Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 30.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд,
осемнадесети състав, на тридесети септември две
хиляди и двадесета година, в публично съдебно
заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар
Албена Шишманова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 780 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове по чл. 128 т. 2 КТ и по чл. 221 ал. 1 КТ.
Ищецът
излага твърдения, че на основание трудов договор № 17/31.03.2011г. е работила
при ответника на длъжността „пътен работник” и че с допълнително споразумение №
2 от 01.09.2013г. размера на основното му трудово възнаграждение е увеличен на
1290, 09 лв. Посочва, че в негова полза е уговорено и допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка
година придобит трудов стаж. Ищецът твърди, че поради неизплащане
на следващото му се трудово възнаграждение на 13.12.2019г. и на 16.12.2019г. е
подал до ответника нотариална покана и заявление , с което е упражнил правото
си по чл. 327 ал. 1 т. 2 КТ да прекрати трудовото си правоотношение без
предизвестие. Изтъква, че нотариалната покана е връчена на работодателя по реда
на чл. 47 ал. 5 вр. ал. 1 ГПК. Ищецът твърди, че
ответникът не му е платил полагащото му се трудово възнаграждение за периода м.
април 2019г. – 20.01.2020г., чийто брутен размер възлиза на 13932, 14 лв.,
както и обезщетение по чл. 221 ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовия договор
по чл. 327 ал. 1 т. 2 КТ, в размер на едно брутно трудово възнаграждение от
1452, 64 лв. за срока на предизвестието, който в случая е 30 дни. По изложените
съображения ищецът отправя искане до съда да осъди ответника да му заплати
горепосочени суми, ведно със законната лихва върху тях от датата на исковата
молба до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Ответникът
не е подал отговор на така депозираната искова молба в срока по чл. 131 ГПК. Не
се явява в съдебните заседания по делото и не заема становище по исковете.
Съдът,
като е предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
От
представените по делото трудов договор № 17/31.03.2011г. и допълнително
споразумение № 2/01.09.2013г. се установява, че ищецът е работил в ответното
дружество на длъжността "пътен работник", при пълно работно време – 8
часа, с основно месечно трудово възнаграждение 700 лв. и допълнително
възнаграждение за клас прослужено време от 0, 6 % на година.
От изисканите
по реда на чл. 186 ГПК и представени от Дирекция „Инспекция по труда” гр. В.
Търново платежни ведомости и фишове за заплати за периода м. април – м. юли
2019г. включително се установява, че на ищеца за първия от тези месеци е
начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 1289, 72 лв., а за
останалите - в размер на 1290, 09 лв., в което е включено и допълнителното
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Върху фишовете липсва
подпис на работника за получаване на начислената сума, каквато констатация се
съдържа и в протокола за извършена проверка от инспекцията по труда.
От представените
от ищеца справки от ТД на НАП се установява, че за периода м. август – м.
октомври 2019г. работодателят му е начислил месечен облагаем доход от 1290, 09
лв. За м. ноември 2019г. начисления месечен облагаем доход е в размер на 1105,
79 лв., а за м. декември 2019г. и януари 2020г. няма подадени данни от ответника.
Поради
неплащане на следващото му се трудово възнаграждение,
ищецът е отправил до ответника нотариална покана от 13.12.2019г. за едностранно
прекратяване на трудовия договор, считано от датата на получаването й, на
основание чл. 327 ал. 1 т. 2 вр. чл. 267 ал. 1 КТ,
като е поискал и изплащане на обезщетение по чл. 221 ал. 1 КТ за срока на
предизвестието. Тази нотариална покана е връчена на ответника по реда на чл. 47
ал. 5 вр. ал. 1 ГПК, на 21.01.2020г.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации
по него – от страна на работника или служителя – предоставяне на работодателя
на работната си сила, от страна на работодателя – заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. При предявен иск за
заплащане на трудово възнаграждение в тежест на ищеца е да докаже съществуването на трудово правоотношение между
страните по делото през исковия период и изпълнение на трудовите си задължения
през този период. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задължението
си като е заплатил на ищеца уговореното и дължимо трудово възнаграждение.
По делото безспорно се доказа, че през процесния период 01.04.2019г. – 20.01.2020г. между страните
е било налице валидно трудово правоотношение възникнало на основание сключен
между тях трудов договор № 17/31.03.2011г., по силата на който, ищецът е
изпълнявал при ответника длъжността „пътен работник”. Обстоятелството, че през
исковия период ищецът е полагал труд в полза на ответника, съобразно включените
в трудовата му функция задължения, не е спорно по делото. Работодателят не е
възразил изрично, че ищецът не е престирал работната
сила, а и начисляването на трудови възнаграждения по ведомост в процесния период следва да се цени като извънсъдебно
признание на този факт. По тези съображения съдът намира, че за времето от
01.04.2019г. до 20.01.2020г. ищецът е изпълнявал трудовите си задължения, за
което му се дължи трудово възнаграждение. Твърденията на ищеца, че съгласно
допълнително споразумение № 2 от 01.09.2013г. основното му месечно
възнаграждение е размер на 1290, 09 лв. и че върху него се дължи допълнително
възнаграждение за прослужено време в размер на 0, 6 % за всяка година трудов
стаж останаха недоказани по делото. От съдържанието на въпросното споразумение
е видно, че страните са уговорили размера на основната му месечна заплата да е
700 лв. От приложените по делото платежени ведомости,
фишове за заплата и справка за осигурителни данни от НАП обаче се установя
начисления от работодателя брутен размер на трудовото възнаграждение на ищеца
за периода от м. април до м. ноември 2019г., в който е включено и възнаграждението
за клас прослужено време. Начисляването по ведомост на суми за заплата на
работника е признание на неизгодния факт за дължимия размер на възнаграждението
му. В тази връзка съдът намира, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за
м. април 2019г. е в размер на 1289, 72 лв., за месеците от май до октомври
включително в размер на 1290, 09 лв. и за м. ноември 2019г. в размер на 1105,
79 лв. По делото няма данни работодателят да е начислявал заплата на ищеца за
м. декември 2019г. и януари 2020г. Това обстоятелство, при безспорно
установения факт на престиране на работна сила и през
тези месеци, не може да отрече дължимостта на трудово
възнаграждение и за тях. Относно размера му съдът съобрази, че в спорния период
начисляваното брутното трудово възнаграждение на ищеца основно е в размер на
1290, 09 лв. Следователно и за м. декември 2019г. възнаграждението му ще е в
горепосочения размер, тъй като се касае за пълен отработен месец. За м. януари
2020г., доколкото е полаган труд в периода 01.01.2020г. – 20.01.2020г.,
брутното трудово възнаграждение изчислено по реда на чл. 162 ГПК за 13 работни
дни възлиза на 762, 33 лв. При това положение за целия исков период от
01.04.2019г. до 20.01.2020г. на ищеца се дължи брутно трудово възнаграждение в
общ размер на 12 188, 47 лв. Работодателят, чиято е тежестта да докаже
изпълнение на това задължение не е навел твърдения и не е ангажирал
доказателства в тази насока. Напротив от наличните по делото фишове за заплати,
които не са подписани от ищеца и протокола от проверка от Инспекцията по труда
се установява, че същият не платил следващите се на работника суми за заплати
през процесния период.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТРС намира,
че предявения иск по чл. 128 т. 2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение на
ищеца за периода от 01.04.2019г. до 20.01.2020г. следва да бъде уважен до
размера на 12 188, 47 лв., а за разликата на него до пълния предявен
размер от 13932, 14 лв. отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Относно иска с правно основание чл. 221 ал. 1 КТ следва
да се има предвид, че в посочената законова разпоредба е уредено правото на
работника или служителя да получи обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение по негова инициатива без предизвестие в случаите по чл. 327 ал.
1 т. 2, т. 3 и т. 3а КТ, чийто размер възлиза на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието. В случая безспорно се установява, че
с нотариална покана от 13.12.2019г. ищецът е отправил до работодателя си
едностранно волеизявление за прекратяване на трудовото си правоотношение на
основание чл. 327 ал. 1 т. 2 КТ. Волята му за това е ясно и недвусмислено
заявена, при спазване на изискуемата писмена форма. Към него момент са били
налице предпоставки на уреденото в посочената норма прекратително
основание, тъй като ответникът е бил в забава относно изплащане на дължимото на
ищеца трудово възнаграждение, считано от м. април 2019г. В съответствие с чл.
335 ал. 2 т. 3 КТ с връчване на нотариална покана на работодателя на 21.01.2020г.,
трудовия договор на ищеца се счита за прекратен. Същият макар да е уговорен със
срок за изпитване по чл. 70 ал. 1 КТ, е безсрочен, тъй като е сключен на
основание чл. 67 ал. 1 КТ. Доколкото с подписването му страните не са уговорили
различен срок на предизвестието от предвидения в чл. 326 ал. 1 КТ, съдът
намира, че същият е в размер на 30 дни. По аргумент от чл. 228 ал. 1 КТ дължимото
на ищеца обезщетение по чл. 221 ал. 1 КТ е в размер на 1290, 09 лв., тъй като
това е размера на брутното му трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за начисляването му. По тези
съображения предявения иск с правно основание чл. 221 ал. 1 КТ следва да бъде
уважен до размера на сумата от 1290, 09 лв. и отхвърлен за горницата над нея до
пълния предявен размер от 1452, 64 лв.
При този изход на делото претенцията на ищеца за разноски
се явява частично основателна, съразмерно с уважената част от исковете. Същият
е доказал заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с ДДС,
доколкото представения договор за защита и съдействие отразява плащането на
тази сума в брой и съгласно т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК в тази си част,
същия има характера на разписка. В тази връзка, с оглед разпоредбата на чл. 78
ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден за заплати на ищеца сумата от 1051,
32 лв. с ДДС. На основание чл. 78 ал. 6 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт по
сметка на ВТРС държавна такса за всеки един от обективно кумулативно
съединените искове, съобразно уважената част, която е в общ размер на 539, 14
лв.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„ПЪТСТРОЙ -
ОСЪЖДА
„ПЪТСТРОЙ -
ОСЪЖДА
„ПЪТСТРОЙ -
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: