Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка И.гр. дело № 16011 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 198903 от 22.08.2017 г., постановено по гр. д. № 53220/2015 г., по
описа на СРС, 119 състав и с решение № 499916 от 03.10.2018
г., постановено по гр. д. № 53220/2015 г., по описа на СРС, 119 състав за
поправка на очевидна фактическа грешка, е признато за установено по предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу П.И.А. искове, че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 887,
15 лв., от която: сумата от 1 595, 28 лв., представляваща цена на
незаплатена топлинна енергия за периода м.01.2012 г. – м.04.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до
окончателното плащане, както и сумата от 291, 87 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 29.02.2012 г. – 16.01.2015 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 9457/2015 г. на СРС, II ГО, 119 състав. Искът за
главницата е отхвърлен за горницата до 1 623, 80 лв., а искът за мораторна
лихва – за горницата до 303, 89 лв. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 331, 41 лв. разноски в заповедното и
сумата от 723, 02 лв. разноски в исковото производство. Ищецът е осъден да
заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 6, 31 лв.
разноски в заповедното и сумата от 7, 36 лв. разноски в исковото производство. Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД.
Срещу
постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове е
депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението
в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Позовава
се на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ и на чл.31, ал.2 от Общите си условия, според които
купувачите заплащат топлинната енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за имотите в сградата, и изравнителни вноски,
представляващи разликата между стойността на прогнозно начислената и реално
потребената топлинна енергия. Твърди, че със сума за възстановяване от
изравняване за исковия период са намалени задълженията на ответницата за
исковия период, които са били изискуеми и дължими. Счита, че заключението на
съдебно - счетоводната експертиза определя вярно дължимите суми за периода. Част
от претендираната по делото сума включва стойността на дяловото разпределение
за исковия период. Същата е изрично посочена в депозираното заявление за
издаване на заповед за изпълнение и претенцията е предявена в пълен размер по исков
ред. Върху тази сума счита, че се дължи лихва за забава за заявения период. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част, като вместо това постанови други,
с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата П.И.А..
Третото лице –
помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Срещу решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответницата П.И.А.. Излага доводи за недопустимост на решението в обжалваната
част, тъй като не е събран пълният размер на дължимата държавна такса за
предявяване на иска. Също така е неясен начинът на формиране на ищцовата
претенция. Ненадлежно е упражнено правото на иск поради липса на предтавителна
власт от страна на юрисконсулта, представлявал ищцовото дружество. Излага съображения
и за неправилност на решението, тъй като по делото не е установено
съществуването на облигационно правоотношение между страните при общи условия с
предмет – доставка на топлинна енергия, съществуването на договорно
правоотношение между ищцовото дружество и фирмата за дялово разпределение. Твърди,
че е поискал от СРС да задължи ответника по реда на чл.183 ГПК да представи
документи в оригинал. Първоинстанционният съд е оставил доказателственото
искане без уважение, поради което жалбоподателят моли въззивния съд да приложи процесуалната
последица на чл.183 ГПК. Счита, че по делото не са ангажирани доказателства
относно реално потребената топлинна енергия, както и че е налице нарушение на чл.13 от Директивата на ЕС
относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги (2006/32/ЕО), който изисква в сметките да се включва само
реално потребеното количество енергия. Моли съда да отмени решението в
обажваланата част, като вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е депозирало в срока по
чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ГПК. Ищецът твърди, че ответницата е потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на §1, т.42 ДР ЗЕ, в качеството на
собственик на топлоснабден имот – апартамент № 38, находящ се гр. София, общ.
„Красна поляна“, ж. к. „*******, като му дължи сумата от общо 1 927, 69
лв., от която: 1 623, 80 лв. – главница, представляваща стойността на
ползвана и незаплатена топлинна енергия за периода м.01.2012 г. – м.04.2014 г.
и 303, 89 лв. – мораторна лихва за периода 29.02.2012 г. – 16.01.2015 г. Във
връзка с подадено на 20.02.2015 г. заявление, по ч. гр. д. № 9457/2015 г. по
описа на СРС, 119 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала
възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответницата оспорва
иска. Счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като не е събран пълният
размер на дължимата държавна такса за предявяване на иска, неясен е начинът на формиране
на ищцовата претенция и ненадлежно е упражнено правото на иск поради липса на
предтавителна власт от страна на юрисконсулта, представлявал ищцовото
дружество. Оспорва качеството си на потребител на топлинна енергия за битови
нужди през исковия период по съображения, че не са ангажирани доказателства да
е собственик на топлоснабден имот. Оспорва да е в облигационно правоотноение с
ищеца. Оспорва да е налице облигацинно правоотношение между ищеца е фирмата за
дялово разпределение, както и между етажната собственост и фирмата за дялово
разпределение. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли
предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.
На 20.02.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.И.А. за сумата от 1 623, 80
лв. - главница, както и 303, 89 лв. – мораторна лихва за периода 29.02.2012 г.
– 16.01.2015 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.01.2012 г. – м.04.2014 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 38, находящ се гр. София, общ. „Красна поляна“,
ж. к. „*******, аб. № 137480, която не е заплащал, както и че не е заплащал
дължимата сума за дялово разпределение. Посочено е, че дължимите суми за
доставена, но неизплатена топлинна енергия са: 1 595, 24 лв. - главница и
298, 31 лв. - лихва, а за дялово разпределение – 28, 56 лв. - главница и 5, 58
лв. - лихва.
С разпореждане от 21.03.2015 г. по ч. гр. д. № 9457/2015 г. по описа на
СРС, II ГО, 119
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 338, 55
лв.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което
оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на
делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
Видно от представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 143, том IX, рег.
№ 21624, дело № 1593/2007 г. от 28.09.2007 г.,
Р.Б.С., Х.Р.С.и С.Й.Г.са продали на П.И.А. следния свой собствен
недвижим имот, а именно: апартамент № 38, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
с площ от 44, 50 кв. м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения,
заедно с избено помещение № 15, заедно с 2, 072% ид.ч. от общите части на
сградата и толкова ид.ч. от правото на строеж върху мястото.
Съгласно представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*******от 04.11.2001
г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД,
което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
На 08.11.2001 г. е сключен договор № 1549 между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост с адрес: в гр. София, ж. к. „*******, по силата на който
дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Представен е договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. Н.М.по изслушаната пред СРС съдебно-техническата
експертиза се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по
електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т.нар. „терминал“
се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца.
Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е
направено, се разпределя между потребителите. Вещото лице е установило, че през
исковия период в имота е имало два работещи радиатора с монтирани
разпределители и един водомер за топла вода. В имота е извършен отчет при
осигурен достъп на 04.05.2012 г., 23.04.2013 г. и 10.05.2014 г., като
документите за главен отчет са подписани за абоната. За периода м.01.2012 г. –
м.04.2014 г. по прогнозни стойности е начислена сума в общ размер на 1 627,
70 лв. За периода са съставени 3 бр. изравнителни сметки, както следва: за
периода м.01.2012 г. – м.04.2012 г. – сумата от 157, 93 лв. за възстановяване,
за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г. – сумата от 55, 08 лв. за доплащане и за
периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. – сумата от 87, 50 лв. за възстановяване,
или за целия исков период – сума в размер на 32, 42 лв. за възстановяване. Стойността
на реално потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 1 595, 28 лв.,
представляваща разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума в размер
на 1 627, 70 лв. и сумата за възстановяване
от изравнителни сметки в размер на 32, 42 лв. В така посочения размер не са
включени предишни неплатени задължения и лихви по тях, сторниране на платени
суми по време или след исковия период, нито суми за дялово разпределение. Вещото
лице е установило, че обшият топломер е преминал изискуемите метрологични
проверки.
От заключението на вещото лице Е.С.по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че не са налице данни за извършени плащания на
процесните задължения. Вещото лице е установило, че за периода м.05.2011 г. –
м.04.2012 г., 4 месеца от който попадат в исковия период, в информационната
система на ищеца е отразена сума за възстановяване от изравнителни сметки в
размер на 284, 32 лв., с която са коригирани задължения на посочената стойност,
предхождащи исковия период. За извършването на дяловото разпределение са
съставени две фактури с номера **********/30.06.2012 г. и **********/30.06.2013
г. на стойност всяка от тях по 14, 28 лв. или общо на стойност 28, 56 лв.
Размерът на мораторната лихва върху главницата за стойността на потребената
топлинна енергия е изчислена на сумата от 297, 09 лв., а върху главницата за
дялово разпределение – на сумата от 5, 70 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирани страни, като същите са процесуално допустими. Разгледани по същество, въззивната
жалба на ищеца е частично основателна, а тази на ответницата е изцяло неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно.
По релевираните доводи от жалбоподателката – ответник за недопустимост на
решението:
Исковата молба е подписана за „Т.С.“
ЕАД от юрк. А.Т., който се легитимира с пълномощно рег. индекс
К-1861/29.08.2014 г. (л.19). По делото са представени удостоверение за
правоспособност № 130/22.02.2006 г. (л.122), както и справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл.62, ал.4 КТ с вх. № 29388113073551/14.06.2011 г. от НАП
(л.121), в която като работодател на юрк. Т.е посочен „Т.С.“ ЕАД. Същевременно
исковата молба е поддържана в първото по делото открито съдебно заседание от
юрк. К.И., която се легитимира с пълномощно рег. индекс К-1862/29.08.2014 г.
(л.50) и по отношение на която също са представени удостоверение за
правоспособност № 1139/20.06.2001 г. (л.115) и справка за приети и отхвърлени
уведомления по чл.62, ал.4 КТ с вх. № 29388123098066/11.10.2012 г. от НАП
(л.118), в която като работодател на юрк. И.е посочена „Т.С.“ ЕАД.
Предвид ангажираните от ищеца доказателства
въззивният съд намира, че по делото се установява по категоричен начин
наличието на надлежно учредена представителна власт в полза на юрисконсултите,
представлявали ищеца по делото. Ето защо съображенията на жалбоподателката за
липсата на доказателства в тази насока се явяват неоснователни.
Дължимата държавна такса по предявените
искове, определена съгласно нормата на чл.72, ал.1 ГПК в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция възлиза на 114, 95 лв., а ищецът е
внесъл сумата от 77, 10 лв. Ето защо се формира разлика от 37, 85 лв., която не
е внесена от ищеца. Това от своя страна не води до недопустимост на
постановеното съдебно решение, а задължава въззивния съд да събере държавната
такса в пълния дължим размер. Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на СРС държавна такса в размер на още 37, 85 лв.
По изложените съображения въззивният съд
счита, че обжалваното решение е процесуално допустимо, поради което следва да
се разгледат доводите относно неговата правилност.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество
на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от
2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна
енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
В случая в подкрепа на твърдението си за наличие на облигационно
правоотношение между страните ищецът е ангажирал нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 143, том IX, рег. № 21624, дело № 1593/2007 г. от 28.09.2007 г., обсъден по – горе.
От него се установи, че ответницата е собственик на процесния имот. От
качеството й на собственик на топлоснабден имот произтича качеството й на
потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че представеният в
заверено копие нотариален акт следва да бъде изключен от доказателствата по
делото по реда на чл.183 ГПК, тъй като в нарушение на съдопроизводствените
правила СРС не е уважил искането на ответницата ищецът да бъде задължен да ги
представи в оригинал. Предвид заявените от ответницата оспорвания с депозирания
по делото писмен отговор на исковата молба, както и липсата на твърдения за
неистинност на нотариалния акт, респ. за несъответствие между представения
препис и оригинала на документа, правилно СРС е отказал да задължи ищеца да
представи оригинала на представения по делото заверен от страната препис от
горепосочения нотариален акт. Такава необходимост не се установи и в хода на
въззивното производство, поради което жалбоподателят – ищец не е задължен да
представи оригинала на нотариалния акт. След като ищецът не е бил задължен по
реда на чл.183 ГПК да представи нотариалният акт в оригинал или официално заверен препис, следва
да се приеме, че не е налице неизпълнение на процесуално задължение на
страната, което да наложи изключването на представения в заверен препис от
страната нотариален акт. Ето защо същите са част от доказателствения материал
по делото и въз основа на тях могат да се правят изводи от съда.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спор за процесния период е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за
продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. и Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответницата не твърди и не установява да е упражнила това право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същата ги е приела.
По изложените съображения съдът намира, че ищецът е изпълнил
доказателствената си тежест да установи качеството на ответницата на потребител
на топлинна енергия за битови нужди през исковия период, както и съществуването
на облигационно правоотношение между нея и ищцовото дружество. С оглед на това
доводите на жалбоподателката – ответник за липсата на облигационна връзка между
страните през исковия период се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД, с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че представените в
заверени копия протокол от общото събрание на етажните собственици, на което е
взето решение за избор на фирма за дялово разпределение, както и договор,
сключен между ЕС и „Т.С.“ ЕООД, следва да бъдат изключени от доказателствата по
делото по реда на чл.183 ГПК, доколкото ищецът не е задължен да представи тези
документи в оригинал или официално заверен препис по делото.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно
е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена
въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Задължението е
определено след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. От
заключението на експертизата се установява, че в имота е извършен отчет при
осигурен достъп на 04.05.2012 г., 23.04.2013 г. и 10.05.2014 г., като
документите за главен отчет са подписани за абоната. Вещото лице е съобразило и
съставените изравнителни сметки, като със сумата за възстановяване е намалена
прогнозно фактурираната сума за исковия период. Ето защо въззивният съд счита,
че са неоснователни оплакванията на жалбоподателката, че исковата претенция не
отразява стойността на реално потребената топлинна енергия. Също така вещото
лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на
ответницата през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията
на действащата през периода нормативна уредба – ЗЕ и Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването. Заключението на вещото лице инж. Н.М.по
изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза е подробно и задълбочено
обосновано, като вещото лице е анализирало ангажираните писмени доказателства
по делото, както и относимата за поставените й задачи техническа документация. Ето
защо съдът възприема изцяло изводите на вещото лице.
Според заключението на съдебно - техническата експертиза стойността на
реално потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 1 595, 28 лв.,
представляваща разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума в размер
на 1 627, 70 лв. и сумата за
възстановяване от изравнителни сметки в размер на 32, 42 лв.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя - ищец, че стойността на
реално потребената топлинна енергия за исковия период следва да се определи по
заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Не следва да се кредитира
заключението на съдебно - счетоводната експертиза относно размера на
задължението на ответницата, доколкото при определянето му е взето предвид
прихващане със суми за възстановяване от изравнителни сметки на задължения на
ответниците, предхождащи исковия период.
Жалбоподателката - ответник се позовава на нарушение на чл.13 от
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съда от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайното потребление и осъществяване на енергийни
услуги, който изисква в сметките да се включва само реално потребеното
количество енергия. Директният ефект на директивите е изключен по дефиниция,
тъй като за да произведат своя пълен правен ефект, те се нуждаят от национален
правоприлагащ акт. Ако обаче една държава не е транспонирала директива или не я
транспонирала правилно, индивидуалните правни субекти могат, независимо от
посоченото, да извличат права от онези нейните разпоредби, които отговарят на
изискването да са безусловни и достатъчно ясни. Процесният случай не е такъв,
тъй като посочената Директива е транспонирана в българското законодателство,
поради което жалбоподателите не биха могли да се позовават на нея.
Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът
намира следното:
Настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 20.02.2015 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК. С депозираната искова молба се установява съществуването на вземането, за
което е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно
въз основа на което е постановена оспорената от длъжника заповед за изпълнение.
От депозираното заявление е видно, че в претендираните от заявителя вземания се
включва и вземането за дялово разпределение и лихва за забава върху него, като
на заявителя е издадена заповед за изпълнение за пълния предявен размер на
главница и лихва. Ето защо това вземане е част от предмета на спора, поради
което възражението на жалбоподателя –
ищец в тази насока е основателно.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите
в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в
публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по
чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към
нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на
отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на
услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от 01.11.2007 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената
да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година.
Представен е и договор от 08.11.2001 г., сключен между етажните
собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили абонаментна
цена за отчитане на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна
енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на
монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.
Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като
носител на правото да получи стойността на извършваната услуга дялово
разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта й са
установени по основание. Вземането за дялово разпределение за заявения исков
период м.01.2012 г. – м.04.2014 г. е в размер на 28, 56 лв.,
съгласно експертното заключение по изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна
експертиза. Тази сума следва да се добави към стойността на доставената през
исковия период топлинна енергия в размер на 1 595, 28 лв. Така сборът от
сумите, които формиран претендираната от ищеца главница за исковия период,
възлиза на сумата от 1 623, 84 лв..
Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ищец, че върху стойността
на услугата дялово разпределение следва да се начисли мораторна лихва до датата
на изготвяне на извлечението от сметки на ищеца. В Общите условия на ищеца от
2008 г. и 2014 г. не е уговорен срок за заплащането на това задължение, поради
което длъжникът изпада в забава след покана, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД. По
делото не се установява такава покана да е била отправена до длъжника преди
завеждане на делото. С оглед на това върху сумата за дялово разпределение не се
дължи мораторна лихва до завеждане на делото.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично,
обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която искът за главницата е
отхвърлен за сумата над 1 595, 28 лв. до 1 623, 84 лв., като искът се
уважи в посочената част. В останалата обжалвана част решението следва да се
потвърди.
По разноските
по производството:
При този изход на делото на жалбоподателя - ищец, следва да се присъди,
на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, сумата от 105, 67 лв., представляваща
сторени разноски във въззивното производство, съразмерно на уважената част от
жалбата.
На ищеца следва се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от още 5,
93 лв. - разноски в заповедното производство, представляваща разлика между
дължимият размер от 337, 36 лв. и присъденият такъв от първата инстанция в
размер на 331, 43 лв., както и сумата от още 12, 92 лв. разноски в исковото
производство, представляваща разлика между дължимият размер от 735, 94 лв. и
присъденият такъв от първата инстанция в размер на 723, 02 лв.
Ответницата има право на разноски в размер на 1, 05 лв. за заповедното и
1, 23 лв. разноски за исковото производство, поради което решението следва да
се отмени в частта, с която са й били присъдени разноски над посочените суми.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС, на основание
чл.77 ГПК, сумата от 37, 85 лв., представляваща дължима държавна такса за
исковото производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 198903 от 22.08.2017 г.,
постановено по гр. д. № 53220/2015 г., по
описа на СРС, 119 състав, поправено с решение № 499916 от 03.10.2018 г., постановено
по гр. д. № 53220/2015 г., по
описа на СРС, 119 състав, по реда на чл.247 ГПК, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, срещу П.И.А., ЕГН **********, с
адрес *** ******, иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД – за признаване за
установено, че П.И.А., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата над 1 595, 28 (хиляда петстотин деветдесет и
пет лева и двадесет и осем стотинки) лв. до 1 623, 80 (хиляда шестстотин
двадесет и три лева и осемдесет стотинки) лв., представляваща дължима главница
за периода м.01.2012 г. – м.04.2014 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 9457/2015 г. на СРС, II ГО, 119 състав, както и в ЧАСТТА,
с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, е
осъдена да заплати на П.И.А., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата над 1, 05 (един лев и пет стотинки) лв. до 6, 31 (шест
лева и тридесет и една стотинки) лв. – разноски за заповедното, както и сумата над
1, 23 (един лев и двадесет и три стотинки) лв. до 7, 36 (седем
лева и тридесет и шест стотинки) лв. - разноски за исковото производство, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с
адрес ***, срещу П.И.А., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, ж. к. „******– адв. В.Д., иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, че П.И.А.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
сумата над 1 595, 28 (хиляда петстотин деветдесет и пет лева
и двадесет и осем стотинки) лв. до 1 623, 80 (хиляда шестстотин
двадесет и три лева и осемдесет стотинки) лв., представляваща дължима главница
за периода м.01.2012 г. – м.04.2014 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 9457/2015 г. на СРС, II ГО, 119 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 198903 от 22.08.2017 г., постановено по гр. д. № 53220/2015 г., по описа на СРС, 119 състав, поправено
с решение № 499916 от 03.10.2018 г., постановено по гр. д. № 53220/2015 г., по
описа на СРС, 119 състав, по реда на чл.247 ГПК, в ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА П.И.А., ЕГН **********, със съдебен
адрес *** – адв. В.Д., да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от още 5, 93 лв. разноски в заповедното
производство, сумата от още 12, 92 (дванадесет лева и деветдесет
и две стотинки) лв. - разноски в исковото производство, както и сумата от 105,
67 (сто и пет лева и шестдесет и седем стотинки) лв. – сторени разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, на основание чл.77 ГПК, сумата от 37,
85 (тридесет и седем лева и осемдесет и пет стотинки) лв., представляваща
дължима държавна такса в исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.