърната застроена площ от 86 кв.м. и от триетажна сграда-склад със застроена площ от 141 кв.м. и разгърната застроена площ от 423 кв.м., всички построени в УПИ І-за производствена и складова дейност, от квартал 4а по плана на гр. С., м.”НПЗ Х.Д.-М.”. В полза на Държавата са били присъдени направените в първоинстанционното производство разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Оплакванията на жалбоподателя са основно за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че по делото са останали недоказани твърденията на жалбоподателя – ищец за придобиване на правото на собственост върху сградите на посочените от него основания.
Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва жалбата, като посочва, че първоинстанционното решение е правилно.
Въззивната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 258, ал. 1 от ГПК, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК.
По същество на жалбата въззивният съд намира следното:
Процесните триетажна фабрична сграда-склад за материали със застроена площ от 176 кв.м., двуетажната сграда-канцеларии със застроена площ от 43 кв.м. и триетажната сграда-склад със застроена площ от 141 кв.м. са били изградени около 1930г., като са били собственост на дружеството „К.” АД.
При действието на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия от 1947г. сградите са били отнети от „К.” АД (национализирани) и са станали държавна собственост. Обстоятелствата безспорно се установяват от съставения след отнемането Акт за държавна собственост № 728/17.11.1951г., с подробни отразявания в акта на какво основание са били завзети имотите и от коя дата са се считали за държавни, съответно каква част е била одържавена. Обстоятелствата не са били спорни между страните по делото.
Съгласно регулационен план, одобрен със Заповед № 1539/30.03.1959г., мястото в което са били изградени постройките, е било част от имот с пл. № 5, кв. 2 – за индустрия, а съгласно изменение на плана, одобрено със Заповед № 445/25.09.1968г. – мястото, отново с пл. № 5, е попадало в кв. 1, УПИ V – за машиностроителен завод.
Съгласно действащия план за застрояване и регулация (одобрен със Заповед № РД-09-50-693 от 14.12.1998г.), мястото се идентифицира като имот пл. № 40, кв. 4а, УПИ І – за производствена и складова дейност, ”НПЗ Х.Д.-М.”, с площ на поземления имот от 1 670 кв.м., съответно разположено между улиците „*********”.
В този смисъл са служебна скица на паус за имота, копие от стар регулационен план, одобрен със заповед № 1539/30.03.1959г. и копие от план за застрояване от 1998г., приложени към писмо на Столична община, Район „Сердика”, от 30.04.2010г. (стр. 64 и сл. от първоинстанционното производство).
Новообразуваният парцел 5 от кв. 1 по Заповед № 445/25.09.1968г. е бил отреден за Машиностроителния завод „Т. П.” С., тогава поделение на ДСО „Б.”, за извършване на реконструкция и разширение на завода, съгласно т. 8 от ПМС № 8 от 27.02.1967г., съответно Протокол № 4 от 01.02.1967г. на Министерски съвет, като за ползването е бил сключен Договор от 10.05.1968г. между ДСО ”Б.” и Софийски градски народен съвет.
Договорът, видно от посоченото в самия документ, е бил сключен на основание т. 15 от Правилник за държавните имоти и § 39, 43 от Инструкцията за прилагане правилника за държавните имоти.
Правото на стопанисване и управление е било упражнявано върху мястото, но и процесните три сгради, построени в мястото. Съгласно отбелязването на длъжностно лице върху гърба на АДС № 728/17.11.1951г., сградите, за които по акта е било удостоверено, че са държавни, са били анкетирани на 18.11.1987г., като от служителя (инспектор) е било потвърдено, че имотите се стопанисват от Завод „Т. П.”.
С Разпореждане № 125 на Министерски съвет от 25.11.1993г., издадено, както е било посочено в самото разпореждане, на основание чл. 17, ал. 2 от ЗППДОП, във връзка с чл. 277, ал. 1 от ТЗ и чл. 1 от ПМС № 265 от 1992г. за реда, по който Министерският съвет упражнява правото на притежател на държавния капитал в търговските дружества, Държавна фирма „Б.” е била преобразувана в еднолично акционерно дружество с държавно имущество „Б.-Х.” ЕАД, както и в търговски дружества с държавно имущество като дъщерни дружества, в които „Б.-Х.” ЕАД има акционерно или дялово участие съгласно приложение № 2.
Едно от тези дъщерни дружество е било „Б.-ЗП Т.П.” ООД, в което Х.ът е имал 154 676 дяла, съответно след преобразувано на дружеството с ограничена отговорност в акционерно дружество – 60% от акциите.
Съгласно разпореждането от 25.11.1993г., дружеството „Б.-ЗП Т.П.” ООД е поемало активите и пасивите на ЗП”Т.П. – С.” и на ДФ ”Б.” – Централно управление, съгласно разделителен протокол към датата на обнародване на регистрацията. Този протокол също е представен по делото, както е представено и разпореждането от 25.11.1993г. на Министерски съвет.
„Б.-ЗП Т.П.” ООД е било вписано в Търговския регистър с Решение № 1 от 27.01.1994г. по ф.д. № 29779/1993г. на Софийски градски съд, а в последствие и преобразувано в акционерно дружество.
Същевременно още през 1992г. 80.20 % идеални части от процесните сгради са били възстановени на наследниците на бившите акционери в „К.” АД, на основание чл. 3, ал. 2, вр. чл. 2, ал.1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти – постройките, отчуждени по реда на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия от „К.” АД, са съществували реално, непроменени по външните си граници, както и не са били собственост на лица извън посочените по чл. 2, ал 3 от ЗВСОНИ.
Възстановяването на собствеността върху имотите се установява от изготвените актове за деактуване – Заповед РД-57-184/20.02.1996г. на кмета на С. и Заповед № РД-57-633/25.10.2001г. Тези обстоятелства не са и спорни между страните по делото.
Не е спорно също, че поради техническото състояние на сградите, още през 2008г. е била назначена комисия от специалисти по чл. 195, ал. 2 от ЗУТ, които да установяват това състояние.
Съгласно Заповед № РД-20-115/11.11.2011г. на директора на Дирекция „Контрол по строителството”, издадена в хода на първоинстанционното производство, сградите е следвало да бъдат съборени - да се премахне строежът, който не е можело да се поправи и заздрави. Предписанието е било изпълнено и сградите са били премахнати през месец декември 2011г. Обстоятелството е било признато от процесуалния представител на жалбоподателя в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 20.03.2012г. и не е било оспорено от ответника.
През 2006г. и 2007г. в полза на жалбоподателя са били съставени нотариален акт за собственост на недвижим имот № 72, том ІІ, рег. № 5329, дело № 215 от 2006г. на нотариус В.Г., вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 32711, акт № 174, том ХХVІ, дело № 20230/2006г. – за право на собственост върху УПИ І-за производствена и складова дейност, от квартал 4а по плана на гр. С., м.”НПЗ Х.Д.-М.”, както и нотариален акт за собственост на недвижим имот № 20, том ІІ, рег. № 4493, дело № 190 от 2007г. на същия нотариус, вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 22154, акт № 33, том LІV, дело № 14379/2007г. – за право на собственост върху 19. 80 % идеални части от процесните сгради.
Удостовереното от нотариуса право на собственост на дружеството е било продажба по реда на чл. 717в и сл. от ТЗ въз основа на Постановление за възлагане на имуществени права от 20.12.2004г. на СГС, VІ-9 състав, ТО, по гр.д. № 107/1997г. Делото пред Софийски градски съд е било за несъстоятелност на „Б.-Х.” ЕАД. Постановлението за възлагане не е представено в настоящото производство.
Същевременно на 15.07.2010г. е бил съставен и Акт за частна държавна собственост № 7571 за 19.80% идеални части от процесните сгради, въз основа на по-рано съставения АДС № 728/17.11.1951г.
По делото не е спорно, че понастоящем 60% от капитала на дружеството – жалбоподател не е собственост на „Б.-Х.”АД (в несъстоятелност), като такъв е процентът на притежаваните акции от „О.А.” ЕООД. 60% от акциите на „Б. – ЗП Т. П.” АД са били продадени от „Б. Х.” ЕАД (в несъстоятелност) на „О.А.” ЕООД (така писмо на стр. 208 от първоинстанционното производство).
Продажба на държавното участие в размер на 35. 615% от капитала на „Б. – ЗП Т. П.” АД е била осъществена през месец май 2006г. на централизиран публичен търг. Бил и направен анализ на правното състояние на предприятието и приватизационна оценка. В документите е бил посочен съставеният акт за държавна собственост относно процесните имоти от 17.11.1951г. и издадените във връзка с деактуването им заповеди от значение за предявени по отношение на имотите реституционни претенции.
По делото не се установява от страна на дружеството-жалбоподател да е било признавано право на собственост върху процесните постройки в полза на държавата след преобразуване на дружеството, така както е възразявал ответникът. Съгласно писмо на изпълнителния директор от 08.07.2005г. (стр. 181 от първоинстанционното производство) и писмо на дружеството до изпълнителния директор на Агенцията по приватизация (стр. 208 от първоинстанционното производство) е била поискана отмяна на съставени за имотите актове за общинска собственост, както и прецизиране на документите за собственост, а съгласно писмо от 15.03.1993г. дружеството не е възразило да отстъпи владението на лицата, в чиято полза е била възстановена собствеността на процесните постройки по ЗВСОНИ (така писмо на стр. 247 от първоинстанционното производство).
Предоставянето на сградите за стопанисване и управление на жалбоподателя е било посочено и в протокол от 21.05.1997г., съставен в удостоверение на предаването на постройките на възстановените собственици (стр. 255 от първоинстанционното производство).
При тези установени от фактическа страна обстоятелства, от правна страна въззивният съд възприема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 17а от ЗППДОП (нова, ДВ, бр. 51 от 1994г., отм. § 12 от ПЗР на ЗПСК, ДВ, бр. 28 от 19.03.2002г.), при преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия, с акта за преобразуването се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго.
Така правото на собственост на държавата върху имущество и предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на преобразувано държавно предприятие, са предпоставките за придобиване на право на собственост по чл. 17а от ЗППДОП (отм.) от предприятието – еднолично търговско дружество, освен ако с акта за преобразуване имуществото не е изключено от капитала на новообразуваното дружество. В този смисъл е и тълкуването по т. 2г от ТР № 4/2014 от 14.03.2016г. по тълк. дело № 4/2014г. на ОСГК на ВКС.
В случая с разпореждане от 25.11.1993г. на Министерски съвет, на основание чл. 17, ал. 2 от ЗППДОП (отм.), във връзка с чл. 277, ал. 1 от ТЗ и чл. 1 от ПМС № 265 от 1992г. за реда, по който Министерският съвет упражнява правото на притежател на държавния капитал в търговските дружества, Държавна фирма „Б.”, на която ЗП„Т. П.” С. е било поделение, е била преобразувана в еднолично акционерно дружество с държавно имущество „Б.-Х.” ЕАД и в търговски дружества с държавно имущество като дъщерни дружества на Х.а, включително „Б.-ЗП Т.П.” ООД, в последствие преобразувано като акционерно. Дружеството „Б.-ЗП Т.П.” ООД е поело активите и пасивите на ЗП”Т.П. – С.” и на ДФ ”Б.” – Централно управление - по разделителен протокол. Тъй като на ЗП”Т. П. – С.”, като поделение на Държавна фирма „Б.”, през 1968г. е било предоставено стопанисването и управлението на новообразувания парцел 5 от кв. 1 по изменението на плана, одобрено със Заповед № 445/25.09.1968г., включително построените в мястото процесни постройки, държавна собственост след одържавяването им от „К.” АД по реда Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, с преобразуването на Държавна фирма „Б.” и определеното с акта за преобразуването правоприемство от ЗП”Т. П. – С.” към дъщерното дружество „Б.-ЗП Т.П.” ООД, мястото, идентифициращо се по действащия съгласно Заповед № РД-09-50-693 от 14.12.1998г. застроителен и регулационен план като имот с пл. № 40, кв. 4а, УПИ І – за производствена и складова дейност, ”НПЗ Х.Д.-М.”, е станало собственост на дружеството – жалбоподател, както и постройките, но за 19. 80% идеални части, тъй като междувременно е настъпилото възстановяване, за 80. 20% идеални части от постройките, в полза на наследниците на бившите акционери в „К.” АД. С влизането в сила на ЗВСОНИ, от 25.02.1992г., по право, собствеността е била възстановена на наследниците на акционерите на прекратеното търговско дружество (чл. 3, ал. 2 от ЗВСОНИ).
Първоинстанционният съд е приел недоказаност на това придобивно основание относно 19. 80 % от процесните постройки, но въззивният съд намира този извод необоснован.
По делото одържавяването на постройките е безспорно, като след одържавяването е бил съставен актът за държавна собственост № 728/17.11.1951г.
За предоставеното право на стопанисване и управление по чл. 7 от ЗС, в приложимата редакция, съответно Правилника за държавните имоти и Инструкцията за прилагането му, като пряко доказателство по делото е представен договорът от 10.05.1968г. между ДСО”Б.” и Софийски градски народен съвет, както има и отбелязване на гърба на акта за държавна собственост на стопанисването на постройките от ЗП”Т. П. – С.”, на когото дружеството – жалбоподател, преобразувано по реда на ЗППДОП (отм.) е правоприемник. Отбелязванията в акта за държавна собственост за предоставено право на оперативно управление и стопанисване, извършени от лице в кръга на правомощията му, се ползват от доказателствена сила до доказване на противното (така Решение № 97 от 29.03.2011г. по гр.д. № 431/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.).
Същевременно актът за държавна собственост е бил посочен при изготвения правен анализ и оценка при продажбата на притежаваните от държавата акции в „Б.-ЗП Т.П.” АД във връзка с реституционните претенции, което също сочи на стопанисване на имотите от дружеството (държавното предприятие преди преобразуването), както и правото на стопанисване и ползване е било посочено като съществуващо в протокола за въвод на възстановените собственици по ЗВСОНИ в сградите (за идеална част). Без значение е дали сградите (идеална част) са оценявани при приватизационната оценка.
При установеното придобивно основание по чл. 17а от ЗППДОП (отм.), основателно е твърдението на жалбоподателя, че е придобил собствеността върху 19. 80% идеални части от процесните постройки - триетажна фабрична сграда-склад за материали със застроена площ от 176 кв.м., двуетажната сграда-канцеларии със застроена площ от 43 кв.м. и триетажната сграда-склад със застроена площ от 141 кв.м.
Правото на собственост е било оспорено от ответника със съставянето на Акт за частна държавна собственост № 7571 от 15.07.2010г., като документ по чл. 19 от ЗС, правото е било оспорвано и в хода на съдебното производство и е бил налице правен интерес от исканото установяване по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, съгласно указанията по ТР № 8/2012 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ВКС, ОСГК. При съществувалото право на собственост на жалбоподателя – ищец и върху мястото, върху което са били изградени процесните постройки, по чл. 17а от ЗППДОП (отм.), правният интерес от водения иск е бил свързан и с това право (арг. чл. 92 от ЗС), независимо че то не е било предмет на делото.
Съгласно възприетото от фактическа страна, от жалбоподателя не е било признавано право на собственост на държавата върху постройките след преобразуването на ДФ ”Б.”. Възражението на ответника в този смисъл е неоснователно. Не е възразявано единствено по правата на наследниците на бившите акционери в „К.” АД.
Неоснователно е позоваването на жалбоподателя на нотариалния акт за собственост на недвижим имот № 20, том ІІ, рег. № 4493, дело № 190 от 2007г., вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 22154, акт № 33, том LІV, дело № 14379/2007г.
Действително правният извод на нотариуса по акта за съществуване на правото на собственост се счита верен до доказване на противното с влязло в сила решение, като оспорващата страна носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право (ТР № 11/2012 от 21.03.2013г. по т.д. № 11/2012г. на ВКС, ОСГК), но в случая от обстоятелствата и доказателствата по делото правният извод на нотариуса - удостовереното право на собственост на дружеството върху процесните постройки въз основа на продажба по реда на чл. 717в и сл. от ТЗ (Постановление за възлагане на имуществени права от 20.12.2004г. на СГС, VІ-9 състав, ТО, по гр.д. № 107/1997г.) се опровергава.
Не се установява право на собственост на „Б.-Х.”АД (в несъстоятелност”) върху постройките (процесната идеална част), включително по чл. 17а от ЗППДОП (отм.), като вероятно предмет на постановлението за възлагане, което не е и представено по делото, са 60% от акциите на „Б. – ЗП Т. П.” АД, собственост на „Б.-Х.”АД (в несъстоятелност), придобити от „О.А.” ЕООД, но това действие няма връзка с правото на собственост върху процесните постройки.
Неоснователно е и искането на жалбоподателя за отмяна на акта за държавна собственост от 15.07.2010г. по реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК. Независимо от невярното удостоверяване за право на държавна собственост върху процесните постройки, установено по делото, този ред за отмяна е неприложим по отношение на акт за държавна собственост – той касае единствено съставените констативни нотариални актове (така напр. Решение № 97 от 29.03.2011г. по гр.д. № 431/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.).
Съгласно възприетото от фактическа страна, още в края на 2011г., в хода на първоинстнационното производство, процесните постройки са били съборени. Обстоятелството е от тези по чл. 235, ал. 3 от ГПК и следва да бъде съобразено по делото. Със събарянето на постройките правото на собственост върху тях (за съответната идеална част) от жалбоподателя е било изгубено, като е било запазено единствено правото на собственост върху мястото.
Поради това и право на собственост на жалбоподателя по делото не може да бъде признато като съществуващо понастоящем. Исковете за собственост, така както са предявени, подлежат на отхвърляне като неоснователни - не съществува вещта, предмет на заявеното за защита право. Като акцесорни, неоснователни са и исканията за присъждане на разноски.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от жалбоподателя искове и направените фактически и правни изводи, по изложеното по-горе, не се споделят от настоящата инстанция, но крайните изводи за неоснователност на претенциите по чл. 124, ал. 1 от ГПК съвпадат, при което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а като краен резултат - и правилно.
При възприемане, че премахването (събарянето) на процесните постройки в хода на делото е обстоятелство по чл. 235, ал. 3 от ГПК, въззивният съд съобразява Решение № 74 от 13.05.2016г. по гр.д. № 5545/2015г. на ВКС, ГК, І г.о., както и приема правен интерес от предявените искове поради правото на собственост на жалбоподателя върху мястото, върху което са били изградени постройките и обстоятелството, че по принцип при разрушаване на сградата правото на строеж се запазва, независимо от правния способ за неговото придобиване, т.е. правата, за които държавата възразява, не се погасят с премахването на постройките. С решението обаче такова право се отрича и ищецът има интерес от постановяването му.
Същевременно по отношение на предявените искове не е правено изменение. В писмените си бележки по същество пред първоинстанционния съд жалбоподателят е поискал признаване на право на строеж, но няма искано и допускано изменение на исковете в този смисъл, допълнително, че жалбоподателят е собственик на терена, а не на ограничено вещно право на строеж върху постройките. Такова право възразява да има ответникът.
Друго относно значението на премахването на постройка в хода на съдебно производство и съществуващите върху постройката права е възприето в Решение № 152 от 30.09.2015г. по гр.д. № 1318/2015г. на ВКС, ГК, І г.о.
Относно допустимостта на иск за собственост при несъществуваща постройка са и постановените Определение от 01.06.2010г. по гр.д. № 133/2010г. на ВКС, ІІ г.о., но и Определение № 64 от 10.02.2014г. по ч.гр.д. № 216/2014г. на ВКС, ГК, І г.о.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 03.08.2015г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 47 състав по гр.д. № 4037/2011г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател:
Членове:1.
2.