Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София, ….12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 529/2019
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 443860/04.07.2018 г.,
постановено по гр. д. 24601/2016 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 142 състав, е отхвърлен осъдителният иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, предявен от Г.В.Д. срещу „А.С.К..М.Б.ЗА А.Л.Т.“ ЕАД, за осъждане
на ответника да заплати сумата от 15000 лв., представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от неблагоприятни изживявания, притеснения за работата
на ищцата и несигурност, породени от лошото отношение към ищцата на ръководни
служители на лечебното заведение.
С въззивна жалба от 03.09.2018 г. ищцата
обжалва решението като неправилно и несъобразено с фактите по делото и със
закона и моли то да бъде отменено, като предявеният от нея иск бъде уважен. В
заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична и медицинска експертиза
било посочено, че усложненията в психиатричното състояние на ищцата се дължали на
стресови житейски събития – по-конкретно на преживяна на работното място
психотравма през месец април-май 2015 г. без настъпване на пълноценна ремисия в
състоянието ѝ. Разпитаният
в първоинстанционното производство свидетел В.Б.също посочил, че притесненията
на ищцата се дължат на лошото отношение към нея от страна на служители на
болницата. Въпреки тези данни и без да обсъди представените с исковата молба
писмени доказателства съдът формирал краен извод за липса на установени по
делото вреди като кредитирал единствено показанията на свидетелите на ответника,
които били в професионална зависимост от него и дадените от тях отговори
подлежали на преценка по чл. 172 ГПК.
Ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита
първоинстанционното решение за правилно, а жалбата срещу него за неоснователна.
Районният съд надлежно обсъдил всички приети по делото доказателства, част от
които установявали, че у въззивника било налице психическо разстройство датиращо
от 2010 г. Едва във въззивната жалба било наведено твърдение за преживяна
психическа травма, без обаче да се конкретизират действията на служители на
ответника, довели до отключването ѝ и да се
представят доказателства за подобни действия. Сочи,
че заболяванията на служители, които не се дължат на трудова злополука, имали
разнообразна етиология, поради което нямало как да бъде установено конкретно
поведение на служители на ответника, което да е причинило твърдяното увреждане,
за да са налице предпоставките за ангажиране на деликтната му отговорност по
чл. 49 ЗЗД. В приетата по делото КСМЕ било посочено, че началото на психичната
симптоматика на ищцата било през 2010 г. след преживяна психотравма от личен
характер, като по отношение на нея е било налице и депресивно разстройство
породено от фамилна обремеменост, които обстоятелства нямало как да бъдат
причинени от действия или бездействия на служители на ответника. В периода, в
който ищцата е оспорвала законността на прекратяване на трудовото си
правоотношение, същата е работела и в други две лечебни заведения. След
възстановяване на трудовото правоотношение с ответника, Г. Д. е била служител
на болницата общо 50 календарни дни, 30 от които е ползвала отпуск поради
временна нетрудоспособност. Твърди, че за такъв кратък период не би могло да се
прояви описаното в заключението на КСМЕ състояние на ищцата. В заключението
било посочено, че ищцата не се лекувала системно за периода 2010 г. – 2015 г.,
като при извършения в съдебно заседание разпит, съдебният лекар изрично посочил
липсата на причинна връзка между заболяванията и действия на служители на
ответника. При условията на евентуалност оспорва размера на претендираното
обезщетение като прекомерен и моли същият да бъде намален. Претендира разноски.
С разпореждане от 17.01.2019 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирано, че не са заявени доказателствени искания от страните пред
въззивната съдебна инстанция.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със
събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваната част и допустимо. Относно
правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл.
269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото
пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
За да отхвърли предявения иск за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 15000 лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на СРС е приел,
че по делото не е доказано конкретно противоправно поведение на служители на
ответника, във връзка с неспазването на съдебното решение за връщане на ищцата
на работа или с лошото отношение към нея, което да е в причинна връзка с настъпването
на претендираните вреди. Съдът е приел за установено, че в съответствие с
решение на СГС, ГО, II-б състав
по гр. д. 16555/2013 г. със заповед на работодателя № 55 от 13.02.2016 г. Г.Д.
е била възстановена на длъжността, която е изпълнявала преди уволнението ѝ да бъде признато за незаконно, като
след това поради
недостиг на персонал и на основание чл. 120, ал. 1 КТ със заповед на
работодателя № 56 от 16.02.2015 г., която не е била оспорвана по съдебен ред, е
била преместена на същата длъжност в приемен кабинет за денонощно обслужване на
пациенти. На 06.04.2015 г. ищцата е подала заявление в отдел „Човешки ресурси“
на лечебното заведение, с което е изразила желание да прекрати трудовото си
правоотношение, считано от 07.04.2015 г. В посочения период ищцата е ползвала
отпуск поради неработоспособност в размер от 30 дни съгласно два болнични листа
от 17.02.2015 г. и 04.03.2015 г., които са обявени от ТЕЛК за немотивирани по
отношение на диагнозата, която не е подкрепена с необходимите изследвания и
прегледи на специалисти. Съдът е кредитирал заключението на изготвената и
приета по делото КСМЕ, съгласно което депресивното състояние на ищцата е
започнало още през 2010 г., след психотравма от личен характер, като в същото
време причините, довели до оплакванията ѝ са
комплексни, като поставената диагноза на Г.Д. „синдром на вертебробазиларна
артериална система“ може да бъде причинена от статично натоварване на шиен
отдел на гръбначния стълб на ищцата, но не можело да се породи от провокиран от
работодателя ѝ стрес.
Съгласно заключението останалите заболявания също се дължали на разнообразни
фактори и не биха могли да се свържат единствено и нееднозначно с напрежение и неприятни
изживявания, съпътстващи трудовата дейност на Д..
По отношение правилността на
решението в обжалваната част във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведения с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
гаранционно-обезпечителна с обективен характер, поради което не трябва да се
изследва наличие на виновно поведение. Достатъчно е да се констатира наличие на
вреда, причинена от действие/бездействие на служители на ответника. Събраните
по делото и неоспорени от страните доказателства удостоверяват фактическата
обстановка, приета от районния съдия, която остава непроменена и пред въззивния
съдебен състав. По тези съображения искът по чл. 49 ЗЗД за неимуществени вреди
се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Правилно
районният съд е приел, че ищцата не е доказала извършването на конкретни противоправни
действия от страна на служители на ответника, които да са причинили описаните в
исковата молба неимуществени вреди. При липса на противоправно поведение на
лице, спрямо което ответникът да се явява възложител на работа не са налице
предпоставките за пораждане на отговорността по чл. 49 ЗЗД. В приетото по
делото заключение на КСМЕ е отбелязано, че усложненията в психичното състояние
на ищцата са започнали още през 2010 г., а през 2015 г. е налице втори пристъп
в депресивното ѝ разстройство,
като вещото лице сочи, че е невъзможно да се определи точната причина за
влошаването, нито може заболяванията да се свържат със стрес, причинен от
работодателя. От показанията на свидетеля на ищцата В.Б., също се установява Г.Д.
да му е споделяла неприятните си преживявания във връзка с обстоятелствата
около нейното уволнение, последвалото възстановяване на работа и преместването ѝ в спешно отделение. Тези показания
обаче не са достатъчни да докажат конкретно противоправно поведение на
служители на ответника, което е необходим елемент от отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Поради съвпадане на крайните изводи
на първата и на въззивната инстанция първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно.
Право на разноски за въззивната
инстанция при този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемият,
който обаче претендира такива единствено за първата инстанция, които вече са му
присъдени, но не и за въззивната такава.
По горните съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
443860/04.07.2018 г., постановено по гр. д. 24601/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, III ГО, 142 състав.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва пред ВКС на РБ с касационна жалба при условията на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.