РЕШЕНИЕ
гр.София,
09.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-в състав в публичното заседание на пети март през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
А.Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Ц.Гулийкова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 9 325 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 325468 от 29.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 52 350/2012 г. по
описа на СРС, I ГО, 27 състав, е признато за установено по предявени от „П.Л.”
АД, ЕИК ********срещу К.П.С., ЕГН ********** положителни установителни иско-ве
с правна квалификация чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.430, ал.1 ТЗ във връзка
с чл.430, ал.2 ТЗ във връзка с чл.99 ЗЗД, че К.П.С. дължи на от „П.Л.” АД
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 30.08.2011 г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 36 043/ 2011 г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав, а
именно: 1. сумата 3 765,56 лева – представляваща непогасена главница на
паричен кредит по договор за потребителски кредит № FL15822/ 07.12.2004 г.,
сключен между „Б.П.Б.– като кредитор и А.В.С.– като кредотополучател, за
отпускане на потребителски кредит в размер на 8 000,00 лева за текущи
нужди, при породена за К.П.С. солидарна отговор-ност за възстановяване на
заетата сума, вземанията на заемателя по който договор са цедирани на
ищеца-заявител на 30.03.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от деня на депозиране на заявлението в съда – 19.08.2011 г. до
окончателното й погасяване и 2. сумата от 2 396,48 лева – представляваща
съвкупния непогасен размер на вземанията на първоначалния кредитор, респ. на
цесионера-заявител, за договорна възнаградителна лихва по чл.3 от цитирания
договор за кредит и за договорна/мораторна лихва /неустойка/ по чл.9 от същия
договор, начислени за периода: 07.12.2004 г. – 09.08.2011 г.
Със същия съдебен акт К.П.С. е осъден да заплати на ищеца „П.Л.” АД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 911,36 лева – разноски по делото, от които:
1 140,73 лева – разноски за исковото производство и 770,63 лева – разноски
за заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Ю.Б.“ АД.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ответника К.П.С.,***, като се
поддържа, че същото е неправилно, незаконосъ-образно и че е постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства. В жалбата са изложени доводи,
че в диспозитива на решението не е посочен издаденият от съда изпълни-телен
лист за същите суми по ч.гр.д.№ 36 043/2011 г., а само се цитира
издадената заповед за изпълнение от 30.08.2011 г.; че СРС в мотивите си не е
обсъдил, че по заповедното произ-водство е издал изпълнителен лист, който е
приведен в изпълнение и обективиран в изпълни-телно дело № 20128410405007 на
ЧСИ Н.М.и че е доказано, че сумите по изпъл-нителния лист са изплатени на ищеца
по делото, като е посочено, че с оглед изложеното е налице интерес от
обжалването на постановеното решение, с което СРС за втори път осъжда ответника
да заплати суми, за които е издал изпълнителен лист и които са заплатени на
ищеца. Във връзка с последното са наведени съображения, че от приетата
експертиза в производство-то е установено, че към 16.06.2016 г. по изп.дело №
5007/2012 г. на ЧСИ Н.М.по сметка на „П.Л.” АД са постъпили суми в общ размер
от 6 769,59 лева, които са с 607,55 лева повече от претендираната по гр.д.№
52 350/2012 г. Инвокирани са съображения, че пър-воинстанционният съд
необосновано и незаконосъобразно е допуснал до разглеждане иско-вата претенция,
тъй като за ищеца по делото не е налице правен интерес от водене на настоя-щото
исково производство – за същата сума, на същото основание и спрямо същия
ответник е издаден изпълнителен лист.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да признае, че К.П.С. не дължи на ищеца претендираната
сума от 6 162,04 лева, както и да й се присъдят направените разноски пред
двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „П.Л.” АД, ***, с който депозираната жалба се оспорва изцяло като неоснователна и
се поддържа, че атакуваното решение е правилно, законосъобразно и постановено
при обсъждане на всички доказателства, представени и събрани по делото, при
спазване на разпоредбите на материалния закон и процесуалните правила, както и
на трайната съдебна практика, като изводите му са непротиворечиви и обосновани.
Поддържа, че в настоящото производство е подаден установителен иск по чл.422 ГПК, а не осъдителен, като решението по него се ползва със сила на присъдено
нещо, а заповедта за изпълнение – с изпълнителна сила; че процесуалният
представител на ответната страна погрешно е възприел фактическата обстановка по
делото и представените доказателства, тъй като по заповедта е присъдена сума в
по-голям общ размер, вкл. и законната лихва върху главницата и разноските, съотв.
че по изп.дело има неизплатен остатък от 2 658,59 лева. Релевирани са
аргументи за неосновател-ност на твърденията на жалбоподателя, че за ищеца не е
налице правен интерес от воденето на установителното производство, предвид
това, че по повод постъпило възражение по ч.гр.д.№ 36 043/2011 г. на СРС,
ГО, 27 състав от страна на ответника по делото К.С., му е указано да предяви
установителен иск за вземанията си по реда на чл.422 ГПК.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, от легитимирана страна в процеса.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно,
но частично недопустимо.
Предметът на делото е спорното материално субективно право –
претендирано или от-ричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Когато в наруше-ние на принципа на диспозитивното начало
съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан
иск на непредявено основание /в този смисъл – константната практика на ВКС, в
т.ч. решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на ВКС, III ГО; решение
№ 307/04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др./.
В
случая първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по реда на чл.415, ал.1 ГПК за сумата от 2 396,48 лева,
представляваща договорна лихва за периода: 07.12.2004 г. – 09.08. 2011 г., като
в подадената искова молба липсва конкретизация относно вида на последната, съотв. цената на отделните вземания в рамките
на общо посочената сума, ако претенцията касае повече от едно вземане – по чл.3
и чл.9 от процесния договор, която нередовност не е била отстранена в първоинстанционното производство.
Отстраняването на констатираните не-достатъци на исковата молба е извършено във
въззивното производство в съответствие със за-дължителните разяснения, дадени в т.4
от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, запазили значе-нието си и при приложението на
действащия ГПК по аргумент на т.5 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, като съгласно направеното
уточнение от ищеца „П.Л.” АД с молба от 09.07.2019 г. претендираната сума от
2 396,48 лева – договорна лихва за периода: 07.12.2004 г. – 09.08.2011
г., е начислената съгласно чл.9 от процесния договор за потребителски кредит от
07.12.2004 г. лихва, явяваща се обезщетителна лихва при просрочие, което
вземане по своята правна същност представлява неустойка за забава. С атакуваното решение е уважен иск и относно
договорна възнаградителна лихва по чл.3 от визираната сделка. Като е разгледал
иск на визираното основание относно последната СРС се е произнесъл свръх
петитум – по искане, с каквото не е бил сезиран, поради което на основа-ние
чл.270, ал.3 ГПК решението в тази част следва да бъде обезсилено.
Неоснователно е наведеното от
жалбоподателката възражение за недопустимост на производството, поради липсата
на правен интерес. За допустимостта на иск, предявен по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане -предмет
на заповедта за изпълнение, е необходимо кумулативното осъществяване на
следните предпоставки: 1. издадена за него заповед за изпълнение, която по-късно
да не е обезсилена с влязъл в сила съдебен акт; 2. възражение от длъжника срещу
заповедта за изпълнение в законоустановения преклузивен срок по чл.414, ал.2 ГПК и 3. искът да е предявен в преклу-зивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК, които са приложими независимо от вида на издадената заповед за изпълнение
– по чл.410 ГПК или по чл.417 ГПК.
Със заявление вх.№ 35802 от 19.08.2011 г. „П.Л.” АД е заявил пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу А.В.С., ЕГН **********,
К.П.С., ЕГН ********** – като кредитополучатели и Е.И.Б.-М., ЕГН ********** –
като поръчител при условията на солидарност за сумите :3 765,56 лева – неиздължена
главница по договор за потребителски кредит, склю-чен на 07.12.2004 г. между
кредитополучателите и „Б.П.Б.АД за сумата 8 000,00 лева – банков кредит за
текущи нужди, както и сумата 2 396,48 лева – лихва по дого-вора за периода
от 07.12.2004 г. до 09.08.2011 г., като са наведени доводи, че по силата и при
условията на сключен на 30.03.2009 г. договор за прехвърляне на вземания между
„Ю.И Е.Д.Б.” АД /с предходно наименование „Б.П.Б.АД/ и „П.Л.” АД, банката е
прехвърлила възмездно на заявителя правото на вземане по договора от 07.12.2004
г., заедно с всички обезпечения. На 30.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 36 043/2011
г. по опи-са на СРС, І ГО, 27 състав е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК срещу посочените лица при условията на
солидарност за заявените суми: 3 765,56 лева – неизплатена главница по договор
за потребителски кредит от 07.12.2004 г., заедно със закон-ната лихва върху
нея, считано от 19.08.2011 г. до изплащане на вземането и 2 396,48 лева –
договорна лихва за периода: 07.12.2004 г. – 09.08.2011 г., като на заявителя са
присъдени и сумите: 123,24 лева – държавна такса и 647,39 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
На 01.02.2012 г. за вземанията –
предмет на заповедта за изпълнение ч.гр.д.№ 36 043/ 2011 г. по описа на
СРС, І ГО, 27 състав е издаден изпълнителен лист в полза на „П.Л.” АД, въз
основа на който е образувано изп.дело № 20128410405007 по описа на ЧСИ Н.М.,
рег.№ 841 на КЧСИ.
На 16.05.2012 г. е подадено възражение от длъжника К.П.С. по чл.423 ГПК,
заедно с възражение по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на
взема-нията по заповедта. С влязло в сила определение № 20026 от 06.12.2012 г.
по гр.д.№ 16 351/ 2012 г. по описа на СГС, ІІІ състав, допълнено с
определение № 21229/12.11.2013 г., е прието възражение с вх.№
3120159/16.05.2012 г. на К.П.С., ЕГН ********** срещу заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 30.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 36 043/2011
г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав на основание чл.423, ал.1 ГПК и е спряно
изпъл-нението на заповедта за изпълнение от 30.08.2011 г. спрямо К.П.С..
На 05.11.2012 г. ищецът „П.Л.” АД е предявил пред СРС искове за
установяване съществуването на вземанията му по заповедта в съответствие с
изискването на чл.415, ал.1 ГПК.
Изложеното обуславя извода, че
производството по установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.422,
ал.1 ГПК не подлежи на прекратяване поради липса на правен интерес. При прието
възражение по чл.423, ал.1 ГПК въззивният съд в съответствие с изиск-ването на
чл.423, ал.3, изр.2 ГПК спира изпълнението на постановената заповед по чл.410 ГПК, но без да обезсилва издадения въз основа на нея изпълнителен лист, а по
силата на разпоредба на чл.423, ал.5 ГПК – разглеждането на делото от
първоинстанционния съд про-дължава с указания по чл.415, ал.1 ГПК. Правният
интерес на кредитора от завеждането на този иск, произтича от надлежно упражнено
право на възражение по чл.414 ГПК от страна на длъжника, с което е оспорил съществуването
и/или изискуемостта и размера на материалното право-предмет на заповедта за
изпълнение /в
т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./, а не от липсата или наличието на издаден изпълнителен лист въз основа на
заповедта по чл.410 ГПК, изпълнението на която е спряно. От друга страна,
проверката относно предпоставките за допустимостта на претенция на обсъжданото
основание се осъ-ществява поотделно за всеки един длъжник, като ирелевантно за
същата е обстоятелството, че по отношение на някой от останалите солидарни
длъжници заповедта е влязла в сила.
Предвид горните съображения
в
останалата обжалвана част решението е процесуално допустимо, поради което следва
да се обсъдят доводите относно неговата правилност.
Съдът е
сезиран с положителни установителни искове, предявени по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.430, ал.1 ТЗ, чл.92 ЗЗД и чл.99 ЗЗД за признаване със сила на
присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника вземания, за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК. В тежест на
ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор,
обстоятелствата, от които произ-тича вземането му, както и неговата ликвидност,
изискуемост и размер, а на ответника – фак-тите, които изключват или погасяват
това спорно право.
Настоящият съдебен
състав след
преценка
на обстоятелствата по делото и събрания в
първоинстанционното производство доказателствен материал: договор за потребителски
кре-дит № FL
15822/07.12.2004 г., сключен между „Б.П.Б.АД – като креди-тор, А.В.С.– като кредотополучател и К.П.С. – като
съкредитополучател, погасителен план към него, договор за прехвърляне на
вземания от 30.03. 2009 г., сключен между „Ю.И И.Д.Б.” АД /с предишно
наименование „Б.П.Б.” АД/, „Б.Р.С.” АД – като цеденти и „П.Л.” АД – като
цесионер, приемо-предавателен протокол
от 20.08.2009 г., приложение № 1 – Спи-сък на длъжниците и вземанията по
чл.2 от договор за цесия между „Ю.И И.Д.Б.” АД и „П.Л.” АД, уведомление за
прехвърляне на вземания на „Ю.И И.Д.Б.” АД, действащ чрез пълномощника му „П.Л.”
АД, съгласно нотариално заверено пълномощно с рег.№ 1557/2012 г. на нотариус М.
Г., с известие за доста-вяне на същото на адресата му К.П.С. на 17.11.2013 г.
/неоспорени в произ-водството/ и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице Л.Б.– поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстан-ционния съд, с които е обоснована
дължимостта на претендираното главно вземане в размер на сумата 3 765,56
лева – непогасена главница по договор за потребителски кредит №
FL
15822/07.12.2004 г. от страна на съкредитополучателката К.П.С., изведени на базата на правилно установената фактическа обстановка по делото
и при правилно прило-жението на релевантните правни норми, поради което на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на СРС и във
връзка с наведените с жалбата доводи, следва да бъдат добавени и следните
съображения:
Съгласно чл.430, ал.1 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на
срока. Зае-мателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката – съгласно чл.430,
ал.2 ТЗ. С нормата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е регламентирано, че ако длъжникът
не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението,
заедно с обезщетение за забава. По силата на разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и слу-жи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
От приетото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза безспорно е установено в процеса, че към датата
на договора за цесия е налице непогасено задължение по процесната сделка – договор
за потребителски кредит № FL
15822/07.12.2004 г., относно заплащането на главницата
по усвоения на 07.12.2004 г. от кредитополучателите кредит в размер на
3 765,56 лева. От документите, ангажирани във връзка с договора за прехвърляне на вземания
от 30.03. 2009 г., е доказано и че вземането за главница по визирания договор
за банков кредит, което е прехвърлено на цесионера е в същия размер.
От друга страна, извършеното прехвърляне
на това вземане на банката на ищеца с подписания между тях договор на
30.03.2009 г., е съобщено на длъжника К.С. в съответствие с изискването на
чл.99, ал.4 ЗЗД от цедента „Ю.И И.Д.Б.”
АД, действащ чрез неговия пълномощник „П.Л.” АД. Получаването на уведомлението е
факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и
поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане не може да не бъде зачетено /в т.см. и решение
№ 123/24.06.2009 г. по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 3/16.04.2014
г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, І ТО, решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№
2352/2013 г. на ВКС, ІІ ТО и др./. От момента на получаване на уведомлението
прехвърлянето на вземането поражда дейст-вие за длъжника и създава сигурност за
него за извършената замяна на стария му кредитор с нов, като връченото
съобщение обезпечава и надлежното изпълнение на задължението му по отношение на
лице, което е носител на вземането – лице, което е легитимирано по смисъла на
чл.75, ал.1 ЗЗД.
Обективната даденост на
изложените обстоятелства е предпоставка да се приеме, че
ищецът по делото има изискуемо вземане срещу ответницата в посочената по-горе стойност,
поради което заявеният от „П.Л.“ АД иск по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка
с чл.430, ал.1 ТЗ и чл.99 ЗЗД по отношение на тази претенция се явява доказана
по своето основание и размер.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че задължението й е било пога-сени чрез плащане.
Както е отразено в мотивите на т.13 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС според приетите отговори по т.9 и т.11.в от това
тълкувателно решение в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК,
съдът взема предвид факти, относими към погасяване на задължението, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен про-цес. Под „удовлетворяване
на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес“ следва да се има предвид: а/ в изпълнителното производст-во
са проведени изпълнителни действия, въз основа на които по сметката на съдебния
изпъл-нител са постъпили суми, подлежащи на разпределение, включително и при
плащане от длъж-ника по сметката на съдебния изпълнител, и б/ от така
получените постъпления съдебният изпълнител е превел суми на взискателя-кредитор
за удовлетворяване на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист.
Фактите, относими към погасяване
на задължението и взети предвид съгласно чл.235, ал.3 ГПК от съда в исковото
производство, са факти, свързани с доброволното погасяване на вземането от
длъжника извън изпълнителното производство. Под „доброволно погасяване на
вземането“ се имат предвид плащания от длъжника на кредитора – без сумите
първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител, както и
осъщественото погасяване чрез други погасителни способи – прихващане, даване
вместо изпълнение, опрощаване.
В проведеното
производство пред СРС не са ангажирани доказателства за доброволно погасяване
на задължението на жалбоподателката на процесното главно вземане. Представе-ните
доказателства от изп.дело № 20128410405007 по
описа на ЧСИ Н.М., рег.№ 841 на КЧСИ и изслушаната ССЕ по т.7 от заключението
на същата, удостоверяват извършени плащания в
рамките само на изпълнителното производство, образувано по издадения
изпълни-телен лист по процесната заповед за изпълнение, с оглед на което
последните не следва да се вземат предвид по реда на чл.235, ал.3 ГПК.
При приетата по делото фактическа
обстановка по делото настоящата инстанция на-мира, че заявената от ищеца „П.л.“
АД претенция по чл.415 ГПК във връзка с чл.92 ЗЗД и чл.99 ЗЗД, имаща за предмет
вземането по чл.9 от договора за кредит, представляваща по своята правна
същност мораторна неустойка, е изцяло неоснователен и като такъв същият подлежи
на отхвърляне.
В исковата молба с уточнението на
същата се твърди, че на основание чл.9 от дого-вора за кредит при просрочие на
дължимите погасителни вноски кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора
от лихвата за редовна главница съгласно чл.3 плюс наказателна надбавка от 10
пункта. В чл.3 от същия договор е предвидено, че за усвоения кредит кредито-получателят
заплаща на банката годишна лихва в размер на базисен лихвен процент /БЛП/ на
банката за съответния период на начисляване плюс допълнителна надбавка в размер
на 7 пункта.
От представения договор за
прехвърляне на вземания, на който ищецът е обосновал качеството си на кредитор,
е видно, че задължението за лихва по договора за кредит от 07.12.2004 г. е посочено
само като „дължима лихва” без каквито и да са индивидуализиращи данни относно същото,
като вид, брой, период, отделна стойност – ако същото се отнася за по-вече от
едно задължение, което възпрепятства възможността да се установи волята на
съконт-рагентите относно обекта на правоотношението им от 30.03.2009 г.
Визираната неопределе-ност на предмета на разглежданата сделка е начална и
пълна и нейното наличие води до липсата на съществен елемент от съдържанието на
сключения между ищеца и „Ю.И И.Д.Б.” АД, на 30.03.2009 г.
договор за прехвърляне на вземания в обсъжданата част, което обуславя неговата
нищожност на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Нищожният договор не поражда
действие в обективната действителност, поради което с визирания акт от 30.03. 2009
г. в патримониума на „П.л.“ АД не са прехвърлени никакви права на банката срещу
ответницата К.П.С. във връзка с
лихвите, с оглед на което ищецът не е носи-тел на действително вземане срещу нея
на токова основание.
Дори и да не беше налице това обстоятелство, ответницата С. дължи
договорна лихва за забава по чл.9 от договора за кредит от 07.12.2004 г., която
по своята правна същност представлява неустойка, само по отношение на своя
първоначален кредитор – „Ю.И И.Д.Б.” АД /с настоящо
наименование „Ю.Б.“ АД/ – страна по договора за кредит, до датата на цесията –
30.03.2009 г., и само начислената
неустойка до посочения момент е може да бъде предмет на цесията. Доколкото се
касае за неустойка за забава, претен-дирана и дължима на договорно основание,
новият кредитор може да придобие вземането в размера и до момента, в който то е
било дължимо на първоначалния кредитор – страна по договора за кредит. Новият
кредитор не еа страна по договора за кредит, поради което и не е
материално-правно легитимиран да претендира неустойка за забава по чл.9 от договора
за кре-дит за времето след датата на цесията.
По изложените съображения
предявеният иск за договорна лихва за просрочие по чл.9 от договора за потребителски
кредит от 07.12.2004 г., представляваща по правното си естество неустойка – с
правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с
чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД се явява изцяло неоснователен и като такъв подлежи
на отхвърляне.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции не съвпадат частично, обжалваното ре-шение следва да се отмени
в частта, с която е уважена претенцията относно неустойката и да се постанови
друго, с което искът по чл.415, ал.1 ГПК относно това вземане да бъде отхвърлен
изцяло. Решението следва да се отмени и в частта, с която ответницата е осъдена
да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата над 1 168,01 лева /от
която сума: 470,92 лева – разноски за
заповедното производство и 697,09 лева – разноски за първоинстанционното исково
производство/ до сумата 1 911,36 лева – разноски по делото.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и следва да се потвърди.
При приетия изход на спора на жалбоподателката-ответник
следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски за първоинстанционното
производство съобразно отхвър-лената част от исковете в размер на 155,56 лева, както
и на основание чл.78, ал.1 ГПК раз-носки
за въззивната инстанция, съобразно уважената част от жалбата – в
размер на 242,38 лева.
Искане от въззиваемата страна за присъждане на разноски в заповедното
производство не е заявено, поради което съдът не дължи произнасяне на основание
чл.78, ал.3 ГПК.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 325468 от 29.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 52 350/ 2012 г. по описа на
СРС, І ГО, 27 състав – в ЧАСТТА, в
която е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК, че К.П.С., ЕГН ********** дължи на „П.Л.”
АД, ЕИК ********вземане за договорна лихва по чл.3 от договор за потребителски
кредит № FL15822 от 07.12.2004 г., начислена за периода: 07.12.2004 г. –
09.08.2011 г., като недопус-тимо.
ОТМЕНЯ решение № 325468 от 29.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 52
350/ 2012 г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав –
в ЧАСТТА, с която е признато за
установено на основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.92 ЗЗД и чл.99 ЗЗД, че
К.П.С.,
ЕГН ********** дължи на „П.Л.” АД, ЕИК ********неустойка (договорна /мораторна/
лих-ва) по чл.9 от договор за потребителски кредит № FL15822 от 07.12.2004 г. в
размер на 2 396,48 лева, начислена за периода: 07.12.2004 г. – 09.08.2011
г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 30.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 36 043/2011 г. по
описа на СРС, І ГО, 27 състав, както и в ЧАСТТА, с която К.П.С., ЕГН ********** е осъдена да
заплати на „П.Л.”
АД, ЕИК ********на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата 1 168,01 лева до сумата 1 911,36 лева – разноски
по делото, като неправилно и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
„П.Л.” АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** срещу К.П.С., ЕГН
**********, с адрес: *** иск с правно основание по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.92 ЗЗД и чл.99 ЗЗД за признаване за установено, че К.П.С., ЕГН ********** дължи на „П.Л.” АД, ЕИК ********неустойка
по чл.9 от договор за потребителски кредит № FL15822 от 07.12.2004 г. в размер
на 2 396,48 лева, начислена за периода: 07.12.2004 г. – 09.08.2011 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 30.08.2011 г. по ч.гр.д.№ 36 043/2011 г. по
описа на СРС, І ГО, 27 състав,
ПОТВЪРЖДАВА решение № 325468 от 29.01.2018
г., постановено по гр.д.№ 52 350/ 2012 г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „П.Л.”
АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на К.П.С., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78,
ал.3 ГПК сумата 155,56 лева /сто
петдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 242,38 лева /двеста
четиридесет и два лева и тридесет и осем стотинки/ – разноски за въззив-ното производство.
Решението е постановено при участието на
третото лице-помагач на страната на ище-ца – „Ю.Б.“ АД.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.