Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………19.06.2019 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………двадесет
и първи май………….…..…...…….……..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 3684…по описа за………….….…………2018 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 2018,74 лв., представляваща
неплатена главница по договор за кредитна карта за бизнес клиенти №
26/25.06.2013 г., за сумата от 116,39 лв., представляваща възнаградителна лихва
за периода 18.10.2016 г. – 22.12.2016 г. и за сумата от 366,07 лв. представляваща
лихва за забава за периода 22.12.2016 г. – 26.11.2017 г.
Ищецът твърди, че на 27.11.2017 г. подал до
Старозагорски районен съд Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК срещу солидарните длъжници Д.Т.Т. и „ДАТА СТАРЗ" ЕООД, като
било образувано ч.гр.д. № 6467/2017 г. и била издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 30.11.2017 г. Заповедта
спрямо длъжника „Дата старз“ ЕООД влязла в сила, а ответникът бил уведомен по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и поради това бил предявен настоящият установителен
иск.
Ищецът изяснява, че на 25.06.2013 г. бил сключен
Договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 26/25.06.2013 г. между „Уникредит
Булбанк" АД като кредитодател, „ДАТА СТАРЗ" ЕООД, в качеството му на
кредитополучател, и Д.Т.Т. в качеството му на солидарен длъжник и оправомощен
държател. По силата на този договор длъжниците са получили сума в размер на
2,000 /две хиляди/ лева със срок на кредитния лимит до 30.06.2015 г. и със срок
на действие на договора до 30.06.2017 г. Дължимите месечни вноски за периода от
18.10.2016 г. до 15.12.2016 г. не били платени в срок. Поради тази причина,
считано от 22.12.2016 г. дългът бил обявен за изцяло и предсрочно изискуем на
основание настъпване на уговорения в чл. 15 от Договор за кредитна карта за
бизнес клиенти № 26 от 25.06.2013 г., във връзка с чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции краен срок за погасяване на кредита, като длъжниците били
уведомени с нотариална покана, с peг. № 14917, том 5, акт № 62 от 30.08.2017 г.
на нотариус Димчо Недялков, с peг. 181 на Нотариалната камара. Сочи, че
дължимата сума към 27.11.2017 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ е била в общ размер на 2,501.20 лева, от които 2,018.74 лева - главница и
482,46 лева - дължими лихви, за периода 18.10.2016 г. - 26.11.2017 г. – сумата
от 116,39 лева - възнаградителна лихва /договорен лихвен процент/ за периода 18.10.2016 г. - 22.12.2016 г. и сумата
366,07 лева - лихва върху просрочена главница за периода 22.12.2016 г. –
26.11.2017 г. Моли съда да признае за установено, че ответникът дължи солидарно
с „Дата старз“ ООД сумата от 2 018,74 лева /две хиляди и осемнадесет лева и
седемдесет и четири стотинки/ - дължима и неизплатена главница по Договор за
кредитна карта за бизнес клиенти № 26 от 25.06.2013 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 27.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и
сумата от 482,46 лева /четиристотин осемдесет и два лева и четиридесет и шест
стотинки/ - дължими и неизплатени договорни лихва по Договор за кредитна карта
за бизнес клиенти № 26 от 25.06.2013 г., за периода от 18.10.2016 г. -
26.11.2017 г„ която сума включва: 1/116,39 лева /сто и шестнадесет лева и
тридесет и девет стотинки/ - възнаградителна лихва /договорен лихвен процент/ за периода 18.10.2016 г. - 22.12.2016 г. и 366,07
лева /триста шестдесет и шест лева и седем стотинки/ - лихва върху просрочена
главница за периода 22.12.2016 г. - 26.11.2017 г. Претендира и направените в
заповедното и исковото производство разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
особения представител на ответника С.Й., като се заема позиция, че искът е
допустим, а по основателността му ще се вземе отношение след изготвяне на
заключението на съдебно-икономическата експертиза. Не се оспорва обявената
предсрочна изискуемост на кредита, тъй като нотариалната покана била получена
от ответника лично и като управител на 06.10.2017 г. и поради това било
безспорно, че преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, такова
изявление от банката, което да е достигнало до знанието на длъжника е налице.
С определение от 24.01.2019 г. /л. 68 от делото/, на
основание чл. 219, ал. 1 ГПК в производството е конституирано „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД като трето лице помагач на страната на ищеца.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
За основателността на претенцията в
тежест на ищеца е да установи, че между страните е налице валидно облигационно
отношение, по договор за кредитна карта № 26/25.06.2013 г., по силата на което
е предоставил на ответника парични суми за периода от
18.10.2016 г. до 15.12.2016 г., както и надлежно обявената предсрочна
изискуемост на кредита.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия
състав на спорното право - че страните са
били в договорни отношения по договор за кредитна карта сключен на 25.06.2013
г., както и че ответникът е получил изявлението на ищеца за обявяването на
кредита за предсрочно изискуем.
От заключението на назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК непогасената
главница възлиза на 2018,74, лв., непогасената договорна лихва за периода
18.10.2016 г. – 22.12.2016 г. възлиза на 116,39 лв., и непогасената лихва за
забава за периода 22.12.2016 г. – 26.11.2017 г. възлиза на 366,07 лв.
На 15.10.2018 г. между ищеца и „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД /третото лице помагач/ е сключен договор за цесия,
с който вземанията на ищеца по договора за кредитна карта № 26/25.06.2013 г. са
били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /л. 69-79 от делото/.
Също от заключението на назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че след цедиране на вземането от
ищеца на третото лице помагач има две извършени плащания от ответника на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД за сума в общ размер от 3005,88 лв. /на 29.10.2018
г. – 193,00 лв. и на 17.12.2018 г. – 2812,88 лв./. В съдебно заседание вещото лице изяснява, че след
прехвърлянето на вземането извършените от длъжника плащания са постъпили по
сметка на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, а ищецът признава наличието на
плащанията установени от заключението на експертизата.
От приложеното ч.гр.д. № 1046/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Уникредит
Булбанк“ АД срещу Д.Т.Т. и „Дата Старз“ ЕООД заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумите: сумата от 2018,74 лв., представляваща
главница по договор за кредитна карта № 26/25.06.2013 г.; сумата от 116,39 лева
- договорна /възнаградителна/ лихва, начислена за периода от 18.10.2016 г. до
22.12.2016 г.; сумата от 366,07 лв. - обезщетение за забава за периода от
22.12.2016 г. до 26.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 28.11.2017 г. до окончателно плащане на вземането, както и за
разноските по заповедното производство в размер на 50,02 лв. за държавна такса
и 381,05 лв. за адвокатско възнаграждение. Тъй като длъжникът не е бил открит
на известните му адреси, съобщението до него е било приложено по делото, на
основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в
изпълнение на дадените от заповедния съд указания, заявителят е предявил
настоящите искове за установяване на вземанията по заповедта.
При така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно на страните по делото, че „Уникредит Булбанк“ АД и
ответникът са били в договорни правотоншения възникнали от договор за кредитна
карта № 26/25.06.2013 г. и заемната сума е била предоставено на ответника. Представеният
по делото договор за кредитна карта, установява възникналото заемно правоотношение
между кредитора „Уникредит Булбанк“ АД и кредитополучателя – ответника, по
силата на което ответникът е получил кредитна карта с кредитен лимит от 2000,00
лв. Ищецът признава, че ответникът е заплатил по договора за кредитна карта на
третото лице помагач сумата общо в размер на 3005,88 лв. след обявяването на
предсрочната изискуемост на 22.12.2016 г., като към този момент задължението за
главница е било в размер на 2018,74 лв., а за лихви в общ размер на 482,46 лв.,
т.е. ответникът е заплатил по претендираното вземане на ищеца /макар и цедирано
на „АСВ“ ЕАД/ сума в повече, а именно с 504,00 лв., като тези суми според
вещото лице са отнесени за погасяване на такси, но съдът отчита, че такива
такси не са претендирани в по настоящото дело.
Налага се извод, че в настоящото производство
предявеният иск е доказан по основание и размер. Следва обаче да се посочи, че
решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по
делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това
задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска,
ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го
погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването на
иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или
прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на
иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а
не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Специфичните особености на производството по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно
изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в
заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения
иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на
подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна
предпоставка за уважаването на иска по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК. Искове за установяване на съществуването на права
към минал момент са допустими само в изрично предвидените от закона случаи.
Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща,
че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради
това съдът в производството по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на
подаване на заявлението /така и т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019
г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК/. Също съгласно задължителните
разяснения, дадени в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по чл. 422 ГПК, респ. чл. 415 ГПК съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в
производството по иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 4 вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Затова по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът съобрази
факта, че задължението на ответника е погасено в хода на процеса, тъй като с
извършените на 29.10.2018 г. и 17.12.2018 г. плащания е платено дори повече от
претендираната от ищеца сума. Т.е.
към момента на приключване на съдебното дирене претенцията на ищеца е
неоснователна, тъй като ответникът е изплатил изцяло претендираната с иска
сума. Предвид изложеното, съдът намира, че в случая е налице хипотезата на чл.
235, ал. 3 ГПК и извършеното плащане след подаване на исковата молба, следва да
бъде взето предвид като установен по делото факт, а доколкото е в пълно
погашение на съдебно предявеното вземане за главница и лихви /дори е платено
повече/, то предпоставя отхвърляне изцяло на иска по 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
415, ГПК. Действително ответникът по делото успя да установи успешно и
безспорно наличието на извършено, макар и след завеждане на иска, но при
условията на чл. 235, ал. 3 ГПК плащане на дължимите от него суми. Извършеното
в хода на процеса доброволно плащане в полза на носителя на материалното право
се ползва с погасителен ефект, поради което следва да се приеме за
правопогасяващ факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. С оглед извършеното в
хода на процеса плащане, съдът намира за неоснователен предявеният иск за
установяване дължимост на главница, възнаградителна лихва и обезщетение за
забава поради погасяването им, респективно същият следва да бъде отхвърлен.
Този извод
не се променя от факта, че част от платената от длъжника сума е била отнесена
счетоводно за погасяване на различни такси свързани с договора за кредитна
карта, тъй като нито със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито
с установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК такива суми за такси са претендирани.
Следователно вътрешното отнасяне от кредитора на различните платени суми по
пера, които не са претендирани, не само не обвързва съда относно размера на
платеното, но и дава пълно основание за отнасяне на платените суми към заявената
от ищеца претенция. Сам ищецът не твърди по делото да има други вземания по
договора за кредитна карта – различни такси, а дори да се приеме, че има, то
това би било предмет на друг процес.
Законната лихва представлява обезщетение за ищеца от
неоснователно забавяне на изпълнението на неговото парично вземане, която се
присъжда като законна последица от основателността на предявената претенция.
Когато основателно претендираното вземане бъде удовлетворено от ответника чрез
плащане в хода на процеса, законната лихва следва да бъде присъдена в полза на
ищеца в случай че ответникът е изпаднал в забава независимо, че искът ще бъде
отхвърлен, тъй като претенцията му поначало е основателна, но в случая
законна лихва е претендирана единствено в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, но не и в петитума на исковата молба по
установителния иск и исковият съд няма да се произнася по нейната дължимост или
не.
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. По общото
правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на
вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване
на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск.
Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги се дължат от страната,
която неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като
задължението за заплащането им е задължение за плащане на понесените от
съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната нейната правна сфера.
В настоящия случай ответникът е дал повод за образуване на производство – по
делото се установи, че в негова тежест са възникнали претендираните парични
задължения, като погасяването им, довело да отхвърляне на иска, е извършено в
хода на процеса, след подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК - предвид срочния характер на
задълженията и обстоятелството, че същите са били изискуеми преди постъпване на
заявлението по чл. 410 ГПК, а плащането е извършено чак на 29.10.2018 г. и
17.12.2018 г. Ето защо следва на общо основание да понесе отговорността за
направените от заявителя в заповедното и исковото производство разноски.
Съобразно представения списък на разноски по чл. 80 ГПК и доказателствата за извършени такива, разноските на ищеца в исковото
производство са за дължимата държавна такса за завеждане на делото в размер на
50,02 лв., адвокатско възнаграждение в размер на 486,10 лв., възнаграждение за
вещо лице в размер на 195,00 лв. и възнаграждение за особен представител в
размер на 160,00 лв., а в заповедното производство възлизат на сумата от 50,02
лв. за държавна такса и сумата от 381,05 лв. за адвокатско възнаграждение.
Молбата на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД /л.86-87 от делото/ за присъждане на разноски е неоснователна, тъй като дружеството е
конституирано като трето лице помагач, а съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.
10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски /така и определение №
429/02.06.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 1218/2014 г., I т.о. определение № 724/04.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. №
3979/2013 г., II т.о./. Следователно
разноски за юрисконсултско възнаграждение на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД няма да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, пл. „Света Неделя“ № 7, установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на Д.Т.Т.,
ЕГН: ********** и адрес ***, че дължи солидарно с „Дата Старз“ ЕООД, с ЕИК:
********* на „Уникредит Булбанк“ АД следните суми: 2018,74 лв., представляваща неплатена главница по
договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 26/25.06.2013 г., за сумата от
116,39 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 18.10.2016 г. –
22.12.2016 г. и за сумата от 366,07 лв. представляваща лихва за забава за
периода 22.12.2016 г. – 26.11.2017 г., което вземане произтича от неизпълнено
задължение по договор за кредитна карта
за бизнес клиенти № 26/25.06.2013 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и Д.Т.Т.
и „Дата Старз“ ЕООД /като солидарни длъжници/, за което вземане е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 4141/30.11.2017 г. по ч. гр.
д. № 6467/2017 г. по описа на Старозагорски районен съд, като погасен поради плащане
в хода на съдебното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.Т.Т., ЕГН: ********** и адрес *** да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, пл. „Света
Неделя“ № 7 сума в размер на 891,12 лв. /осемстотин деветдесет и един лева и
дванадесет стотинки/, представляваща направените в исковото производство
съдебни разноски за доплатена държавна такса /50,02 лв./, адвокатско
възнаграждение /486,10 лв./, възнаграждение за вещо лице /195,00 лв./ и
възнаграждение за особен представител /160,00 лв./, както и сума в размер на
431,07 лв. /четиристотин тридесет и едни лева и седем стотинки/, представляваща
направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 6467/2017 г. по описа на
Старозагорски районен съд съдебни разноски за платена държавна такса /50,02
лв./ и адвокатско възнаграждение /381,05 лв./.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: