РЕШЕНИЕ
№ 66
гр. Монтана, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20211600500399 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на С.Х.
против решение № 260371 на Районен съд – Монтана от 15 октомври 2021 г. по гр. д. №
630/2021 г., с което е прието за установено, че С.Х. дължи на И.Б. сумата 227,76 лв.
неплатена рента, дължима по сключен договор от 8 октомври 2012 г. между С.Х. и
Кооперация „Ц.“ за предоставена земя в Кооперацията за съвместно обработване, за
стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г., както и лихва за забава върху всяко
годишно плащане, а също и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК в РС-Монтана до окончателното изплащане.
Жалбоподателят С.Х. твърди във въззивната жалба, че решението на Районен съд -
Монтана е неправилно. Навежда доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че И.Б. притежава наследствен дял, в следствие на което е стигнал до грешен извод, че на
последната се дължат процесните суми. Счита, че съобразно приложения пред настоящата
инстанция Разделителен протокол от 08 февруари 1951 г., издаден от Околийски съд – Лом,
ищцата няма наследствен дял в нивата, отдадена под аренда. Въз основа на горното прави
искане за отмяна на решението и постановяване на ново, с което МОС да отхвърли исковете
на ищцата.
Въззиваемата И.Б. не взема становище по жалбата.
При въззивното разглеждане на делото е събрано ново писмено доказателство –
Протокол от 08.02.1951 на Околийски съд – Лом по гр. д. № 183/1951 г. за делба на имотите
1
на наследодателя Х. Т..
МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл. 259,
ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Пред Районен съд - Монтана са били предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 59, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В
исковата молба И.Б. навела доводи, че страните са съсобственици на земеделска земя,
представляваща нива в землището на с. *, обл. *, с площ от 15,185 дка, м. „*“. За този имот
ответникът Х. сключил на 8 октомври 2012 г. с Кооперация ,,Ц.‘‘ договор за предоставяне на
земя в Кооперацията за съвместно обработване за срок от 5 години, считано от 1 октомври
2013 г. По силата на този договор Кооперацията се задължила да плаща рента в размери,
определени от Общото събрание, но не по-малко от 10% от добива. Плащанията били
извършвани към двама от съсобствениците: А. Х. и ответника С.Х.. Последният е получил
плащания по-високи от дължимото му, пради което Б. претендира присъждане на сума,
съответна на нейния дял в съсобствеността върху наследствените имоти.
До образуваното исково производство се стигнало поради неплащане от страна на
ответника Х.. Срещу него е било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК в Районен съд - Монтана, по което е образувано ч. гр. д. №105/2021 г. по
описа на съда. По това дело в срок от страна на длъжника е постъпило възражение против
издадената заповед за изпълнение, с което се оспорва претендираното вземане.
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел за безспорно, че с
приложено по делото Решение № 03Д на Поземлена комисия - с. *, обл. *, на 11 септември
1997 г. на наследниците на Х.Т. са възстановени следните поземлени имоти: 1. Нива от
15,185 дка, втора категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне; 2. Нива от
3,998 дка, трета категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне. От
представеното Удостоверение за наследници, издадено от Община *, изх. № */23.11.2020 г .
е видно, че и двете страни са законни наследници на Х.Т., респективно на това основание
имат дял в съсобствеността в посочените два земеделски имота. Ищцата е собственик на 1/8
ид. ч. от имота, а ответникът - на 1/4 ид.ч. Въз основа на това било прието, че това са и
полагащите се дялове от рентата за процесната нива, на която имат право страните.
По отношение на нива от 15,185 дка, втора категория, местност „*“, имот № *по
плана за земеразделяне, било установено, че ответникът сключил на 8 октомври 2012 г. с
Кооперация ,,Ц.‘‘ договор за предоставена земя в Кооперацията за съвместно обработване.
Договорът бил за срок от 5 години, като влязъл в сила от 1 октомври 2013 г. По силата на
този договор Кооперацията се е задължила да плаща рента в размери, определение от
2
Общото събрание, но не по-малко от 10% от добива.
По делото е безспорно, че ответникът получавал половината от дължимата рента за
нивата.
От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за
процесните три стопански години Х. получил общо 1050 лв., като от тях дължими на И.Б. са
общо 262,50 лв. Също така било установено, че дължимата сума като обезщетение за
забавено плащане /мораторна лихва/ на арендата на И.Б. била общо 82,70 лв. Дължимите
суми се явяват на по-голяма стойност от заявените в исковата молба.
Въз основа на тази фактическа обстановка МРС приел, че е налице хипотезата на
неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД: с посочените в исковата молба суми
ответникът се е обогатил без правно основание за сметка на ищцата. Било прието, че Х. не е
изпълнил своето задължение да изплати на ищцата полагащия й се дял от арендното
плащане за процесните три стопански години, поради което той дължи връщане на сумите, с
които се обогатил, до претендирания размер на обедняването на ищцата.
Въззивният съда намира, че МРС неправилно е приложил материалния закон.
Съображенията за това са следните:
С §6 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. ДВ бр. 13/07.02.2017 г., в сила от същата дата), е
изменен чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието, като е предвидено, че договор за
аренда може да бъде сключен със съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е
повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот или със съсобственик, упълномощен
от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от
съсобствения имот. В действалата до изменението редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ е била
регламентирана възможността за сключване на договор за аренда и от съсобственик,
притежаващ по-малко от половината от дяловете. В разглеждания случай въпреки че
договорът е сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% от общия
земеделски имот, но тъй като това е станало на 8 октомври 2012 г. преди посоченото
изменение на ЗАЗ, договорът е противопоставим на останалите съсобственици.
Видно от приложеното по делото Удостоверение за наследници, страните по делото
се явяват съсобственици по отношение на процесния имот, като въззиваемата притежава 1/8
ид.ч., а въззивникът - ¼ ид.ч. в съсобствеността.
МОС намира, че доводите на въззивника, че възизваемата няма наследствен дял в
процесния имот, предвид представения Разделителен протокол от 8 февруари 1951 г.,
издаден от Околийски съд – Лом, са неоснователни.
Пред първоинстанционния съд е приложено Решение № 03Д от 11.09.1997 г. на
Поземлена комисия - с. *, обл. *, с което на наследниците на Х.Т., част от които са и
страните пред настоящата инстанция, са възстановени следните поземлени имоти: 1. Нива
от 15,185 дка, втора категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне; 2. Нива
от 3,998 дка, трета категория, местност ,,*‘‘, имот № *по плана за земеразделяне. Решението
на Поземлената комисия представлява индивидуален административен акт с конститутивен
3
характер. Съобразно разпоредбата на чл. 17, ал. 2, изр. 1 от ГПК съдът се произнася
инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те
подлежат на съдебен контрол. Настоящата инстанция намира представения индивидуален
административен акт за валиден. По отношение на неговата законосъобразност МОС не
може да се произнесе, предвид липсата на правомощия в тази насока.
В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за
собствеността и ползването на земеделските земи въззивникът Х. е разполагал с
възможността да обжалва законосъобразността на решението на общинската служба по
земеделие в 14-дневен срок пред районния съд, където е могъл да предяви своите
възражения и доказателствени искания.
Представеният делбен протокол е могъл да служи като основание за водене на
установителния иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, но този иск би бил допустим само при налична
възможност след провеждане на исковото производство да се проведе и административното
по реда на ЗСПЗЗ, каквато възможност вече не съществува поради изтичане на законовите
срокове за подаване на заявления за възстановяване на земеделски земи.
Горното налага извод, че съдът следва да се съобрази както с Решение № 03Д от
11.09.1997 г. на Поземлена комисия - с.*, обл. *, така и с приложеното по делото
Удостоверение за наследници. Двете писмени доказателства водят до извода, че ищцата е
съсобственик в процесния имот, респ. има право да получава част от арендните плащания,
съобразно своя дял в съсобствеността. В тази насока е и залегналата от законодателя идея в
разпоредбата на чл. 3, ал. 4, изр. последно от ЗАЗ, където текста изрично препраща към чл.
30, ал. 3 от Закона за собствеността /ЗС/.
Доколкото е налице съсобственост, то съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС всеки съсобственик
участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Цитираната
разпоредба урежда две хипотези, като относима към случая е хипотезата относно ползите,
който в настоящия казус представляват граждански плодове. Периодът от време, за който
всеки съсобственик има право на дял от естествените или гражданските плодове, е целият
период от възникване на собствеността, при което, за разлика от хипотезата на чл. 31, ал. 2
от ЗС, не е необходима писмена покана за предаване на плодовете.
Първоинстанционният съд е приел неправилна правна квалификация на иска като
неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Съобразно т. 9 от Постановление № 1 от
28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., на Пленума на ВС щом законът е поставил на разположение
на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл.
59 от ЗЗД. В случая следва да се приеме, че предявеният иск е с правно основание чл. 30, ал.
3 от ЗС. Горното налага извода, че в тази част решението на МРС е неправилно. ВЪзо снова
на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, представляващи
основание на иска, МОС квалифицира иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС, като по този начин
прилага относимата материалноправна норма (Тълкувателно решение № 2/2011 по тълк. д.
№2/2011 на ОСГТК).
Въпреки неправилна правна квалификация, настоящият състав намира за доказано, че
4
процесните вземания съществуват, респ. въззивникът е следвало да изпълни задължението
си и да заплати полагащата се част от арендното плащане на съсобственичката, поради което
потвърждава първоинстанционното решение.
За пълнота следва да се уточни, че заявеното в съдебно заседание пред настоящата
инстанция и в отговора на исковата молба /л. 24/, че Г.Г. е закупил идеалните части от
наследствените имоти на И.Б. и М.М., дори да беше установено с надлежни доказателства,
не би довело до друг изход на настоящото производство. Надлежни страни по иска с правно
основание чл. 30, ал. 3 от ЗС могат да са само лица, които са имали качеството на
съсобственици към момента на реализиране на ползите. Вземанията по чл. 30, ал. 3 /без това
за естествените плодове/ имат облигационен характер и следователно за тях е без значение
фактът на прехвърляне на притежаваната идеална част в общността след възникването им,
като и в този случай правоотношението се запазва между лицата, имали качеството на
съсобственици към момента на реализиране на ползите.
При този изход на процеса решението на МРС в частта за разноските следва да остане
непроменено. Пред настоящата инстанция няма предявени претенции за разноски от страна
на въззивника.
На основание горното Окръжен съд - Монтана
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260371 на Районен съд – Монтана от 15 октомври
2021 г. по гр. д. № 630/2021 г
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5