Решение по дело №13340/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   23.07.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13340 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 387639 от 18.04.2018г. по гр.д. № 38738/2017г. Софийски районен съд, 41 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу М.К.Б., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.К.Б. дължи на ищеца сумата 146.32 лв. - главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. - 30.04.2015г. до топлоснабден имот - апартамент № 14, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 060997, включваща и сума за дялово разпределение за периода, ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК - 17.09.2016г., до окончателното плащане, и сумата 22.97 лв. - лихва за забава за периода 31.12.2013г. - 15.08.2016г., включваща и лихва върху сумата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2016г. по ч.гр.дело № 52583/2016г. на СРС, 41 състав, и отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу В.Л.С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че В.Л.С. дължи на ищеца сумата 146.32 лв. - главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. - 30.04.2015г. до топлоснабден имот - апартамент № 14, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 060997, включваща и сума за дялово разпределение за периода, и сумата 22.97 лв. - лихва за забава за периода 31.12.2013г. - 15.08.2016г., включваща и лихва върху сумата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2016г. по ч.гр.дело № 52583/2016г. на СРС, 41 състав. На основание чл. 78 ГПК ответникът М.Б. е осъден да заплати на ищеца сумата 337.50 лв. - разноски за исковото производство, и сумата 37.50 лв. - разноски за заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частта, с която исковете срещу ответника В.Л.С. са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно положение първоинстанционният съд приел, че ответникът С. не е потребител на топлинна енергия за битови нужди, респ. задължено лице за 1/2 от размера на дълга. По делото било установено, че този ответник е собственик на 1/2 идеална част от топлоснабдения имот. Въззивникът се позовава на отменената разпоредба на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, както и на действащата в § 1, т. 2а ДР ЗЕ, даваща легална дефиниция на „битов клиент“. Съобразно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на ТЕ за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, като ответникът С. не бил упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ и спрямо него били влезли в сила ОУ на ищеца. Представеното споразумение между двамата съсобственици касаело вътрешните отношения между тях, не и договорните им отношения с дружеството. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените срещу ответника С. искове. Претендира разноските в производството, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна В.Л.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран със субективно пасивно и обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като от всеки от двамата ответници са претендирани сумите от по 146.32 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.11.2013г. - 30.04.2015г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********, ап. 14, аб. № 060997, включваща и суми за дялово разпределение, и сумите от по 22.97 лв. - лихви за забава за периода 31.12.2013г. - 15.08.2016г., включващи и лихви върху сумата за дялово разпределение. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК - 17.09.2016г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 52583/2016г. на СРС, 41 състав.

С писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът В.С. е оспорил предявените срещу него искове с възражение за липса на облигационно правоотношение между страните, което за предходен период било установено с влязло в сила решение по гр.д. № 14334/2015г. на СГС.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваната част. С оглед преценката за валидност, предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност е първоинстанционното решение в частта, с която предявените срещу ответника С. искове са отхвърлени. В останалата част, с която исковете срещу ответника Б. са уважени, първоинсатнционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Възражението от длъжника С. срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение в атакуваната част не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно като краен резултат по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора редакции, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според общата легалната дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр. 54/2012г., в сила от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. 

В случая по делото не се спори, че ответникът С. е собственик на 1/2 идеална част от процесния имот, което се установява и от представените 2 бр. нотариални актове и удостоверение за наследници. Установява се обаче също, че собствената на В.С. 1/2 част от имота се ползва от другия съсобственик – ответникът Б., което при липса на други твърдения е въз основа на договор за заем за послужване. Същевременно на 20.06.2011г. М.Б. е подал до ищеца заявление-декларация, с което е поискал откриване на партида за имота на негово име, с посочен един потребител в имота, и въз основа на тази молба-декларация ищецът е открил партида на името на М.Б.. Налице е следователно соченото от тълкувателното решение изключение – въпреки че не е собственик на собствената на ответника С. 1/2 идеална част, по съгласие с другия съсобственик М.Б. ползва и неговата част от имота, като същевременно е сключил договор относно целия имот директно с топлопреносното предприятие. Ето защо правилно районният съд е приел, че между ищеца и ответника С. не е налице облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, а такова е налице само с ответника Б.. Независимо от това, следва да се посочи и че с влязло в сила решение по гр.д. № 14334/2015г. на СГС между страните със сила на пресъдено нещо е установено, че ответникът С. не е бил потребител на топлинна енергия за имота в периода м. 10.2011г. – м. 04.2013г. Ищецът не твърди след този период да са настъпили промени в ползването на имота, респ. да са подавани молби-декларации за промяна на титуляра на партидата.

По тези съображения въззивният съд намира, че предявените срещу ответника В.С. главни искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне, съответно неоснователни са и акцесорните искове за лихви за забава. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. По делото обаче няма доказателства да е направил такива, поради което разноски не му се присъждат.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 387639 от 18.04.2018г., постановено по гр.д. № 38738/2017г. на Софийски районен съд, 41 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу В.Л.С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че В.Л.С. дължи на ищеца сумата 146.32 лв. - главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.11.2013г. - 30.04.2015г. до топлоснабден имот - апартамент № 14, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. № 060997, включваща и сума за дялово разпределение за периода, и сумата 22.97 лв. - лихви за забава за периода 31.12.2013г. - 15.08.2016г., включваща и лихви върху сумата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.09.2016г. по гр.д. № 52583/2016г. на СРС, 41 състав.

В необжалваната част решението по гр.д. № 38738/2017г. на Софийски районен съд, 41 състав е влязло в сила.

 Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

                                                                                             2.