Р
Е Ш Е Н И Е № 260371
/ 23.10.2020г.
гр.
П., 23.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на петнадесети октомври, две хиляди и двадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 6399 по описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Топлофикация П.“ АД срещу Л.В.С. и
С.В.С. - конституирани като наследници на С.Г.И., починала в хода на
заповедното производство, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени
обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване на
установено в отношенията между страните, че всеки от ответниците дължи на
ищцовото дружество сумата в размер на 107,28
лева, представляваща ¼ от стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „***, с абонатен № ***, за периода
от 01.05.20* г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.11.2018 г. до окончателното й изплащане, както и
сумата в размер на 14,87 лева,
представляваща ¼ от законна лихва за забава върху месечните задължения
за периода от 10.07.20* г. до 30.10.2018
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 8018/2019 г. по описа на
Районен съд П..
Ищецът твърди, че между него и ответника
в качеството му на потребител-клиент за битови нужди съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало по силата на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Посочва, че съгласно Общите условия през
процесния период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника
топлинна енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение.
Изяснява, че от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за
заплащане на дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на
падежа, нито към момента на депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на
края на месеца, следващ този на доставката и поради неизпълнението си, съгласно
чл. 41, ал. 1 от приложимите Общи условия ответникът като потребител дължи и
обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизаща на заявената сума.
С тези съображения отправя искане за уважаване на предявените искови претенции.
Намира за дължима законната лихва за забава, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на вземането.
В съдебно заседание поддържа така
предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал.
1 ГПК всеки от ответниците е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове с твърдението, че към процесния период не е имал качеството
„потребител на топлинна енергия“ поради липса на вещни права, респ. право на
ползване върху имота. Оспорва се доставката и размера на исковите претенции. В
съдебно заседание чрез упълномощените процесуални представители – адв. В. и
адв. И., се поддържа становище за неоснователност на исковите претенции,
аналогично на изложеното в писмените отговори относно липсата на вещни права
върху топлоснабдения имот, но не се оспорват обстоятелствата относно доставката
на топлинна енергия и размера на исковите претенции. Претендират се разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия,
сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира
ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл.
415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да
бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство.
Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по
юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В
противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че
вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което
предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия,
регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи
посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е
необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на
търсеното във връзка с това обезщетение.
Според задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието
на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните
имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с
производство и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл.
150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал.
1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
на потребителите в гр. П., приложими от ищеца и одобрени с Решение №
ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник СъП. – бр.
82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли в сила, съгласно която купувач на
топлинна енергия е всяко физическо лице – потребител за битови нужди, което е
собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена
сграда. В тази връзка следва да се отбележи, че включването на клаузите на
процесните ОУ като източник на права и задължения между страните съгласно чл.
150, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и
изтичане на 30 дни след първото им публикуване. В случая се установи, че
последните са оповестени в един местен ежедневник, поради което и с оглед
липсата на твърдения от ответника за възражения срещу тях, съдът счита, че са
влезли в сила. Отношенията то така действащите общи условия се уреждат от
специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено
приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът се счита сключен
при определените от дружеството общи условия от момента, в който потребителят
бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява топлинна
енергия от същата.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1
ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие е неизчерпателно.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
(“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот.
При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
При тази правна рамка, съдът дължи
произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията,
релевирани от страните по делото.
В настоящия случай между страните е
спорна първата материална предпоставка, обуславяща основателност на исковите
претенции, а именно – общият наследодател на страните да е имал качеството
„потребител на топлинна енергия“ за процесния период, като в тази връзка по
делото са представени и приети редица доказателства, с които ищецът се домогва
да установи основателност на исковата си претенция. Останалите елементи от
фактическия състав, пораждащи спорното материално право – относно реалната
доставка на топлинна енергия на посочената в исковата молба стойност, са
обявени за безспорни по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с изготвения по делото
доклад.
Видно от представеното удостоверение за
наследници С.И., срещу която е било депозирано заявление за издаване на заповед
за изпълнение, е починала на ***., т.е. в хода на заповедното производство,
като двамата ответници са нейни наследници по закон.
От акт № ***г. се установява, че при
условията на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. § 42 от ПЗДР на ЗИДЗОС процесният
апартамент ***, находящ се в жилищната сграда в гр. П., ул. „***, е актуван
като частна общинска собственост. В приложената по делото Декларация №
2235/12.04.20* г. по чл. 14 ЗМДТ е отразено, че същият е собственост на Община П.,
по силата на съставен акт за общинска собственост, като в декларацията липсват
данни за учредено върху имота право на ползване.
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че със Заповед № 1495/27.08.2017 г. на кмета на
Община П. наследодателката на страните С.Г.И., заедно със семейството си – ответника
Л.В.С., и третите за настоящото исково производство лица – снаха ѝ Н.С.и
внучка ѝ В.С., са настанени в общинско жилище, предназначено за отдаване
под наем с административен адрес: гр. П., ул. „***, ап. *. В заповедта е отразено,
че настаняването е до настъпване на промяна на обстоятелствата по чл. 5, ал. 2
от НРУУРОЖ, но за срок не по-дълъг от 10 години. Посочено е също, че въз основа
на заповедта следва да бъде сключен договор за наем със С.И., но такъв по
делото не е представен. В заповедта не се урежда въпросът относно заплащането
на битовите разходи във връзка с имота – не е отразен начинът на разпределение
на текущите разходи във връзка с имота и чие задължение ще бъдат същите. Не е
посочено, че настаненото лице следва да открие абонатни номера на свое име в
„Топлофикация“ АД. Не се представя и сключен между С.И. и „Жилфонд“ ЕООД
договор, удостоверяващ възникването на наемно правоотношение, нито неговото
съдържание, в частност – възлагането в тежест на наемателя на задължението за
заплащане на битовите разходи във връзка с ползването на имота. Заповедта е
получена лично от С.И. на 30.08.2017 г., без възражения по нейното съдържание.
С
цитираната заповед, считано от 01.10.2017 г. се отменя предходна Заповед за
настаняване ***г. и сключен въз основа на нея договор от ***г. за отдаване под
наем на държавен жилищен имот между „Жилфонд“ ЕООД – П. и С.И.. Видно от
Заповед № ***г. трето за процеса лице – В.С. И. и семейството му /без поименно
посочване на членовете му/ са настанени в процесното жилище. Посочено е, че
настаняването е временно, до уреждане на жилищния въпрос по реда на чл. 22, б.
„б“ от Закона за наемните отношения, поради строеж на пътен възел „***“. Копие
от договор за наем от *** г., цитиран в заповедта от 2017 г., по делото не се
представя, поради което не може да се формира извод за възникналите във връзка
с него права и задължения на страните.
Други доказателства във връзка с
твърдяното качество „потребител на топлинна енергия“ по отношение наследодателя
на ответниците не са ангажирани. От така събраните доказателства и следващите
от тях фактически изводи съдът намира, че по делото не е установено – пълно и
главно, съществуването на твърдяното правоотношение между страните през
процесния период – от 01.05.20* г. до 30.04.2018 г.
Изясни се, че действително наследодателката
на ответниците С.И. е била настанена в процесното жилище на основание
настанителната заповед от 27.08.2017 г., т.е. за част от исковия период.
Настанителната заповед обаче не урежда изрично задължението за заплащане на
консумативните разноски, в частност – за доставената топлинна енергия, да
принадлежи на настанените лица – (наследодателката на ответниците или
останалите членове на нейното домакинство). Липсват данни С.И. да е подавала
молба за откриване на партида при топлофикационното дружество, нито по делото е
бил представен договор за наем, сключен на основание настанителната заповед, какъвто
следва да бъде сключен, съгласно указанията в заповедта. Дори да се приеме, че
облигационното правоотношение във връзка с ползването на жилището е възникнало
между Община П. и наследодателката на ответниците по силата на Заповедта от 27.08.2017
г. то от една страна, действието на последната е само за част от исковия период,
а от друга страна – липсва възлагане от страна на собственика на задължението
за заплащане на консумативни разноски във връзка с ползването на имота. За
останалата част от исковия период (от 01.05.20* г. до 01.10.2017 г. – моментът
на влизане в сила на Заповедта от 27.08.2017 г.), отново липсват доказателства,
от които да се направи несъмнен извод, че именно наследодателката на
ответниците е била задължена да заплаща разноските във връзка с потребена
топлинна енергия на процесния имот.
В случай, че
страната не установи фактите, на които основава твърдяното субективно
материално право и изрично указани ѝ от съда, съдът дължи прилагане на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест. Според тези последици недоказаният факт се счита неосъществил се – арг.
чл. 154, ал. 1 ГПК, и с оглед така приетия за несъществуващ факт съдът не може
да даде защита на твърдяното право. Тази процесуална санкция е свързана с
процесуалното бездействие на страната и неизпълнението на изрично възложената й
процесуална (доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136 от
8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да
приеме недоказания факт – качеството на ответника на „потребител на топлинна
енергия“, за неосъществил се.
Ето защо,
съдът приема, че по делото не е установено съществуването на твърдяното
правоотношение между страните за времето от 01.05.20* г. – 30.04.2018 г.,
поради което предявените искове се явяват недоказани по своето основание и
следва да бъдат отхвърлени, без да се анализира наличието на реално доставена
топлинна енергия, като следваща предпоставка за възникване на вземанията. С
оглед акцесорния му характер, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и
искът за присъждане на законна лихва върху главницата.
По
разноските:
При този изход на спора, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответната страна. Всеки от ответниците е сторил
разноски в размер на по 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, видно
от представените договори за правна защита и съдействие, които следва да им
бъдат присъдени.
Искането на адв. С.И. – процесуален
представител на С.С., да ѝ бъде присъдено възнаграждение за оказваната от
нея безплатна правна защита при условията на чл. 36 ЗАдв, следва да бъде
оставено без уважение, а разноските следва да бъдат присъдени в полза на
представлявания от нея ответник. С отговора на ИМ адв. И. е представила договор
за правна защита и съдействие, в който предоставените от нея услуги са
уговорени не като безплатни при условията на чл. 38 ЗАдв, а като възмездни, оценени
в размер на 300 лв., и наред с това е посочено, че същите вече са били платени
в брой. В този смисъл изявлението в депозираната в о.с.з. молба, че същата е
оказвала безплатна правна помощ, съставлява или техническа грешка, или груб
израз на злоупотреба с процесуални права, каквато правният ред не позволява.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ответника Л.С. се дължат 300
лева, които също следва да му бъдат присъдени.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. Мошино срещу Л.В.С., ЕГН ********** обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в
полза на „Топлофикация П.“ АД съществува изискуемо вземане срещу Л.В.С. в
качеството му на наследник на С.Г.И., починала на ***., за сумата в размер на 107,28
лева, представляваща ¼ от стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „***, с
абонатен № ***, за периода от 01.05.20* г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.11.2018
г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 14,87
лева, представляваща ¼ от законна лихва за забава върху месечните
задължения за периода от 10.07.20* г. до 30.10.2018 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 8018/2019 г.
по описа на Районен съд П..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. Мошино срещу С.В.С., ЕГН **********
обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в
полза на „Топлофикация П.“ АД съществува изискуемо вземане срещу С.В.С. в
качеството му на наследник на С.Г.И., починала на ***., за сумата в размер на 107,28
лева, представляваща ¼ от стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „***, с
абонатен № ***, за периода от 01.05.20* г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.11.2018
г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 14,87
лева, представляваща ¼ от законна лихва за забава върху месечните
задължения за периода от 10.07.20* г. до 30.10.2018 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 8018/2019 г.
по описа на Районен съд П..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК: *********, да
заплати на Л.В.С., ЕГН ********** сумата в размер на 300 лева – разноски пред Районен съд П. в исковото
производство и сумата в размер на 300
лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Топлофикация – П.“
АД, с ЕИК: *********, да заплати на С.В.С., ЕГН ********** сумата в размер на 300 лева – разноски пред Районен съд П. в исковото
производство.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ__________________