РЕШЕНИЕ
№ 223
гр. Петрич, 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20211230101166 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 ГПК.
Ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„К.А.Д.“ № *, ет. *, ЕИК ****, твърди, че между „Б.ДСК“ ЕАД (като кредитодател) и
ответницата (като кредитополучател) е бил сключен Договор за кредит за текущо
потребление от 05.10.2012 г. Поддържа, че е придобил вземанията на кредитодателя по
тази сделка, съгласно Договор за цесия от 16.09.2014 г., за което кредитополучателят е
бил уведомен. Сочи, че размерът на предоставения кредит е 15 000 лв., като е било
уговорено и заплащането на възнаградителна лихва, а кредитните задължения е
следвало да бъдат изплатени чрез месечни вноски, с краен падеж на 05.10.2022 г.
Изтъква, че кредитополучателят е допуснал забава в погасяването на дълга си, поради
което кредитодателят се е снабдил срещу него със заповед по чл. 417 ГПК, касаеща
заплащането на 14 238,22 лв. – главница, и на 474,90 лв. – възнаградителната лихва, за
периода от 06.11.2013 г. до 16.03.2014 г. Заявява, че ответницата, в качеството й на
длъжник, е депозирала възражение против заповедта. Уточнява, че предсрочната
изискуемост на кредита не е била обявена на длъжника преди стартирането на
заповедната съдебна процедура. Смята, че уведомяването му за нея е станало по-късно,
поради което иска дължимостта на визираните суми да бъде призната за установена.
Ако съществуването на тези задължения не бъде прието от съда, поради ненадлежно
1
обявена предсрочна изискуемост на кредита към деня на започване на заповедното
производство, предлага да бъде съобразено обявяването й в хода на сегашното дело.
Счита, че в тази ситуация кредитният дълг ще включва: 11 137,24 лв. – главница,
формирана от вноските по погасителния план с падежи от 05.01.2017 г. до 05.10.2022
г.; 3 019,53 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от 05.07.2017 г. до
21.07.2021 г., както и 2 766,11 лв. – мораторна лихва, начислена върху главницата за
времевия отрязък от 21.07.2018 г. до 20.07.2021 г. Тогава иска присъждането на
последните три парични вземания. Претендира и съдебни разноски.
Ответницата Д. Й. Н., с адрес в гр. П., ул. „И.В.“ № *, ЕГН **********,
оспорва ищцовите претенции, настоява за тяхното отхвърляне и за присъждане на
съдебно-деловодните разходи, които е сторила. Излага доводи, че: предсрочната
изискуемост на кредита не е настъпила; с плащанията, които е извършила до момента
по кредитната сделка, са погасени всички нейни задължения; цесията, на която се
позова ищецът, не е породила валидно действие, а и тя не е надлежно уведомена за нея;
търсените вземания са погасени по давност.
Съдът приема следното:
1. От фактическа и правна страна:
Предмет на разглеждане са установителни искове по:
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ – за
главницата от 14 238,22 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.03.2014 г. до
погасяването, и
- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ – за
възнаградителната лихва от 474,90 лв.
Вземанията по установителните претенции попадат в обхвата на Заповедта за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК с № 273/19.03.2014 г., издадена по ч. гр. д. №
236/14 г. на Районен съд – гр. Петрич, което е приложено към сегашното дело.
Цитираната заповед е била издадена в полза на „Б.ДСК“ ЕАД, в качеството му
на заявител в заповедното производство.
Настоящата ответница – като длъжник по заповедта, е подала възражение срещу
нея, по реда на чл. 414 ГПК.
Твърденията на ищцовото дружество, че е частен правоприемник на заявителя,
по силата на договор за цесия, го легитимират от процесуална гледна точка да води
установителните искове по чл. чл. 422 ГПК, защото е спазил срока по чл. 415, ал. 4
ГПК (вж. т. 10б, абзац 3, изр. 2 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/13 г., ОСГТК на ВКС).
Осъдителните искове са релевирани в условията на евентуалност на
установителните такива и юридическата им квалификация е по:
- чл. 430, ал. 1 ТЗ – за главницата от 11 137,24 лв.;
2
- чл. 430, ал. 2 ТЗ – за договорната лихва от 3 019,53 лв., и
- чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – за мораторната лихва от 2 766,11 лв.
Уважаването на исковите претенции е последица от фактически състави,
включващи кумулативната даденост на определени предпоставки, които се свеждат до:
- За главницата: 1/ валидно облигационно отношение, породено от
договора за кредит и обвързващо кредитодателя и ответницата (като
кредитополучател); 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя
на кредитната сума; 3/ изискуемост (настъпил падеж) на вземането за нейното
връщане; 4/ неизпълнение на корелативното задължението на кредитополучателя в тази
връзка; 5/ придобиване от ищеца (като цесионер) на вземанията на кредитодателя и 6/
уведомяване на кредитополучателя за цесията.
- За възнаградителната лихва: 1/ уговорка, постигната между кредитодателя
и кредитополучателя, в рамките на кредитното правоотношение, за дължимост от
страна на последния на възнаградителна лихва в определен размер; 2/ настъпване на
падежа на задължението, отнасящо се до плащането й, и 3/ непогасяването на
вземането, свързано с нея.
- За мораторната лихва: 1/ съществуването на твърдения главен дълг, чиято
изискуемост е настъпила, и 2/ допускането на забава в неговото погасяване.
С оглед правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в
исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищецът е длъжен да установи
положителните предпоставки по всеки от исковете, а в случай, че това бъде сторено,
ответницата трябва да проведе доказване относно погасяването на задълженията.
Сключването на процесния договор, с кредитодател – „Б.ДСК“ ЕАД, и с
кредитополучател – ответницата, се доказва от обективиращия го документ, както и от
общите условия към него, които са представени по делото. Те са подписани за
ответницата, а подписът й върху тях не е оспорен, поради което трябва да се приеме, че
същите материализират нейни изявления (чл. 180 ГПК).
От съдържанието на договора и на общите му условия стават ясни и базовите
параметри на облигационното правоотношение, а именно:
- главница – 15 000 лв.;
- усвояване – посредством паричен превод по лична банкова сметка на
кредитополучателя;
- годишна възнаградителна лихва – формирана от променлив лихвен
процент, който към момента на сключване на сделката е 14,95 %.
- отсъствие на ясно разписана методиката, по която се изчисляват
промените в лихвения процент;
- редовен срок на кредита (краен падеж) – 05.10.2022 г.;
- погасяване – чрез 120 месечни погасителни вноски, индивидуализирани
по падеж и размер в нарочен погасителен план, който е приложение към договора;
3
- падежна дата – 05-то число от месеца;
- предсрочна изискуемост – при допусната забава от над 90 дни в
плащанията за главница и/или за лихва.
Ищцовото дружество (като цесионер) е придобило от „Б.ДСК“ (като цедент)
вземанията срещу ответницата, произтичащи от коментираната кредитна сделка. Този
факт се потвърждава от приобщените към доказателствения материал Договор за цесия
от 16.09.2014 г., препис-извлечение от Приемо-предавателен протокол към него и
писмено потвърждение за цесията, направено от цедента на 15.10.2014 г. Не е
основателно възражението на ответната страна за нищожност на цесионния договор,
поради липса на съгласие между страните по него за продажната цена на
прехвърлените вземания (чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД). Тъй като става дума за
двустранна субективна търговска сделка (по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ТЗ), към
определянето на цената й е приложим нормативният режим на чл. 326, ал. 2 ТЗ.
Според него, ако цената по търговска продажба не е определена и не е уговорено как
ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено
се плаща по време на сключването на продажба при подобни обстоятелства. Ето защо
и няма как да се търси нищожност на цесията на тази плоскост.
Ответницата е уведомена за извършеното прехвърляне на вземанията, което е
било направено от ищеца, посредством приложеното към исковата молба нарочно
писмо от 15.10.2014 г., връчено й лично с известие за доставяне на 28.10.2014 г.
Цесионерът е бил упълномощен от цедента за осъществяването на уведомяването на
длъжниците по цедираните вземания, съгласно предвиденото в § 5, чл. 5.4 и чл. 5.5. от
договора за цесия. А такова упълномощаване е напълно допустимо от
материалноправно гледище (вж. Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/14 г., ІІІ
г. о. на ВКС).
От изслушаните първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи
се констатира, че:
- сумата по кредита е била усвоена от кредитополучателя, посредством
превеждането й по негова лична банкова сметка, упомената в договора, което е станало
още в деня на сключването му;
- последната платена вноска по погасителния план е тази, чийто падеж е на
05.11.2013 г., като самото плащане е било извършено на 25.02.2014 г., след което
обслужването на кредитния дълг е било преустановено;
- след цесията, направена в полза на ищеца, и в периода от 19.03.2015 г. до
01.10.2020 г. кредитополучателят е направил шестдесет доброволни плащания на
задълженията си, възлизащи общо на 9 240 лв.;
- към датата на депозиране на исковата молба (20.07.2021 г.), поради
допуснатата забава от страна на кредитополучателя, общият размер на натрупаната
мораторна лихва е бил 11 277,21 лв.;
4
- по тази причина с направените доброволни плащания към ищеца е била
погасявана именно част от закъснителната лихва и понастоящем задълженията за
главницата и за договорната лихва са във величините, за които са предявени
установителните искове.
Обстоятелството, признато от ищцовото дружество, че кредитополучателят не е
бил уведомен от кредитодателя, преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, за
превръщането на кредита в предсрочно изискуем не води до неоснователност на
установителните искове, по две причини.
- Първо, видно е от представените от ищеца 2 броя писмени споразумения
от 01.12.2015 г. и от 13.12.2017 г., сключени между него (като нов кредитор по
договора) и ответницата (като кредитополучател), че тя изрично е признала, че към
подписването им задължението й за неплатената главница по кредитната сделка е 14
238,22 лв., а онова за непогасената възнаградителна лихва – 474,90 лв. Тези
споразумения носят характеристиките на спогодбата (чл. 365 ЗЗД), т. е. на договор, а
договорите имат силата на закон за страните по тях (чл. 20а ЗЗД) и трябва да бъдат
спазвани. Затова и при съдебен спор договорката между страните, постигната чрез
спогодба, задължава съда да приеме, че отношенията им са такива, каквито те са ги
уговорили, щом липсва позоваване, респ. установяване на пороци на волята им (вж.
Решение № 134/21.06.2019 г. по гр. д. № 4255/18 г., ІІІ г. о. на ВКС ).
- Второ, настъпването на предсрочната изискуемост на един кредит след
издаването на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и до приключването
на исковото производство по чл. 422 ГПК е факт, който трябва да бъде съобразяван от
исковия съд, в рамките на претендираните суми (вж. принципните постановки по този
проблем, изложени в Решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/19 г., ІІ т. о. на ВКС и
Решение № 60048/20.08.2021 г. по т. д. № 2122/20 г., І т. о. на ВКС ). А щом като в
случая страните валидно са се спогодили, че още към 01.12.2015 г. главницата по
кредита е в предсрочно изискуемия й размер от 14 238,22 лв., няма как впоследствие да
се извеждат аргументи за нейната недължимост, основани на ненастъпила предсрочна
изискуемост.
По повод служебната проверка, извършвана от съда за неравноправни клаузи в
процесния потребителски договор (чл. 7, ал. 3 ГПК), е необходимо да се отчете, че:
- Отсъствието на ясна методика и условия за промяната на лихвения
процент, приложим към кредита, е основание за квалифицирането на клаузите,
регламентиращи този въпрос, като неравноправни по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и
съответно нищожни, съгласно чл. 146 от същия закон. Този извод обаче се отнася само
за частта им, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата, но
не и за частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща тогавашния лихвен процент (вж. Решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. №
2481/17 г., ІІ т. о. на ВКС и Решение № 9/27.02.2020 г. по т. д. № 62/19 г., І т. о. на
5
ВКС). Логиката на така даденото разрешение се корени в обстоятелството, че
частичната нищожност от такъв порядък не освобождава кредитополучателя от
задължението за заплащане на лихвата по кредита в размера, уговорен първоначално,
при сключването на договора.
- От погасителния план към кредитния договор се изяснява, че размерът на
възнаградителната лихва (474,90 лв.), претендирана по установителния иск, за периода
от 06.11.2013 г. до 16.03.2014 г., не превишава първоначално уговорения такъв, чрез
вноските, чийто падежи настъпват през този темпорален диапазон. Следователно
заявената договорна лихва е определена според лихвения процент, предвиден още при
сключването на сделката, поради което констатираните неравноправни клаузи не
рефлектират върху основателността на тази искова претенция.
Вземанията за главницата и за възнаградителната лихва не са погасени по
давност, защото:
- Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо
(чл. 114, ал. 1 ЗЗД), като се прекъсва при предявяване на иск (чл. 116, б. „б“, предл. 1
ЗЗД) и не тече в хода на самото съдебно производство (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД).
Искът се смята за предявен с постъпване на исковата молба в съда (чл. 125 ГПК).
Съгласно разпоредбата на чл. 422 ГПК, в хипотезата на предявяване на иск за
установяване съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение, искът се
счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415 ГПК. Обсъжданото нормативно
разрешение е изключение от общото правило на цитирания чл. 125 ГПК и като
законодателно разрешение е създадено в интерес на кредитора, тъй като свързва
материалноправните последици от предявяването на иска с момент, предхождащ
подаването на исковата молба. Към тези последици несъмнено се включват
прекъсването и спирането на погасителната давност (вж. мотивите към т. 9 от
посоченото по-горе тълкувателно решение по тълк. д. № 4/13 г., ОСГТК на ВКС).
- За главницата по кредитен договор е приложим 5-годишният давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, тъй като уговарянето, че тя ще се погасява с отделни вноски не ги
превръща в периодични плащания по чл. 111, б. „в“, предл. 3 ЗЗД (вж. Решение №
261/12.07.2011 г. по гр. д. № 795/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.
д. № 523/11 г., III г.о. на ВКС и Решение № 103/16.09.2013 г. по т. д. № 1200/11 г., II
т.о. на ВКС). Договорната лихва пък се погасява с кратката 3-годишна давност, както
предвижда изричното правило на чл. 111, б. „в“, предл. 2 ЗЗД.
- Понеже заявлението по чл. 417 ГПК срещу ответницата е било
депозирано пред заповедния съд на 17.03.2014 г., към този момент само от
сключването на кредитната сделка са изминали едва 1 година, 5 месеца и 11 дни, при
което е очевидно, че няма как да е изтекъл нито един от приложимите давностни
срокове.
6
В обобщение на казаното досега се налагат финалните изводи, че:
- Установителните искове, поставени за решаване, са доказани както по
отношение на тяхното основание, така и досежно размера им, в резултат на което
подлежат на цялостно уважаване.
- Така вътрешнопроцесуалното условие, при което на разглеждане по
същество биха подлежали осъдителните искови претенции, не е сбъднато и по тях
съдът не дължи произнасяне.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора дава право на съдебни разноски само на ищеца (чл. 78, ал. 1
ГПК).
Настоящият съдебен състав дължи диференцирано произнасяне по съдебно-
деловодните разходи за заповедното и за исковото производство (съобр. т. 12 от
тълкувателното решение по тълк. д. № 4/13 г., ОСГТК на ВКС).
Произнасянето по разноските за заповедната процедура също трябва да бъде с
осъдителен диспозитив, като е без значение, че тя е била по чл. 417 ГПК и е
приключила с издаване на заповед за незабавно изпълнение. Изпълнителната сила на
заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада с оспорване на
вземането чрез възражение по чл. 414 ГПК и образуването на исково производство по
чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК (съобр. мотивите към споменатата т. 12 от
тълкувателното решение по тълк. д. № 4/13 г., ОСГТК на ВКС).
Конкретните съдебно-деловодни разходи, полагащи се на ищцовата страна, са:
- 850,92 лв. – за заповедното дело, изчислени на основата на заплатената
държавна такса (300,46 лв.) и юрисконсултското възнаграждение (550,46 лв.), което е
определил заповедният съд;
- 1 175,27 лв. – за исковия процес, формирани на базата на заплатената
държавна такса (325,27 лв.), юрисконсултското възнаграждение (200 лв.), определено
от съда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, и заплатеното възнаграждение (650 лв.) за вещо лице.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Петрич,
Гражданско отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че Д. Й. Н., с
адрес в гр. П., ул. „И.В.“ № *, ЕГН **********, дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, със
седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „К.А.Д.“ № *, ет. *, ЕИК **** (като
частен правоприемник /цесионер/ на „Б.ДСК“ ЕАД /цедент/), следните суми, които са
7
включени в предметния обхват на Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК с
№ 273/19.03.2014 г., издадена по ч. гр. д. № 236/14 г. на Районен съд – гр. Петрич, а
именно:
- 14 238,22 лв., представляваща дължимата главница по Договор за кредит
за текущо потребление от 05.10.2012 г., сключен между „Б.ДСК“ ЕАД (като
кредитодател) и Д. Й. Н. (като кредитополучател), вземанията по който са били
прехвърлени от кредитодателя (като цедент) в полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД (като цесионер),
въз основа на сключения помежду им Договор за цесия от 16.09.2014 г., ведно със
законната лихва, считано от 17.03.2014 г. до погасяването, и
- 474,90 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по
кредита, дължима за периода от 06.11.2013 г. до 16.03.2014 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д. Й. Н., с адрес в гр. Петрич, ул.
„И.В.“ № *, ЕГН **********, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „К.А.Д.“ № *, ет. *, ЕИК ****, съдебни разноски, както
следва:
- 850,92 лв., представляваща общ размер на разноските, дължими за
заповедното производство (ч. гр. д. № 236/14 г. на Районен съд – гр. Петрич), и
- 1 175,27 лв., представляваща общ размер на разноските, дължими за
исковото производство (гр. д. № 1166/21 г. на Районен съд – гр. Петрич).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. Петрич.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
8