Р Е Ш Е Н И Е
№260052 28.10.2020
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на ………….…седми октомври…..…… две хиляди и двадесета……….
година
в публично съдебно заседание
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО Г.
С участието на секретаря……Красимира
Николова.…………………………….
И прокурора
……………………………………………..…………………………
като разгледа
докладваното от съдия Петкова…..……..………………………..
Въззивно гражданско дело
…………….№ 652 по описа за 2020 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 89/16.03.2020 година,
постановено по гр.д. № 787/2019 година, РС-Димитровград е осъдил
Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД – София да заплати на В.В.К. *** сумата
10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
физически и психически болки и страдания, ведно със законната лихва, както и
сумата 43,20 лева – обезщетение за имуществени вреди от същия деликт. В
останалата част до пълните размери 11958,55 лева и 1041,45 лева исковете за
неимуществените и имуществените вреди са отхвърлени като неоснователни. С оглед
изхода на делото са разпределени деловодните разноски.
Недоволни от така постановеното решение
са останали и двете страни.
Ищцата в първоинстанционното производство
В.В.К. обжалва решението в частта, в която е отхвърлен искът за неимуществени
вреди, т.е. за разликата над 10 000 лева до 11958,55 лева. Въвежда
оплаквания за необоснованост. Твърди, че не се била възстановила и до настоящия
момент. Моли за уважаване на иска ѝ в пълен размер.
Дружеството-ответник в
първоинстанционното производство ЗД „Бул инс“ АД подава отговор на въззивната
жалба, с която я оспорва. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната от В.К.
част.
В същото време, застрахователят също
подава въззивна жалба, с която обжалва решението на РС-Димитровград в частта, в
която е уважен искът за неимуществени вреди за сумата над 1000 лева до
10 000 лева, както и в частта, в която са присъдени разноски на ищцата. На
първо място настоява, че искът бил недопустим като предявен преди изтичане на
тримесечния срок от сезирането на застрахователя по реда на чл. 380 КЗ. В тази
връзка прави искане за обезсилване на атакуваното решение и прекратяване на
производството по делото. На второ място застрахователят заявява, че не дължи
на ищцата обезщетение над размера 1000 лева. Счита, че то е достатъчно за
обезвреда на процесния деликт. Освен това, следвало да бъде зачетено
съпричиняването от страна на увреденото лице в размер на 50 %. Съпричиняването
си изразявало в неправилно пресичане на платното за движение, с което пострадалата
била допуснала нарушение на разпоредбата на чл. 113 ал. 1 от ЗДвП. Забавянето
на оздравителния процес се дължало на предходните заболявания на ищцата и
неспазването от нейна страна на лекарските препоръки във връзка с лечението.
Бил нарушен принципът по чл. 52 от ЗЗД за справедливо обезщетение на
действителните вреди. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната
жалба, дружеството-застраховател прави искане за отмяна на решението в
обжалваната част и отхвърляне на иска за неимуществени вреди за горницата над
1000 лева.
В с.з. пред ХОС въззивницата В.К. се
представлява от упълномощен адвокат, който поддържа подадената въззивна жалба с
всички въведени оплаквания и искания. Не прави нови такива. Оспорва въззивната
жалба на застрахователя. Настоява, че по делото липсват дори и индикации за
неправомерно поведение на пешеходката при пресичане на пътното платно, на
пешеходна пътека. Акцентува върху това, че преди инцидента ищцата била
изключително активен човек. След инцидента тя продължително време била на
легло, а сега вече не можела да върши дейности от обичайното ѝ ежедневие.
Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.
С въззивните жалби и отговора не са направени доказателствени искания.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на
страните, констатира следното:
И двете
въззивни жалби, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в срок,
от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Оплакванията на въззивника ЗД „Бул Инс“ АД –
София за противното са неоснователни. Съдебната практика се обедини около
становището, че когато тримесечният срок за произнасяне на застрахователя по ч.
380 от КЗ е изтекъл, макар и след подаване на исковата молба, то предявеният с
нея иск по чл. 432 от КЗ не е недопустим. Настоящият случай е именно такъв.
Тримесечният срок от датата на сезиране на застрахователя с претенция за
обезщетение за процесния деликт е изтекъл още в хода на размяната на книжата.
Поради това към настоящия момент предявеният иск не е недопустим и няма
основание за обезсилване на решението.
По отношение на правилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр.
второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Решението
се обжалва само в частта на иска за неимуществени вреди, поради което следва да
се счита влязло в законна сила по отношение на присъденото обезщетение за
имуществени вреди.
По оплакванията на въззивниците съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към
спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до
правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са
допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото.
Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло споделя
възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се
преповтаря.
Районният съд е дал задълбочени отговори на
всички поставени от страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не
се представиха нови доказателства, които да са основание да бъде направен
извод, различен от направения от първоинстанционния съд.
Неоснователно е оплакването на въззивника-застраховател за това, че
районният съд, в противоречие на събрания доказателствен материал, не е приел
съпричиняване от страна на ищцата в исканата пропорция. Единственото указание
за някакво несъответствие в поведението на пешеходката К. на правилата за
движение по пътищата, се съдържа в заключението на вещото лице. То твърди, че
нямало данни пешеходката да се е огледала в началото на пресичането и при
достигане на средата на булеварда, т.е. след като е преминала първата част от
пътното платно. ХОС не възприема този
извод, защото той не намира опора в останалия доказателствен материал и
противоречи на материалния закон, уреждащ задълженията на пешеходеца по ЗДвП.
Безспорно е установено по делото, че ищцата е пресичала пътното платно на
регламентирано място – на специално обозначена пешеходна пътека. Безпрепятствено
е преминала едната част на булеварда и е достигнала до средата му.
Следователно, за движението ѝ не е имало пречки и не е ясно как в.л.
стига до заключението, че ищцата не се е огледала в началото на движението. От
другата страна, не е възможно един пешеходец да предвиди появяването на
приближаващи МПС след началото на движението по пешеходната пътека, нито е
длъжен да ги предвиди или изчака. Към момента, в който управляваният от
делинквента автомобил е приближил пешеходната пътека, ищцата вече е била
преминала половината от пътното платно
на булеварда и стъпила на другата половина, с намерение да продължи движението
си. Т.е. тя не се е появила на пътното платно внезапно и без да се огледа, а се
е движила предвидимо и правомерно, с предимство. Задължението на
водача-делинквент в този случай е било, възприемайки пешеходеца на пешеходната
пътека, да спре, като зачете неговото предимство и да му осигури възможността
да приключи движението си по пътното платно, в продължение на цялата пешеходна
пътека, а не да разчита, че достигайки до средата на пешеходната пътека,
респективно булеварда, възрастната жена ще спре за да се оглежда за евентуално
приближаващи моторни превозни средства. Твърденията на делинквента И* за това,
че ищцата сама се е блъснала в неговата кола, тъй като се е движила бързо, се
опровергават от обективните находки – доказателства за телесните увреждания на В.К.,
както и с останалите гласни доказателства, които разкриват недостоверност на
показанията на св. И* като цяло. В опита си да оправдае поведението си, той
твърди лоши метеорологични условия и тъмна част на денонощие, но от показанията
на незаинтересования свидетел-очевидец К* е несъмнено, че е било светло, ясно и
сухо. От друга страна, като се изключи необоснованият извод на в.л. за липса на
внимателност у пешеходката, в останалата част заключението му сочи, че водачът
Исмаил е имал техническата възможност да спре безопасно и да пропусне
пешеходката, но не го е сторил. Поради това ХОС приема, че застрахователят-ответник
в първоинстанционното производство, в чиято тежест бе доказване на въведеното
възражение за съпричиняване, не е провел успешно доказване в тази насока и няма
основание да се приеме, че В.К. е допринесла за настъпването на ПТП и
вредоносния резултат.
При
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, районният съд в
необходимата степен е съобразил правилата по чл. 52 от ЗЗД и присъденото
обезщетение е справедливо. От една страна съдът отчита интензитета на
претърпените от пострадалата физички болки и страдания, както и
продължителността на лечението, периода, в който тя е била на легло,
обездвижена и се е нуждаела от денонощна
грижа от близките си. От друга страна, тя е претърпяла и сериозни психически
страдания, тъй като начинът ѝ на живот, който е имала преди инцидента, е
разрушен безвъзвратно. Предвид възрастта на ищцата и други заболявания, които,
обаче, не са ѝ пречили да води активен начин на живот, пълното ѝ
възстановяване ще бъде практически невъзможно. Няма не само доказателства, но и
дори индиции за твърдените от ответника неспазване на лекарските предписания и
лечение. Напротив, от показанията на свидетелите се разкрива, че за ищцата са
били полагани продължителни, системни и необходими грижи и лечение, но въпреки
това зарастването на раната се е случило много трудно. В същото време,
определената от районния съд сума 10 000 лева е достатъчна и ще обезвреди В.К.
справедливо и съразмерно на понесените неимуществени вреди. Т.ч. и увеличаването
на обезщетението не се налага.
Въззивният
съд споделя и останалите фактически и правни изводи на РС – Хасково и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. Поради
гореизложеното въззивната жалба се явяват неоснователна, а атакуваното решение
– валидно, допустимо, правилно и следва да бъде потвърдено.
Доколкото и
двете въззивни жалби са преценени като неоснователни, сторените от страните
деловодни разноски за въззивната инстанция следва да останат в тяхна тежест,
както са направени.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 89
от 16.03.2020 година, постановено по гражданско дело № 787 по описа на РС-Димитровград
за 2019 година, в обжалваната му част.
В частта на предявения иск за
обезщетение за имуществени вреди решението е влязло в законна сила като
необжалвано.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.