РЕШЕНИЕ
№ 92
гр. Смолян, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на седми февруари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Сийка Златанова
при участието на секретаря Сирма Купенова
като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело №
20225440100716 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата Р. А. П. от гр. Смолян е предявила срещу „***“ ООД, представлявано от ***,
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 648 лв., с
която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищцата при липса на основание,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 27.07.2022 г. до
окончателното плащане.
Претендира за деловодните разноски.
Адв. *** – пълномощник на ищцата претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Фактическите твърдения, на които ищцата основава исковете, се свеждат до
следното: Страна е по Договор за потребителски кредит № 517877/22.04.2021 г., с отпуснат
кредит в размер на 600 лв., подлежащ на връщане на осем погасителни вноски, като общият
размер на подлежащото на плащане вземане е в размер на 1 248 лв.. Ответникът начислил
неоснователно неустойка по чл. 8 от договора в общ размер 535,94 лв.. Ищцата твърди, че
договорът за кредит е нищожен поради неравноправност на клаузата за неустойка,
предвидена не във връзка с изпълнението на договора за връщане на заема, а във връзка с
обезпечаването на договора. Неустойката излиза извън присъщите й санкционна,
обезпечителна и обезщетителна функция и не отговаря на изискването за добросъвестност,
сключена при заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК; не е включена в ГПР в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Общият размер на платените вноски от ищцата
възлиза на 1 248 лв., като 648 лв. са недължимо платени при липса на основание, поради
1
нищожност на договорното основание.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва предявения иск
като неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Възраженията се свеждат до следното:
Признава факта на сключване на договор за кредит между ищцата и ответника, по силата на
който на ищцата е отпуснат кредит в размер на 600 лв. Отпуснатият кредит е предоставен в
брой към момента на сключването на договора. Предоставянето на обезпечението цели
покриване на носения от ответника финансов риск и зависи изцяло от волята на
потребителя. При неизпълнение на поетото договорно задължение за предоставяне на
обезпечение рискът за кредитора се е увеличил, като при сключването на договора за него е
било бъдещо несигурно събитие настъпването на неизпълнение на договорното задължение
от кредитополучателя. Оспорва като неоснователно твърдението за заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като такова липсва поради неизпълнение на
фактическия състав на твърдяното заобикаляне. Оспорва като неоснователно и твърдението
за противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че както ГЛП, така
и ГПР са били ясно определени в договора, като ГПР е изчислен по формулата на
приложение № 1 и в него се съдържат всички допускания по определянето му и за него
кредитополучателят е бил информиран. Оспорва като неоснователно твърдението, че
договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като това би противоречало
на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и би направило неустойката нищожна. Единственият разход,
включен в ГПР е ГЛП. Прави възражение за прекомерност на претендираното от адв. ***
възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата се представлява от адв. ***, която моли искът да бъде
уважен по изложените в исковата молба съображения. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв..
Ответникът не се представлява.
След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства,
Съдът прие за установено от фактическа страна следното:
На 22.04.2021 г. между „***“ ООД като кредитор и Р. А. П. като кредитополучател е
сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 0562488, по силата на който
кредиторът е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 600 лева.
Кредитополучателката се е задължила да върне кредита ведно с ГЛП 40,05 % и ГПР 48,02
%. Общата стойност на плащанията е в размер на 712,06 лв., платими на 8 месечни вноски,
първите две от които в размер на 20,03 лв., а останалите шест в размер на 112 лв.. Първата
вноска е с падежна дата 24.05.2021 г. и последната вноска е с падеж 22.12.2021 г..
С чл. 6 от договора страните се договорили, че договорът ще бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл.23 от общите условия към
договора. Съгласно чл. 8 от договора кредитополучателят се е задължил да заплати
неустойка в размер на 535,94 лв., разсрочена на месечни вноски, първите две от които в
размер на 135,97 лв. и останалите шест в размер на 44 лв., в случай, че не предостави
2
договореното обезпечение в чл. 6 в тридневен срок от сключването на договора или в
случай, че обезпечението не отговаря на условията по чл. 23 от общите условия.
Съгласно заключението по назначената СИЕ общият размер на извършените от
ищцата плащания за погасяване на задълженията по договора за потребителски кредит е 1
250.78 лева. С направените погасителни вноски в размер 1 250.78 лева е извършено
погасяване по кредита, както следва: 600 лева – главница, 112.06 лева – договорна лихва,
2.78 лева – такса събиране и 535.94 лева – неустойка. Размерът на ГПР като се вземат
предвид всички подлежащи на връщане суми, събраната такса и предвидената в чл. 8
неустойка в размер 535.94 лева е 583.93 %.
Съдът кредитира заключението като обективно и компетентно изготвено.
При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни
изводи:
Няма спор между страните, че по процесния договор ищцата е получила заем от
ответника в размер на 600 лв., като е извършила плащания в общ размер на 1 250.78 лв..
В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава на неоснователно обогатяване.
Според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. В
задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – Решение № 25 от 22.02.2010 г. на ВКС
по т. д. № 657/2009 г., TK, I т. о., докладчик председателят Никола Хитров е прието, че
начална липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт. Под обогатяване се разбира както недължимо плащане, така и получаването
на имуществени ползи, така и придобиването и спестяването на такива ползи от едно лице за
сметка на друго. Под неоснователно се разбира отсъствието на правно основание за такова
получаване, придобиване, спестяване.
Безспорно се установи от заключението по СИЕ, че ищцата е платила по договора за
кредит 600 лева – главница, 112.06 лева – договорна лихва, 2.78 лева – такса събиране и
535.94 лева – неустойка по чл. 8.
Договорът между страните е за потребителски кредит и като такъв следва да
съответства на предвидените в ЗПК изисквания, тъй като ищцата като потребител се явява
икономически по-слабият участник в отношението, поради недостиг на материални
средства. Като потребител по договора за кредит ищцата разполага със защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в глава шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно.
Доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за
действителността на сключения договор за заем, то в тежест на ищеца е да докаже, че са
спазени приложимите към процесния договор за потребителски кредит императивните
законови изисквания, както и че клаузите на договора, касаещи основните му параметри са
индивидуално договорени.
Оспорената от ищцата клауза от договора за кредит – чл. 8 предвижда заплащането на
неустойка от страна на кредитополучателя при неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита.
3
Според чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи,
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът
може да иска обезщетение за по-големите вреди.
В мотивите на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето становището за
нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е договорена, противоречат
с нейните функции и с принципите на справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. В мотивите на ТР е прието, че съдът следи служебно за спазването на
добрите нрави по иск за дължимост на неустойка. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл е решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о. и др..
Предвидената в чл. 8 от договора неустойка за неизпълнението на договорно
задължение за представяне на обезпечение на договора чрез банкова гаранция или
поръчител, отговарящи на условията на чл. 23 от общите условия към договора е нищожна.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора чрез представяне на
банкова гаранция или посочване на поръчител, отговарящ на изискванията на кредитора в
тридневен срок от сключване на договора, като при неизпълнение е предвидена неустойка в
размер на 535,94 лв., който е близко до размера на заемната сума от 600 лева. Предвидено е
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска.
Няма законова пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче нейният размер е значително завишен. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката. По начина, по който е договорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху основното задължение за погасяване на заетата сума, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до настъпването на вреди за кредитодателя. Така
уговорената неустойка излиза извън присъщата обезпечителна функция. При договор за
потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на
предоставените от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за тяхното
ползване и разходите по събиране. Уговорената между страните неустойка не обезпечава
възстановяването на вредите от това неизпълнение, а евентуални такива от непредставянето
4
на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Обезпечението има цел различна
от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в
различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото
изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва
вреда за кредитора, размерът на която да бъда обект на обезвреда в клауза за неустойка. При
неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за
ползването , кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за
общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД.
По начина, по който е договорена, основната цел на тази неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежащата на връщане сума с почти двоен размер, което излиза извън
общоприетите разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението. В този смисъл е решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК.
Ето защо уговорката между страните за заплащане на неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за обезпечение на кредита не изпълнява законовите функции и е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Именно поради нищожността на клаузата за неустойка се явява и недължимо
платената от ищцата като платена на несъществуващо основание сумата от 535.94 лева. В
тази част искът е основателен и следва да бъде уважен и да бъде осъден ответникът да плати
на ищцата същата сума.
Както се установи от експертизата, освен пълния размер на главницата и на
неустойката ищцата е платила още 112.06 лева – договорна лихва и 2.78 лева.
Между страните са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит
по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 10, ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя
каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи,
свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за
потребителски кредит.
В процесния договор, кредиторът е посочил лихвения процент по заема, ГПР на
заема и годишното оскъпяване на заема, като освен договорна лихва в общата подлежаща на
връщане сума не е включен събраната такса и неустойката за неосигуряване на обезпечение.
5
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. В
случая лихвеният процент е уговорен като постоянен и е достатъчно да бъде посочен
размерът на същия, което е направено. Страните са подписали погасителен план, съдържащ
необходимата пълна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, каквото е законовото изискване на чл. 11, т. 11 ЗПК при договори за
кредит с фиксиран лихвен процент. Видно от самия погасителен, инкорпориран в договора,
в него са описани всички погасителни вноски, общо 8, техния размер и падеж, с което съдът
приема, че е изпълнено условието на чл. 11, т. 11 от ЗПК.
Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В процесния договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено
като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения начин в Приложение № 1 на ЗПК,
каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както
в договора, така и в условията към него липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посоченият процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин, въведено с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Простото посочване с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на тази разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. Кредитополучателя не следва да бъде поставян в положението, за да разбере
действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите
в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
6
невключена в ГПР, което противоречи на изискването за яснота. Изискването за посочване
на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите,
отчетени при формирането му. Липсата на яснота и правила за формирането на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Съдът счита, че посоченият в договора за потребителски кредит ГПР от 48,02 % не е
действителният такъв разход и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посоченият ГПР е заблуждаващ и не отчита реално оскъпяването на договора за заем с
дължимата такса ангажимент и застрахователна премия.
В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение №
1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България.
В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход
по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
В процесния договор липсва каквото и да е описание на включените в ГПР
компоненти и методика на определянето му, освен цифровото му изражение в процент от
кредита. Повече от ясно е, обаче, че в общата стойност на плащанията освен главница в
размер на 600 лв. са включени още 112,06 лв. договорна лихва, както и неустойката по чл. 8,
което е достатъчно показателно, че действителният ГПР на кредита надхвърля 48,02 %.
Безспорно се установи, че отчитайки неустойката в размер на 535,94 лв. и събраната такса
от 2,78 лв. като разходи по кредита, ГПР би се увеличил до 583,93 % /т. 3 от заключението
по СИЕ/.
В съдебната практика трайно е прието, че максималният размер на възнаградителната
лихва не трябва да надхвърля повече от три пъти законовата такава. В случая е договорена
лихва в размер на 40,05 %, надхвърляща максимално допустимия размер на лихвата, поради
което и клаузата за договорената лихва в посочения размер е нищожна поради противоречие
7
с добрите нрави. Целта на уговореното възнаграждение по договор за заем е покриване на
разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на
гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за
срока на предоставянето му на заемателя. В случая така уговореният размер на лихвата
излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на по-слабата икономически страна в облигационното правоотношение - заемателя.
В разпоредбата на чл. 22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. С оглед посочените по-горе за нарушени законови
изисквания процесният договор за кредит се явява недействителен.
В чл. 23 от ЗПК законодателят е въвел защита за кредитополучателя като
последица от нищожността на договора, като е прието, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид изложеното платената от страна на ищцата сума в размер на 648 лв.
/сборът от договорната лихва в размер на 112,06 лв. и на неустойката в размер на 535,94
лв./, се явява платена без основание и подлежи на връщане от ответника. Предявеният иск
се явява основателен и доказан в пълен размер, поради което следва да бъде осъден
ответникът да заплати на ищцата сумата от 648 лв..
Относно разноските:
И двете страни са заявили искане за присъждане на деловодните разноски.
С оглед изхода от спора на ответника не се дължат разноски.
Ищцата е направила разноски за платена държавна такса в размер на 50 лв. и 80
лв. за вещо лице. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ще следва да бъде
осъден ответникът да заплати на ищцата направените деловодни разноски.
Адв. *** е заявила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът счита същото за основателно, тъй като осъществената правна защита
и съдействие от страна на адв. *** е безплатна за ищцата като материално затруднено лице,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие /л. 8/. Ще следва на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде осъден ответникът да плати на адв. *** адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., определено по формулата на чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредбата
за МРАВ.
Мотивиран от гореизложеното Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „***“ ***, представлявано от ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл.първо ЗЗД да заплати
8
на Р. А. П., ЕГН **********, от гр. Смолян, ул. „***“ № 6, сумата от 648 лева, платена без
основание по договор за предоставяне на потребителски кредит № 0562488 от 22.04.2021 г.,
ведно със законната лихва, считано от 27.07.2022 г. до окончателното плащане на
задължението.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „***“ ***, представлявано от ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Р. А. П.,
ЕГН **********, от гр. Смолян, ул. „***“ № 6 направените деловодни разноски в размер на
130 лева, от която 50 лв. държавна такса и 80 лв. възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „***“ ***, представлявано от ***, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. да
заплати на адвокат *** ***, ЕГН **********, гр. ***, бул. „*** сумата от 400 лева за
адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Смолянски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се връчи на страните, като на ищцата чрез адв. ***.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
9