Р Е
Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 18.06.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия,
осемнадесети състав, на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в
публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар
Вилияна Цачева
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 3992 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове по чл. 128 т. 2 КТ и по чл. 224 ал. 1 КТ.
Ищцата
излага твърдения, че на основание трудов договор № 24/01.09.2015г. е работила
при ответника като рентгенов лаборант и че с допълнително споразумение №
41/02.11.2015г. работодателят се е задължил да й заплаща допълнително месечно
възнаграждение в размер на 9 % от приходите от НЗОК и 12 % от платените на
касата на ответника суми за извършени от нея манипулации. Ищцата сочи, че
ответникът не е изпълнявал поетото от него задължение за заплащане на горепосоченото
допълнително възнаграждение до 30 –то число на месеца, следващ месеца, за който
се отнася, поради което за периода м. октомври 2015г. – м. май 2016г. й дължи
общо сумата от 4375, 15 лв. /претендираните за всеки
месец суми от този период са подробно посочени в исковата молба/. Ищцата
твърди, че на основание чл. 156 ал. 1 т. 1 КТ във вр.
с чл. 2 т. 5 и чл. 4 ал. 2 и ал. 2 от Наредбата за определяне на видовете
работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск има право на
допълнителен отпуск в размер на 5 дни годишно, тъй като е полагала труд в среда
на йонизиращи лъчения. В тази връзка сочи, че за периода 2015г. – 2018г. е
имала право общо на 13 дни допълнителен платен годишен отпуск и че не е
използвала същия към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение със
Заповед № 70/11.05.2018г., поради което й се следва обезщетение по чл. 224 ал.
1 КТ в размер на 380 лв. По изложените съображения отправя искане до съда за
осъждане на ответника да й заплати сумата от 4375, 15 лв. – допълнително
трудово възнаграждение за периода м. октомври 2015г. – м. май 2016г. и сумата
от 380 лв. – обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224 ал. 1 КТ, ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на исковата молба.
Претендира разноски.
В
съдебно заседание ищцата изменя размера на предявения иск по чл. 128 т. 2 КТ като
намалява същия до 3946, 58 лв., поради оттегляне на претенцията й за
допълнително трудово възнаграждение за м. октомври 2015г. в размер на 428, 57
лв.
С
отговора на исковата молба ответникът оспорва ищцата да има право на
допълнително възнаграждение, като твърди, че в допълнителното споразумение от
01.11.2015г. е допусната техническа грешка, което не отговаря на действителната
воля на страните по договора. Изтъква, че съгласно чл. 3 от трудовия договор
основното месечно възнаграждение на работника се формира като процент от
приходите от НЗОК и на каса, но не по – малко от сумата от 480 лв., която
представлява гарантиран минимум. В тази връзка посочва, че с допълнително споразумение
от 01.11.2015г. волята на работодателя е била да се увеличи гарантирания
минимум на 530 лв., при запазване начина за формиране на трудовото
възнаграждения по чл. 3 от трудовия договор, но поради грешка този начин е
вписан като допълнително възнаграждение. Отделно от това ответникът възразява
да е налице основание за получаване на допълнително възнаграждение за м.
октомври 2015г., тъй като допълнителното споразумение, касае последващ период.
Наведено е и възражение за погасяване по давност на вземанията за допълнително
възнаграждение за месеците октомври и ноември 2015г. По тези съображения се
моли за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски.
Съдът,
като е предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Не
е спорно по делото, а и от представения с отговора на исковата молба трудов
договор № 24/01.09.2015г. се установява, че ищцата е назначена в ответното
дружество на длъжността „рентгенов лаборант” в отдел „Рентген”, със срок за
изпитване от 6 месеца. Съгласно чл. 3 от трудовия договор работодателят се е
задължил да й заплаща месечно трудово възнаграждение в размер формиран като
сбор от сумата, представляваща 9 % от постъпилите приходи от НЗОК, за всеки
преглед или извършена лично манипулация на пациент и от сумата, представляваща
12 % от платените от пациент на каса такси по утвърден ценоразпис, за всеки
преглед или извършена лично манипулация, но не по – малко от 480 лв., както и
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит – 0, 8
% за всяка прослужена година на същата или сходна длъжност. Съгласно чл. 4 от
договора възнаграждението се изплаща веднъж месечно, на 26 – то число на
следващия месец. Страните са уговорили, че работникът има право на основен
платен годишен отпуск в размер на 20 дни, както и допълнителен платен годишен
отпуск в размер на 5 дни на основание чл. 156 ал. 1 т. 1 КТ /чл. 6 от трудовия
договор/. С допълнително споразумение № 41/02.11.2015г. страните са изменили размера
на основното трудово възнаграждение на ищцата от 480 лв. на 530 лв., считано от
01.11.2015г. Уговорили са допълнителни възнаграждения за придобит трудов стаж и
професионален опит в размер на 0,8 % за всяка прослужена година, допълнително
месечно плащане в размер на 9 % от приходи НЗОК и 12 % от суми платени на
касата на дружеството, както и 20 лв. месечно за изпълнение на задълженията на
старши рентгенов лаборант.
От
представените с исковата молба списъци за извършени от ищцата манипулация за
периода м. ноември 2015г. – м. май 2016г. и фишове за заплати за същия период
се установява, че за м. ноември 2015г. общия сбор на 9 % от постъпилите приходи
от НЗОК и на 12 % от платените суми на каса е в размер на 469, 78 лв., за м.
декември 2015г. размера е 434, 06 лв., за м. януари 2016г. размера е 490, 81
лв., за м. февруари 2016г. размера е 563, 85 лв., за м. март размера е 475, 35
лв., за м. април 2016г. размера е 753, 74 лв. и за м. май 2016г. размера им е
758, 99 лв. или общо за исковия период 3946, 58 лв.
От
изискания протокол от ТД на НАП се установява, че работодателят е подал до
приходната агенция некоректна информация относно категорията труд, който полага
ищцата /вместо втора е посочена трета категория/, което представлява нарушение
на КСО, ЗЗО, ЗДДФЛ и Наредбата за радиационна защита при дейности с източници
на йонизиращи лъчения – чл. 30 ал. 1 т. 6.
От
извлечение от банковата сметка на ищцата за м. май 2018г. и от фиш за работна
заплата за м. април 2018г. се установява, че нетния размер на трудовото й
възнаграждение за този месец възлиза на 721, 20 лв.
Липсва
спор между страните, че трудовото правоотношение на ищцата е прекратено със
заповед № 70 от 11.05.2018г., считано от 14.05.2018г., на основание чл. 325 ал.
1 т. 8 КТ. В заповедта е отразено, че на същата следва да бъде изплатено обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. в размер на 7 дни, изчислен на основание
чл. 155 и чл. 156 КТ в размер на остатъка му към датата на прекратяване на
трудовия договор.
По
делото са приложени и други писмени доказателства, които обаче не са необходими
за решаване на правния спор, поради което не се обсъждат от съда при формиране
на фактическите му констатации.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации
по него – от страна на работника или служителя – предоставяне на работодателя
на работната си сила, от страна на работодателя – заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Съгласно чл. 66 ал. 1
т. 7 КТ и чл. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата /НСОРЗ/ трудовото възнаграждение бива основно и допълнително, като
последното може да е произтича от КТ, подзаконов нормативен акт, колективен
трудов договор или да е уговорено в индивидуалния трудов договор. В случая
ищецът твърди между страните да е постигната писмена уговорка по силата на
която му се следват допълнителни плащания всеки месец в размер на 9 % от
приходи НЗОК и 12 % от суми платени на касата на дружеството за извършени от
него прегледи и манипулации. Ответникът оспорва между страните по трудовото
правоотношение да е постигната подобно съглашение. В тази връзка в тежест на ищеца
по иска с правно основание чл. 128 т. 2 КТ е да докаже съществуването на трудово правоотношение между
страните по делото, изпълнение на трудовите си задължения през исковия период,
както и наличието на уговорка с работодателя за заплащане на твърдяното допълнително възнаграждение. В тежест на
ответника е да докаже, че е заплатил на ищеца уговореното и дължимо допълнително
трудово възнаграждение респ. възраженията си, че липсва уговорка за заплащането
на такова.
От събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че в процесния период между страните е
било налице валидно трудово правоотношение възникнало на основание сключен
между тях трудов договор № 24/01.09.2015г., по силата на което ищцата е заемала
при ответника длъжността „рентгенов лаборант”. При сключването му е спазена
предвидената в закона /чл. 62 КТ/ писмена форма, която е изискване за
действителност, а не за доказване. Трудовият договор има предписаното в чл. 66 КТ минимално необходимо съдържание, включително относно постигнатите между
страните уговорки за основното и допълнителното трудово възнаграждение на
работника /чл. 66 ал. 1 т. 7 КТ/, както и относно размера на основания и
допълнителния платен годишен отпуск /чл. 66 ал. 1 т. 5 КТ/. В трудовия договор
по волята на страните размера на основната работна заплата се е формирала като
процент от приходите от НЗОК и от платените на каса суми, но не по – малко от
480 лв. С последващо допълнително споразумение обаче страните са изменили
уговорките си относно дължимото на ищцата трудово възнаграждение и са възприели
друг начин за определянето му. Размера на основната работна заплата е завишен и
фиксиран на 530 лв., считано от 01.11.2015г. и са уговорени нови допълнителни
възнаграждения. Освен за прослужено време е предвидено, че работникът ще
получава допълнително месечно плащане в размер на 9% от приходи НЗОК и 12 % от
суми платени на касата на дружеството, както и 20 лв. за изпълнение на
задълженията за друга длъжност. Изменението на съдържанието на трудовото правоотношение
е извършено по реда на чл. 119 КТ и в предвидената в тази разпоредба форма за
действителност, а именно чрез постигане на писмено съгласие. Волята страните в
това допълнително споразумение относно начина за определяне и формиране на
следващото се на ищцата трудово възнаграждение е ясно и категорично изразена.
Използваните изразни средства и начина на структуриране на елементите на
работната заплата в допълнителното споразумение не оставят никакво съмнение, че
страните са постигнали съгласие брутното трудово възнаграждение на ищцата да
включва както основна заплата в размер на 530 лв., така и три вида допълнителни
възнаграждения, които да се начисляват всеки месец. Тълкуването на отделните
клаузи на допълнително споразумение в своята взаимовръзка, включително и с
уговорките в трудовия договор не водят до друг извод. В тази връзка възражението
на ответника, че обективираното в допълнителното
споразумение изявление за дължимост на допълнителни
месечни плащания от приходи от НЗОК и на каса не отговаря на действителната
воля на страните се явява неоснователно. Обстоятелството, че съгласно чл. 3 от
трудовия договор основното месечно възнаграждение на работника се формира като
процент от приходите от НЗОК и на каса, не изключва възможността в срока на
договора страните да постигнат съгласие за определянето му по друг начин,
различен от първоначалния. Дали действителната волята на страните е била в
твърдения от работодателя смисъл е недопустимо да се установява със свидетелски
показания, поради изричната забрана на чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК. С оглед
изричното противопоставяне на ищеца, ответникът не може да опровергава със свидетелски
показания съдържанието на допълнителното споразумение, тъй като е автор на изявленията
в този частен диспозитивен документ. Извън поисканите
свидетелски показания, ответникът не е ангажирал по делото други доказателства,
които в своята съвкупност и свързаност да обосноват извод, че действителната
воля на страните по трудовото правоотношение е била различна от тази, която ясно
и недвусмислено следва от съдържанието материализираните в допълнителното
споразумение техни волеизявления.
При това положение настоящият състав на ВТРС намира за
безспорно установено по делото, че с допълнително писмено съглашение от
02.11.2015г. страните са изменили
съдържанието на трудовото правоотношение и са предвидили, че ищцата следва да
получава всеки месец допълнително възнаграждение в размер на 9% от приходи НЗОК
и 12 % от суми платени на касата на дружеството. Страните не спорят, че през исковият
период същата е престирала труд в полза на
работодателя в съответствие с уговореното, включително чрез извършването на
лични прегледи и манипулации, които се заплащат от НЗОК или от пациентите на
касата на ответното дружество. Ответната страна не е оспорила представените с
исковата молба фишове за заплати относно начисления размер на претендираното допълнително възнаграждение за всеки от процесните месеци. Макар и формално фишовете за заплати да нямат
автор, е правно и житейски логично те да изхождат от работодателя, в качеството
му на страна по трудовото правоотношение, която е задължена да изчислява и заплаща
следващото се на работника възнаграждение. В тази връзка начисляването на суми
за допълнително възнаграждение по ведомост е признание на неизгодния факт за
тяхната дължимост в посочения там размер. Предвид на
това и на основание чл. 162 ГПК съдът намира, че за периода м. ноември 2015г. –
м. май 2016г. на ищцата й се следва допълнително възнаграждение, което е
уговорено в допълнително споразумение от 02.11.2015г., в общ размер от 3946, 58
лв.
Наличието на дължимо допълнително възнаграждение за м.
ноември 2015г., изисква съдът да се произнесе по релевираното
в срока по чл. 131 ГПК възражение на ответника за погасяване по давност на това
вземане на ищцата. Съгласно чл. 111 б. „а” ЗЗД вземанията за възнаграждение за
труд се погасяват с тригодишна давност, която започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо /чл. 114 ал. 1 ЗЗД/. В случая страните са
уговорили с трудовия договор, че следващото се на ищцата възнаграждение
/основно и допълнително/ ще се изплаща веднъж месечно, на 26-то число на следващия
месец. Следователно изискуемостта на вземането на
работника за дължимото му допълнително възнаграждение за м. ноември 2015г. е настъпила
на 26.12.2015г. и по правилата за броене на срокове тригодишния срок е изтекъл
на 27.12.2018г. /първият присъствен ден/, поради което това му вземане се явява
изсрочено по давност към датата на предявяване на
исковата молба – 31.12.2018г. респ. е недължимо от
работодателя. Последният обаче не доказа по делото да е заплатил следващите се
на ищцата допълнителни възнаграждения за останалия исков период /м. декември
2015г. – м. май 2016г./. Представените фишове за заплати не удостоверяват
получаване на начислените по ведомост суми за допълнителни възнаграждения, тъй
като липсва подпис на работника. Не са представени и други доказателства по
смисъла на чл. 270 ал. 3 КТ /разписки или банкови извлечения/, които са
предвидени за нарочното доказване на този факт.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по
чл. 128 т. 2 КТ следва да бъде уважен за сумата от 3476, 80 лв., представляваща
общ размер на допълнителните възнаграждения за периода м. декември 2015г. – м.
май 2016г. и отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от
3946, 58 лв. или за сумата от 469, 78 лв., представляваща допълнително
възнаграждение за м. ноември 2015г., като погасена по давност.
Основателността на втората претенция на ищцата за
заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ изисква да са се реализирали в кумулативност двата елемента от фактическия състав на този
вид обезщетение – прекратяване на трудовото правоотношение и наличието на
неизползван платен годишен отпуск. В случая ищцата твърди да е имала право на
допълнителен платен годишен отпуск, поради работа в специфични условия по
смисъла на чл. 156 ал. 1 т. 1 КТ, който не е ползвала в периода 2015г. – 2018г.
От събраните по делото доказателства е безспорно, че ищцата е работила в среда
на йонизиращи лъчения /протокол от ТД на НАП от 16.05.2018г./ и на основание
чл. 2 т. 5 от Наредба за определяне на видовете работи, за които се установява
допълнителен платен годишен отпуск има право на допълнителен отпуск не по –
малко от 5 работни дни, ако е работила при специфичните условия в рамките на
една календарна година респ. ако е работила по – малко от визирания срок
размера на отпуска се определя пропорционално на отработеното време. Противно
на становището на ищцата правото на допълнителен отпуск й е признато още с трудовия
договор, като в чл. 6 от него страните са уговорили, че размера на този отпуск
по смисъла на чл. 156 ал. 1 т. 1 КТ ще е 5 дни годишно. Безспорно се установи
по делото, че трудовото правоотношение на ищцата е прекратено със заповед№ 70
от 11.05.2018г., считано от 14.05.2018г., поради което в тежест на ответника,
при твърдения за неизползван допълнителен отпуск, е да докаже ползването на
такъв. Работодателят не е ангажирал по делото каквито и да е доказателства за
сигурното установяване на този факт. Не е представил молби от работника за
ползване на платен отпуск респ. заповеди, с които такъв да му е разрешаван, в съответствие с изискването на чл. 173 ал. 6 КТ. Нещо повече, ответникът нито в отговора на исковата молба, нито в първото
по делото заседание е оспорил наведените от ищцата обстоятелства, касателно претендираното от нея
обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ. Съгласно трудовия договор размера на допълнителния
платен годишен отпуск на ищцата е 5 работни дни, с оглед на което, при трудов
стаж при този работодател за времето от 01.09.2015г. до 14.05.2018г., на същата
се следва обезщетение за 13 дни неизползван допълнителен
платен годишен отпуск. Според чл. 224 ал. 2 КТ обезщетение за неплатен
отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяване на трудовото
правоотношение т.е. на базата на среднодневното брутно трудово възнаграждение,
което се определя въз основа на полученото от работника брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение /чл. 228 КТ/. В случая ищцата претендира
обезщетението в нетен размер въз основа на полученото нетно възнаграждение за
последния пълен отработен месец преди уволнението. Изчислено по горепосочения
ред при съобразяване на среднодневното нетно възнаграждение и в съответствие с
нормата на чл. 162 ГПК съдът намира, че обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ за 13
дни платен допълнителен годишен отпуск възлиза на 489, 97 лв. По делото
работодателят нито е твърдял, нито е представил доказателства за заплащане на
тази сума. С оглед на това и при съобразяване на диспозитивното
начало в процеса предявения иск по чл. 224 ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение
за 13 дни неизползван платен годишен отпуск следва да се уважи в пълен размер
т.е. за сумата от 380 лв.
При този изход на делото претенцията на страните са
разноски се явяват частично основателни, с оглед уважената респ. отхвърлената
част от иска. В тази връзка на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищцата има право на
разноски в размер на 642, 37 лв., а ответникът на основание чл. 78 ал. 3 ГПК в
размер на 59, 28 лв. На основание чл. 78 ал. 6 ГПК
последният следва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт по
сметка на ВТРС държавна такса върху уважения размер на исковете, която по
правилото на чл. 1 ТДТГПК възлиза общо на 189, 07 лв.
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
„ДИАГНОСТИЧНО КОНСУЛТАТИВЕН ЦЕНТЪР – 1 – ВЕЛИКО ТЪРНОВО” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Марно
поле” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на Е.П.П., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл.
128 т. 2 КТ и чл. 224 ал. 1 КТ, СУМАТА от 3476, 80 лв. /три хиляди четиристотин
седемдесет и шест лева и 80 стотинки/, представляваща общ размер на дължимо
допълнително трудово възнаграждение за периода м. декември 2015г. – м. май
2016г. формирано като сбор от допълнителни месечни плащания в размер на 9% от
приходи от НЗОК и 12 % от суми платени на касата на дружеството, съгласно
допълнително споразумение № 41/02.11.2015г. към трудово договор №
24/01.09.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба – 31.12.2018г. до окончателното й изплащане и
СУМАТА от 380 лв. /триста и осемдесет лева/, представляваща обезщетение по чл.
224 ал. 1 КТ за 13 дни неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл.
156 ал. 1 т. 1 КТ, КАТО отхвърля предявения иск по чл. 128 т. 2 КТ за разликата
над уважения размер от 3476, 80 лв. до пълния предявен размер от 3946, 58 лв.
или за сумата от 469, 78 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение
за м. ноември 2015г., като погасена по давност.
ОСЪЖДА
„ДИАГНОСТИЧНО КОНСУЛТАТИВЕН ЦЕНТЪР – 1 – ВЕЛИКО ТЪРНОВО” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Марно
поле” № 21, на основание чл. 78 ал. 6 ГПК, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ВТРС СУМАТА от 189, 07 лв. /сто осемдесет и девет
лева и седем стотинки/, представляваща дължимата за производството държавна
такса, както и 5 лв. /пет лева/, в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист.
ОСЪЖДА
„ДИАГНОСТИЧНО КОНСУЛТАТИВЕН ЦЕНТЪР – 1 – ВЕЛИКО ТЪРНОВО” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, ул. „Марно
поле” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на Е.П.П., ЕГН: **********, с адрес *** СУМАТА от 642, 37
лв. /шестстотин четиридесет и два лева и 37 стотинки/ - представляваща
сторените от ищеца разноски за възнаграждение на един адвокат, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА
Е.П.П., ЕГН: **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „ДИАГНОСТИЧНО КОНСУЛТАТИВЕН
ЦЕНТЪР – 1 – ВЕЛИКО ТЪРНОВО” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. Велико Търново, ул. „Марно поле” № 21
СУМАТА от 59, 28 лв. /петдесет и девет лева и 28 стотинки/ - представляваща
сторените от ответника разноски за възнаграждение на един адвокат, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
Решението
подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: