Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 02.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в публичното заседание на деветнадесети
май
през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 9549 по описа за 2020 г. , за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК
/въззивно обжалване/.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от З. „Б.В.И.г.“ АД,
ответник в производство пред СРС.
Със същата се обжалва решение от
22.11.2019 г., постановено по гражданско дело № 85478/2017 г. на СРС, II гражданско отделение, 123 състав, с
което решение е уважен предявеният срещу въззивника, ответник пред СРС, иск по
чл. 422, ал 1 ГПК, във връзка с чл. 213, ал 1 ГПК /отм./ и в тежест на
ответника са били възложени разноските по делото. Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за недопустимост на същото, както и за допуснати процесуални
нарушения във връзка с допускане и обсъждане на доказателствата по делото.
Твърди се, че не били обсъдени възраженията на ответника. Сочи, че посоченото в
исковата молба събитие не представлявало покрит риск по застраховка „Гражданска
отговорност“ и съответно не се покривало от нея като се арг. с чл.268, т.3 КЗ,
отм. Вредите описани в исковата молба били настъпили по време и в следствие на
превоз на застраховано при ищеца МПС от репартриращ товарен автомобил. Налице
била отговорност на застрахования като превозвач на товари, която съгласно
нормата на чл.257, ал.5 КЗ, отм. била изключена от обхвата на задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на която ищецът основавал претенцията си.
При това положение за ищеца не съществувало право на иск, което водело до
недопустимост на така постановеното от СРС, решение. Освен това събраните по
делото доказателства – свидетелски показания и съдебно-автотехническа
експертиза не доказвали по безспорен начин, че щетите по МПС „Мицубиши“, рег.№ *******са
получени по описания в исковата молба начин; не било доказано наличие на
виновно и противоправно поведение на водача на товарния автомобил; процесното
събитие не било установено с какъвто и да е официален документ.
Иска се обжалваното решение да бъде
отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите на ищеца да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор
от ЗД „Б.И.“ АД, ищец в производството
пред СРС, в който отговор се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Правилно съдът бил
преценил събраните по делото доказателства. Претендира разноски.
Въззивната жалба е допустима:
Решението
е връчено на въззивника на 04.12.2019 г и е обжалвано в срок на 18.12.2019 г.
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания
смисъл, СРС е приел, че събраните по делото доказателства установяват
твърдените в исковата молба обстоятелства, релевантни към иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.213, ал.1 КЗ, отм. А възраженията на ответника – за неоснователни.
Размерът на щетите по МПС били установени от заключението на
съдебно-автотехническата експертиза /САТЕ/ и възлизал на 891 лв. МПС било с
първа регистрация от 2011 г., а ПТП се състояло на 29.01.2012 г. Претенцията на
ищеца била за сумата в размер на 885,38 лв.- платено застрахователно
обезщетение с включени 15 лв. ликвидационни разноски. С оглед диспозитивното
начало в процеса искът следвало да бъде уважен изцяло.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, защото:
За издадената на 12.04.2017 г. заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 22209 по описа за
2017 г. длъжникът е бил уведомен на 27.04.2017 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено
на 09.05.2017 г., т.е. в срок.
Указанията по чл.415 ГПК са съобщени
на заявителя на 21.11.2017 г.
Исковата молба по чл.422 ГПК е
предявена на 06.12.2017 г.
Ищецът /пред СРС/ твърди да е платил
застрахователно обезщетение за
увреденото МПС при ПТП, състояло се на 29.01.2012 г. в гр.Банско,
застраховано при него по застраховка „Автокаско“, а именно: лек автомобил марка
„Мицубиши“, ДК № *******, управлявано от К.И.. Според съставения двустранен
констативен протокол за ПТП № 41 от 29.01.2012 г. вина за ПТП имал водачът на
МПС - лек автомобил марка „Мерцедес“, ДК
№ *******, управлявано от А.Д., чиято гражданска отговорност била застрахована
при ответника – З. „Б.В.И.Г.“ АД. Тъй като ответникът не възстановил на ищеца
заплатената от последния сума като застрахователно обезщетение в размер на
885,38 лв. /с включени 15 лв. ликвидационни разноски/, за което била отправена
регресна покана, то за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на иска
по чл.422 ГПК.
Доводите на въззивника във връзка с
това налице ли е покрит застрахователен риск или не, касаят спора по същество,
а не допустимостта на обжалваното решение.
По съществото на спора:
Относно иска по чл. 213, ал. 1 от КЗ, отм.:
Съгласно чл.
213, ал. 1, изр. 1 КЗ, отм., с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
– до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
От
ответникът /въззивник/ е бил подаден отговор
по исковата молба в срока по чл.131 ГПК. Видно от съдържанието на отговора,
оспорена е вината на водача, застрахован при ответника, механизма на ПТП, както
и причинно-следствената връзка между ПТП и причинените вреди върху МПС,
застраховано при ищеца. Единственото представено по делото доказателство бил
съставеният протокол за ПТП, който в частта за механизма на ПТП не представлявал
официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила. Оспорен е и
размера на платеното обезщетение.
Следователно
това са били заявените от ответника възражения по делото, които СРС е следвало
да разгледа. Всички останали са преклудирани, арг. от чл.133 ГПК. Това
означава, че довода за липсата на покрит застрахователен риск, тъй като се
прави за първи път с въззивната жалба, не подлежи на разглеждане.
Решението е правилно:
Правото на застрахователя
да встъпи във всички права, които застрахованият има срещу третото лице е
суброгационно право. Основанието на регресния - суброгационен иск не е в
застрахователното правоотношение, а в юридическия факт на изплащане на
застрахователно обезщетение на правоимащото лице, по силата на застраховката и
установеното в закона законоустановеното право на регрес.
Обхватът
на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение,
което застрахователят е платил на застрахования.
В настоящия случай посочените в чл.213, ал.1 КЗ, отм. предпоставки
са налице: установено е по делото, че на 29. 01.2012 г. по време на действието
на сключения между ищеца и застрахования, договор за застраховка “Каско” на МПС
„Мицубиши“, рег. № *******, е настъпило предвидено в него застрахователно
събитие, в резултат на което на застрахованото МПС са били нанесени вреди, а
ищецът е изплатил застрахователно обезщетение.
Механизмът на ПТП е установен от събраните по делото
писмени и гласни доказателства – протокол за ПТП, съставен на 29.01.2012 г.,
двустранно подписан от двамата водачи, виж л.10 от делото пред СРС. Видно от
отразеното в „забележка“ водачът на МПС, застраховано при ответното дружество
/въззивник/ изрично е признал, че носи вината за ПТП – „подбих двата предни
калника на „Мицубиши ******* по моя
вина“.
Видно от отразеното в показанията на свидетеля К.И. /л.68 по делото пред СРС/ самата бланка на протокола за ПТП е била „извадена“ от водача на МПС, застрахован при ответното дружество. Уврежданията са на двата калника на автомобила.
От заключението на допуснатата,
изслушана и приета от първата съдебна инстанция САТЕ се установява, че между
механизма на ПТП и нанесените щети по лекия автомобил, застрахован при ищеца, е
налице причинно-следствена връзка. Видно от отразеното в протокола, съставен за
проведеното на 22.11.2019 г. публично съдебно заседание, заключението не е било
оспорено от страните. Затова и правилно същото е било кредитирано от СРС,
кредитира се и от настоящата инстанция.
С оглед
заключението на САТЕ, размерът на щетите е 891 лв., определен по средни пазарни
цени.
Плащането на застрахователното обезщетение от страна
на ищеца, не се оспорва от ответника.
Ищецът претендира сумата в размер на 885,38 лв., която
включва и 15 лв. ликвидационни разноски.
Въззивната инстанция приема, че правилно СРС е счел,
че искът е основателен до пълния предявен размер, ведно с претендираната
законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
инстанции, обжалваното решение на СРС ще
следва да се потвърди.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора решението
е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника разноски не
се следват.
Въззиваемият претендира разноски;
такива са сторени за процесуално представителство в размер на 200 лв. поради
което му се присъждат.
Водим от горното, Софийският градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от
22.11.2019 г., постановено по гражданско дело № 85478/2017 г. на СРС, II гражданско
отделение, 123 състав, изцяло.
ОСЪЖДА З. „Б.В.и.Г.“, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, пл.“*******да заплати на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******,
съдебен адрес: ***, сумата в размер на 200 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: