Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Пазарджик, 29.11.2019
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Пазарджишкият районен съд , гражданска колегия, в открито съдебно
заседание, проведено на тринадесети ноември, през две хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛИНА ПОПОВА
при секретаря Р. Димитрова ……..………….…………………и в присъствието
на прокурора……………………………….…….. като
разгледа докладваното от районен съдия Н. Попова гражданско дело № 3841 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Делото е образувано по
искове предявени от Н.Н.А. ЕГН **********
, изтърпяващ наказание „доживотен затвор „ в Затвора гр. Пазарджик срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанието“
София по реда на чл. 71 ал.1 т.1 и т.2 от Закона за защита от
дискриминация. В оскавата молба се излагат обстоятелства, че лишеният от свобода А.
изтърпява наказание „доживотен затвор” със специален режим в затвора гр.
Пазарджик, като от 01.09.2015г. до 22.01.2018 г. писмата на Н.А. не са били
изпращани от властите по изпълнение на наказанието , канкретно от Затвора гр.
Пазарджик до посочените от него
адресати, нито са били завеждани в деловодството и изходящия регисътр за кореспонденция, както това е било
направено за останалите лишени от свобода в Затвора гр. Пазарджик , в Затвора
гр. Стара Загора и за лишения от свобода
М. Г. Х. и в останалите затвори в
Рупублика България. Поддържа , че в нарушение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС изпращаните
до адресати писма от Н.А. не са били изпращани
за сметка на затвора гр. Пазарджик и
Главна Дирекция „ИН „ ГР. София, въпреки
че били налице законовите основания за приложение на разпоредбите на тези разпоредби и
въпреки , че за другите лишени от свобода това било правено. Ищецът поддържа ,
че изпращал писма до председатели на Адвокатски колегии, до адвокати в
Република България, до ЕВСПЧ – Страсбург, както и до физически лица /майка, брат, сестра,чичо,
вуйчо, приятел, лекар, лишени от свобода, братовчед и редица други/. Писал също
жалби и молби до началника на затвора Пазарджик, за това, че не му изпращали писмата до адресата
по чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС и му ги връщали от деловодството на затвора –
Пазарджик.Относно негови молби и жалби до началника на
затвора Пазарджик, били оставяни без уважение.Сочи, че в другите затвори
си изпращал писмата до председатели на Адвокатски колегии, до адвокати в
Република България, до ЕВСПЧ – Страсбург, до физически лица /майка, брат,
сестра,чичо, вуйчо, приятел, лекар, лишени от свобода, братовчед и редица
други/ по чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС за сметка на затвора.Сочи, че знаел, че друг лишен от свобода, който си изпращал писмата по чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС за
сметка на затвора до адресата.
Във връзка с
изложеното, моли съда да признае на
основание чл. 71 ал.1 т.1 от ЗЗДискриминация за установено по отношение на
него, че
в периода от 01.01.2015 г. до 22.01.2018г. Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията” София е извършила нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр.изразяващо се в пряка и непряка дискриминация чрез
неравно третиране на лично положение и да бъде осъден ответника да преустанови
нарушението по т.2 от същия член.
В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил отговор
на исковата молба от старши юрисконсулт Т. Й. Ч. - процесуален
представител на ответника Главна дирекция ’’Изпълнение на наказанието”, в който изразява становище, че исковата молба
е допустима, но недоказана по основание и размер, като съображенията му за това
са следните: Сочи се, че
правото на кореспонденция на лишените от свобода било регламентирано в чл. 86,
ал.1, т.З вр. с чл. 90, ал.З от ЗИНЗС и от представените писмени доказателства
не можело да се направи един недвусмислен и обективен извод за претърпени
неимуществени вреди от ищеца в резултат на незаконосъобразно бездействие от
страна на затворническата администрация.В хода на настоящото производство
следвало да се установи за процесния период, дали ищецът е разполагал с парични
средства по сметката си.В затвора се водел дневник за изходящата кореспонденция
на лишените от свобода. Едва когато се установи, че даден лишен от свобода
нямал средства, разходите за кореспонденцията му се покривали от затвора, чрез
обикновено писмо.
Счита, че ищецът не
установявал по безспорен начин дисциплинарния признак, който твърди: поставяне
в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лишени от свобода на лично
положение. Не се доказало действие или бездействие на длъжностно лице,
представляващо неравностойно третиране на ищеца спрямо другите. Представени са писмени доказателства.
След анализ на
събраните в настоящото производство доказателства съдът от фактическа страна приема
за установено следното :
Не е спорно между страните, а от писмо рег. № 92/14 /16.01.2019 г. от Началника на Затвора –град Пазарджик, се установява, че
ищецът Н. А. изтърпява наказание лишаване от свобода, първоначално в
затвора в град Стара Загора, където е
бил настанен на 03.01.2007г., впоследствие на 14.03.2014 г. е приведен в
затвора в град Пловдив, а от 14.04.2014 г. изтърпява наказание“доживотен
затвор“ в затвора в град Пазарджик.
От горното писмено доказателство – неоспорено от
ищцовата страна се установява още , че
кореспонденцията на лишения от свобода А. до м. юли 2018 г. е била изпращане служебно по смисъла на чл.
90 ал.4 ЗИНЗС. Според представеното и неоспорено от ответника писмо, през 2016
г. ищецът А. е прехвърлил с два договора за цесия , всичките си бъдещи вземания
в полза на своята майка Г. А. и затова на 09.08.2016 г. по изпълнителен лист №
160 /2014 г. в полза на Г.А. е била
преведена сумата в размер на 2504,74 лв., а по изпълнителен лист № 112 /2014
г. сумата 524,63 лв. или общо сумата в размер на 3039,37 лв. В
същото писмо е удостоверен факта, че в периода от 09.08.2016 г. ищецът не е
получавал парични преводи от своята майка Г. А.. Затова с писмо №
5288/01.06.2018 г. ГД „ИН „ гр.
София е уведомило ищеца , че присъденото
обезщетение е продадено на неговата майка
, поради което лишеният от свобода не попада
в категорията на осъдените по чл. 90 ал.4 ЗИНЗС , а също така с писмо №
6649/04.07.2018 г. на ГД „ИН „ А. е бил
уведомен , че не е сред лицата , които нямат средства и следва кореспонденцията им да се изпраща за сметка на затвора. Според представеното по
делото писмо рег. № 92/2014 г. /11.01.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик,въпреки
проведени с А. срещи и разговори ,
същият с писмо вх. № 6905/ 23.05.2018 г.
е изпратил съобщение , с което е уведомил ГД „ИН „ , че присъденото му
обезщетение по адм. Д. № 163/ 2016
г. също е било цедирано на майка му Г. М. А..
Цитираното по-горе писмо от 04.07.2018 г. на ГД „ИН
„ е в отговор на постъпила жалба вх. № Ж- 505/11.06.2018 г. подадена от Н.А. и извършената във връзка с това проверка.
Горните обстоятелства безспорно се установяват и от
представените по делото копия от два
договора за продажба на вземания от ищеца Н.А. в полза на Г. А. – за суми
дължими по АД № 163 / 2016 г. на АДмС гр. Пазарджик и АД № 2329/ 2014 г. на
АДмС гр. Пловдив.
Според представеното по делото писмо рег. № 92/2014
г. /11.01.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик, от постъпването на А. *** всички подадени от него писма / молби и / или
жалби / се изпращат до посочени от него адреси , след като са вписвани в
дневниците за входяща и изходяща
кореспонденция.
Приложено е копие от дневника за изходяща
кореспонденция за исковия период 01.09.2015 г. до 22.01.2018 г. , като на името
на ищеца Н.А. фигурират 185 броя записвания за изпратена кореспонденция. Според
представената справка вх. № 11322/03.05.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик за
исковия период 01.09.2016 г. до 2.01.2018 г. ищецът е изпратил до различни
институции 180 броя писма. Същите
подробно са изброени по номера, дати и адресати.
Според представената писмена справка изх. №
92/14/25.04.2019 г. от началника н
Затвора гр. Пазарджик , на 21.01.2016
г., на 18.04.2016 г. и на 02.07.2016 г. ищецът е получил парични преводи от своята майка Г. А. в размер на по
50 лв. , както и още 30,00 лв. Същите
суми той е ползвал , докато е пребивавал в Затвора гр. София за явяването му по
съдебни дела , а остатъка от тези суми в общ размер от 130,92 лв. е преведен в Затвора гр. Пазарджик на
19.10.2016 г. и на 17.02.2017 г.
По делото е изискана и представена справка изх. №
883/03.05.2019 г. от Затвора гр. Стара Загора , според която изпращането на кореспонденцията на
лишените от свобода доживотно осъдени ,
настанени в Зона за повишена сигурност в Затвора – Стара Загора – се
осъществява по реда на чл. 90 ал.3 от ЗИНЗС, а именно пощенските разходи са за
тяхна сметка. За лишените от свобода и доживотно осъдените , за които е
установено , че не разполагат със средства , какъвто е случая на доживотно
осъдения М.Г. Х. , кореспонденцията се изпраща по реда на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС за
сметка на затвора.
От съдържащите се към
преписката изпратена от Затвора гр. Пазарджик , писмени доказателства се
установява, че на 10.07.2018 г. / извън исковия период по настоящото дело /
ищецът Н.А. е подал жалба до началника на затвора, затова , че на 09.07.2018 г.
от администрацията на затвора му било върнато писмо , касаещо отстраняване на
нередовност по съдебни указания , с мотива , че не може да бъде изпратено по
реда на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС . С подобно съдържание е и приложена по делото жалба
вх. № 12 / 23.03.2018 г., според която на 08.03.2018 г. на ищеца А. са върнати
три писма във връзка с водени от него съдебни дела , с мотив за липсата на
предпоставки за приложение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС, както и жалба вх. № 11/
23.03.2018 г. и № 34 / 16.07.2018 г. , адресирани от ищеца до Началника на
Затвора гр. Пазарджик.
Не е спорно между страните
и се установява от представения препис от съдебно решение № 468/20.09.2016 г.
по адм. д. № 213 / 2016 г. по описа на Пазарджишки административен съд, както и при служебна справка на съдебно решение № 6523/17.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12764/2016 г. , ІІІ о. , че
по предявен иск на ищеца Н.А. , за присъждане на обезщетение по ЗОДОВ , съдът във връзка с твърдения за
неправомерно поведение на служители на Затвора гр. Пазарджик е приел иска за
неоснователен. Предмет на спора са били твърдения за забавена кореспонденция на
ищеца в периода 11.02.2016 г. до 15.02.2016 г.
– три боя писма адресирани до Административен съд гр. Пазарджик, до
Главния прокурор на Р България и ЕСПЧ – Стразбург. Съдът е приел , че
забавянето на две от писмата се дължи на развилата се процедура по преценка на
приложението на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС , но това забавяне не е било решаващо за упражняване на правни
възможности на ищеца.
Въз основа на така
очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна съдът прави
следните изводи:
Предявени са кумулативно съединени искове : установителен иск с правно основание чл.71,
ал.1т.1 от ЗЗДискр. –за установяване на нарушение в третирането на ищеца,
представляващо дискриминация и осъдителен иск с правно основание чл.71,
ал.1т.2 от ЗЗДискр- за осъждане на ответника да преустанови нарушението.
Законът за защита от
дискриминация забранява всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал.1. Според чл. 4, ал.2 пряка
дискриминация е всяко по-неблагоприятно
третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а
според чл. 4, ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на
същите признаци в по-неблагоприятно
положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий
или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и
средствата за постигане на целта са
подходящи и необходими. Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен
резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДискр форми на по-неблагоприятно
третиране, дори ако при осъществяването на
тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания – така решение №
231 от 31.03.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г.,
ВКС, IV г.о., решение № 428 от 13.05.2010
г. по
гр.д.
№ 1207/2009 г.,
ВКС, IV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г.,
ВКС, III г.о. и др.
Изхождайки от наведените в обстоятелствената част на
исковата молба оплаквания,съдът приема, че се твърди наличието на осъществена
дискриминация, основана на
признака“ лично положение“ и изразяваща
се в това, че за времето от 01.09.2015
г. до 22.01.2018 г. ищецът , изтърпяващ
наказание „ доживотен затвор без право на замяна“ в Затвора град Пазарджик е бил поставен в
неравноправно положение , като ответникът
е осъществил две категории противоправни действия – не са били
изпращани негови писма до посочени от ищеца
адресати , нито са били завеждани в
деловодството и изходящия регистър за кореспонденция и на второ място в нарушение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС изпращаните
писма не са били изпращани за сметка на затвора , въпреки че са били налице
такива предпоставки.
След
анализ на събраните в настоящото производство доказателства, съдът не намира, че в конкретния случай
е налице твърдяното от ищеца нарушение на забраните по
чл. 4
ЗЗДискр.
За да бъде налице пряка
дискриминация по смисъла на закона, следва определено лице или лица да
се поставят в по-неблагоприятно
положение, което се обосновава с някой от
признаците определени в чл.
4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация. Неравноправното
третиране, в случаите на пряка
дискриминация е не само обективен резултат, но и непосредствена, афиширана цел на дискриминационните действия. Общото във
всички възможни проявления на пряката дискриминация
е, че целта е определена категория лица да се ограничат и да не получат такъв
обем от права, какъвто е предоставен на другите, само защото дискриминираните са
различни от останалите членове на дадена общност. В резултат се стига до
състояние, при което мнозинството се явява облагодетелствано, тъй като е поставено
умишлено в по-благоприятно положение.
От горното следва, че при
пряката дискриминация за дискриминиращият липсва друга цел, освен поставяне на определени лица в неравноправно положение.
Предвид установените по настоящото дело факти, не може да се
обоснове извод, че действията на
ответника представляват пряка дискриминация
по смисъла на
чл.
4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация. В случая липсват каквито
и да било данни, че преследваната от
администрацията Затвора гр. Пазарджик цел
, е да постави ищеца, който изтърпява
доживотно наказание „лишаване от свобода „ в неравноправно положение спрямо други
конкретни лица или групи при сравними сходни обстоятелства.
Легалната дефиниция на непряката дискриминация е дадена в чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. Съгласно нея непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 на закона в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Следователно в този случай
непосредствената цел на извършващия
дискриминационните действия се афишира като друга, но е налице обективно
неравно третиране на определени лица по посочените в закона признаци.
Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. в производството за защита от дискриминация, след като страната, която
твърди, че е жертва на дискриминация,
докаже факти, от които може да се направи
извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото
на равно третиране не е нарушено.
Тази норма е с процесуален
характер и се отнася до разпределението на
доказателствената тежест. Тя не освобождава ищеца от
тежестта да доказва, а само го подпомага като размества доказателствената
тежест.
В случая ответникът е представил преписи от
изходящия регистър за кореспонденцията, видно от които през процесния период
ищецът е изпратил общо 180 писма, като липсват данни администрацията да не ги и
е приемала , връщала или дали да е отказвала да ги регистрира. По делото са
представени жалби на ищеца във връзка с върната кореспонденция , като тези
жалби безспорно касаят действия извършени след визирания в исковата молба
период за претендираното нарушение. От съдържанието им се установява още , че
единствената причина за връщането на няколко писма на ищеца / първите през м.
март 2018 г. / е липсата на предпоставки за приложение на нормата на чл. 90
ал.4 ЗИНЗС. От представения по делото препис от решение по адм.д. № 213/2016 г.
на ПАдмС се установява , че в периода
11.02.2016 г. -15.02.2016 г. от администрацията на Затвора Пазарджик са върнати
три писма на ищеца, но в мотивите към
отменитеното решение по адм.д. № 12764/2016
г. на ВАС / по служебна интернет справка / , съдът е приел, че
допуснатото забавяне , което касае две от тези писма не е било решаващо за
упражняване на правни възможности и
ищецът не е загубил процесуални права да сезира компетентни органи. Посоченото
по-горе съдебно решение, ответната страна релевира при първоначалния си отговор , като основание
да се приеме настоящата искова претенция като процесуално недопустима , тъй
като се твърди , че ищецът се позовава
на едни и същи фактически обстоятелства. Съдът намира тези възражения по
допустимостта на исковата претенция за неоснователни, тъй като не е налице пълно съвпадение между
обстоятелствата и заявените
петитуми , очертаващи различен предмет
на защита по двете дела / влязлото в сила съдебно решение – за обезщетение по
ЗОДОВ, а настоящото за установява на дискриминационно поведение по ЗЗДскр. /. Но
по спорния въпрос е формирана сила на присъдено нещо. В случая тя действа
като защита на ответника и като санкция
спрямо ищеца , тъй като искът за присъждане на обезщетение поради противоправно поведение на
администрацията е отхъвърлен. Съгласно
чл. 297 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда , който го е
постановил и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Силата на присъдено
нещо на постановеното отхвърлително решение , задължава съда да се откаже
от всякакво преразглеждане и
пререшаване на въпроса , решен със СПН , когато той обуславя въпрос , с който
съдът е сезиран.
Съвкупният анализ на тези доказателства, дава основание
на съда да приеме за недоказани твърденията на ищеца за
по-неблагоприятно/ неравно/ третиране в сравнение с осъдените на доживотен затвор, изтърпяващи
наказанието си в Затвора -град Стара Загора вследствие действията на администрацията на затвора –град Пазарджик
да му осигури възможност за безплатна кореспонденция съгласно чл. 90 ал.4 ЗИНЗС. Според чл.90 ал.3 ЗИНЗС пощенските разходи за кореспонденцията на
лишените от свобода са за тяхна сметка, а съгласно чл. 90 ал.4 ЗИНЗС за лишените от свобода, за които е
установено, че нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка на
мястото за лишаване от свобода. В настоящия случай безспорно се установява, че
кореспонденцията на ищеца е била изпращана без каквито и да било затруднения до
2016 г. , но след получаване на сведения за извършени цесии от ищеца в полза на
неговата майка на парични средства на значителна стойност, както и след
привеждане на тези суми / 3029,37 лв. / в полза на Г. А. *** е приела , че по
отношение на ищеца не следва да се прилага разпоредбата на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС,
тъй като е налице злоупотреба с права. Писмените доказателства приложени по
делото изцяло подкрепят тази теза,
доколкото ищецът отнапред и по своя воля
се е лишил от парични средства, като се е
разпоредил с тях в полза на своята майка.
По важното в случая е обаче,
че нито едно от посочените по –горе доказателства , част от които касаят
действия които попадат извън визирания в исковата молба период , не обосновават
извод , че личното качество на ищеца свързано с положението му на изтърпяващ
наказание „доживотен затвор„ е причината
той да е третиран неравноправно спрямо останалите в същото положение. Обстоятелството , че администрацията
на Затвора е взела предвид , паричните средства , от които ищецът сам се е лишил,
не навежда на единствено възможния извод
за дискриминационно поведение и
специално отношение на затворническата администрация , доколкото за да се
платят разходите за кореспонденция за
сметка на мястото за лишаване от свобода , следва да се установи липсата на
средства лишения от свобода за изпращане на писмата по пощата. Доколкото тази
преценка на ответната страна не е противоправен резултат в неговата дейност и е
в нормативните рамки / тъй като сама
норма задължава за извършването на такава преценка / , то тя не обосновава
неравноправно третиране на ищеца. Освен това за да се приеме , че е налице дискриминация , трябва да бъде
установено не само неблагоприятно
третиране , но и това , че същото се дължи на някой от защитените признаци по
чл. 4 ал.1 ЗЗДискр. / в който смисъл решение № 85 / 2016 г. на ІV г.о. на ВКС ,
решение № 534 /2012 Г. , ІV г.о. на ВКС и
др./ - т.е. следва да е налице обективно съществуващ недопустим противоправен
резултат , проявен в която и да е от
очертаните в ЗЗДискр. форми на по- неблагоприятно третиране според
признаците установени в закона или
международен акт. Самото твърдение за по –неблагоприятно третиране на лишения
от свобода в зависимост от това , в кое
затворническо заведение изтърпява наказанието си , не е сред изрично
предвидените дискиминационни признаци по чл. 4 ал.1 ЗЗДискр. , при установяване
на които може да се приеме , че е
извършена дискриминация.
Предвид изложеното съдът
счита, че не е налице дискриминация по смисъла на чл.4 от ЗЗДискр.
Предявените искове по чл.71, ал.1 т.1 и т.2 от ЗЗДискр. са неоснователни поради
неустановено нарушение, свързано с дискриминация спрямо ищеца в обхвата на
признака „лично положение“ по заявените с исковата молба фактически
обстоятелства и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Според изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски , каквото искане е направено в последното по делото заседание.
Затова ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника сторените разноски за възнаграждение на юрисконсулт в
размер на 100,00 лв. Възнаграждението на назначения на ищеца служебен адвокат следва да бъде заплатено по реда на чл.37 и
сл. от ЗПП.
Воден от горното ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД :
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.Н.А. с ЕГН ********** , изтърпяващ
наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр.Пазарджик, против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“гр.София искове с правно основание чл.71, ал.1,т.1 и
т.2 от ЗЗДискр за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр.София е извършил нарушение на чл.4 от
ЗЗДискр., по отношение на осъдения Н.Н.А. с ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр.Пазарджик, изразяващо се в това, че за времето от 01.09.2015 г. до
22.01.2018 г. ищецът е бил поставен в
неравноправно положение , като ответникът
не е изпращал негови писма до
посочени адресати , нито са били
завеждани в деловодството и изходящия регистър за кореспонденция , както и в нарушение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС изпращаните
писма не са били изпращани за сметка на затвора , въпреки че са били налице
такива предпоставки и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще
от по-нататъшни нарушения – като
неоснователни.
ОСЪЖДА
Н.Н.А. с ЕГН ********** ,
изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр.Пазарджик, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“гр.София сторените по делото
разноски в размер на 100,00 лв.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред Пазарджишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :