Р Е Ш Е Н И Е
№5
гр.Русе, 18.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесети януари през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Диана Неева,
като разгледа докладваното от съдия Йосифов
к. адм. д. № 674 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно по чл.285, ал.1, изр.второ от ЗИНЗС във вр.
чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
С решение № 34 от 21.09.2020 г.,
постановено по адм.д. № 610/2019 г. Административен съд-Русе е осъдил Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието
да заплати на Б.Р.Б. *** обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
незаконни действия и бездействия на администрацията на ареста в гр.Русе,
изразяващи се в липсата на осигурен престой на открито и на пълно отделяне на
санитарния възел от спалното помещение за времето от 27.02.2018 г. до
24.07.2018 г. (с прекъсване от 10 дни), в размер на 450 лв., както и 10 лева за
разноски по делото. В останалата му част, до първоначално предявения размер от
10 000 лева, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Против решението, в частта, с която
искът е частично отхвърлен, е постъпила касационна жалба от Б.Р.Б., действащ
чрез настойника си Р.Б.А., който твърди, при постановяване на решението е
допуснато съществено нарушение на административнопроцесуалните правила, тъй
като по делото не е извършен доклад съгласно чл.146 от ГПК, с който съдът да
отдели спорните от безспорните обстоятелства по делото. Към материалите по
делото не била приобщена, респективно не била обсъждана, изготвената комплексна
съдебнопсихиатрична и съдебно-психологична експертиза на ищеца, изготвена по
време на престоя му в ареста в гр.Русе. Излагат се и съображения за неправилно
приложение на чл.52 от ЗЗД при определянето на справедливия размер на
обезщетението за претърпените вреди. В касационната жалба на Б. се твърди още,
че решението на административния съд е като цяло необосновано, тъй като
неправилно съдът е дал вяра на едни свидетелски показания и е игнорирал други.
Поддържа се становище, че ищецът бил с влошено здравословно (психическо)
състояние по време на престоя си в ареста и това състояние не се е подобрявало.
Иска от съда да постанови решение, с което да отмени решението на
първоинстанционния съд в оспорваната от него част и да реши въпроса по същество,
алтернативно да обезсили оспорваното решение като недопустимо и да върне делото
за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Русе.
Против първоинстанционното решение, в
частта му, с която е уважен искът на Б.Б., е подадена касационна жалба от
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН). В жалбата се
твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касаторът
моли съда да отмени решението в атакуваната му част и да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявения от Б. иск. Претендира и присъждането на
юрисконсултско възнаграждение.
ГДИН счита касационната жалба на Б.
за неоснователна, поради което моли съда да я отхвърли.
От своя страна Б.Б., в депозиран
отговор по касационната жалба на ГДИН, изразява становище за нейната
неоснователност.
Участващият в делото прокурор от
Окръжна прокуратура-Русе дава становище за неоснователност и на двете
касационни жалби като счита, че решението на първоинстанционния съд следва да
бъде оставено в сила.
След преценка на направените в
касационните жалби оплаквания във връзка със заявените от страните становища и
във връзка със събраните по делото доказателства, касационният състав на Русенския
административен съд намира следното:
Касационните жалби са процесуално
допустими като подадени срещу решение на съда, което подлежи на касационна
проверка, от процесуално легитимирани за това лица, в частта от решението, за
която съответната страна има правен интерес от оспорване, и в законоустановения
срок. Разгледани по същество и двете жалби са неоснователни.
В съответствие със събраните по
делото писмени доказателства Административен съд- Русе е приел за установено,
че в периода от 26.02.2018 г. до 27.07.2018 г. ищецът Б.Б. е бил задържан под
стража в изпълнение на постановена мярка за неотклонение по досъдебно
наказателно производство по преписка вх. № 822/2018 г. по описа на ОП - Русе.
Ищецът е пребивавал в Ареста гр.Русе в
посочения период с изключение на 10 дни, считано от 20.06.2018 г., в които е
бил приведен в Арест гр.Варна за извършване на комплексна съдебнопсихиатрична и
съдебно-психологична експертиза. При пребиваването си в Ареста Русе Б. е бил настаняван в различни килии
и с различни лица. Първоинстанционният съд е описал конкретно номерата на
килиите, както и имената на лицата, с които Б. е бил настаняван в ареста.
Установил е площта на всяка една от килиите, както и битовите условия в нея,
включително наличието на санитарен възел в килията чрез обособяване с частична
преградна стена, наличието на общи санитарни възли на етажа и начина на
използването им от задържаните лица. Установено е как се е осъществявал
достъпът и оказването на медицинска помощ на задържаните лица и в частност
конкретно на ищеца, разходката им на открито и осъществяването на телефонни
разговори.
От правна страна Административен съд
– Русе е приел за недоказани и поради това неоснователни твърденията на Б. за
липса на достатъчно осветление, отопление и проветряване на килиите, в които е
пребивавал. За неоснователни са приети и твърденията за влошаване на
здравословното състояние на ищеца, в частност на психичното му заболяване,
поради липса на медицинско наблюдение и неадекватно провеждано лечение. Посочено
е, че дори и да се приеме, че е налице такова влошаване, то не може да се
обвърже с действия или бездействие на администрацията на ареста.
Съдът е приел, че Б. е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на задържането по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, които уронват човешкото достойнство с оглед начина на изграждане на използвания
в килиите санитарен възел, който бил отделен от спалното помещение само с
панели. Съдът установил още, че е налице нарушение на правото на задържаното
лице да прекарва разрешеното по закон време на открито, като в случая
разходките се провеждали в специално обособено за целта помещение (закрито), в
което били отваряни прозорци за влизане на въздух. За претърпените неимуществени
вреди и при съобразяване на обществения критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД съдът е присъдил на Б. обезщетение от 450 лв., ведно с текущата законна
лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане. В останалата част над
тази сума искът на последния бил отхвърлен.
Касационната инстанция намира, че,
противно на твърденията на
касатора Б., административният съд не е допуснал нарушения на
съдопроизводствените правила. В съдебно заседание от 10.12.2019 г. съдът е докладвал
делото по реда на чл.146 от ГПК вр. чл. 144 от АПК като е разпределил и
доказателствената тежест между страните, съобразявайки разпоредбата на чл. 285,
ал.5 от ЗИНЗС. В хода на първоинстанционното производство съдът е събрал
достатъчно писмени и гласни доказателства относно предмета на делото.
Фактическата обстановка по спора е установена след цялостен анализ на събраните
доказателства и изложени подробни мотиви в тази връзка. Неоснователно се твърди
от касатора Б., че съдът е следвало да приобщи към делото и изготвената
комплексна съдебнопсихиатрична и съдебно-психологична експертиза, изготвена по
време на престоя на ищеца в ареста. Посочената експертиза е изготвена за целите
на наказателното производство, водено срещу ищеца и определяне на неговата
вменяемост към момента на извършване на престъплението, за което е обвинен и в
последващия период. Недопустимо е заключението на експертиза, назначена по
друго дело, да бъде приемано като писмено доказателство по настоящото дело без при
това да бъдат изслушани устно и непосредствено вещите лица по нея и без на
страните да бъде предоставена възможност да оспорят заключението при неговото
приемане – арг. от чл.195, ал.1 и чл.200 от ГПК вр.чл.144 от АПК (сега с
изрично препращане в чл.204, ал.5 от АПК) вр.чл.285, ал.1, изр.първо от ЗИНЗС. На
следващо място, заключението на посочената експертиза е и неотносимо към
настоящия спор, доколкото по делото са налице доказателства за здравословното
състояние на ищеца и в частност за наличието на психично заболяване, за което е
провеждано лечение и в ареста. Това обстоятелство не се и оспорва от страните.
На следващо място, не съставлява
съществено процесуално нарушение обстоятелството, че в съдебното решение
административният съд е вписал, че постановеното решение подлежи на оспорване
пред Върховния административен съд, а не пред тричленен състав на същия
административен съд, както е предвидено в чл.285, ал.1, изр.второ от ЗИНЗС. От
една страна подобно несъответствие не влияе по никакъв начин на съдържанието на
постановеното решение като не променя нито мотивите му, нито постановения
диспозитив. От друга страна не ограничава и правото на защита на страните по
делото, доколкото съгласно чл.135, ал. 2 от АПК всеки съд, който установи, че
делото не му е подсъдно е длъжен да го изпрати на надлежния съд, като делото се
счита образувано от датата на подаване на жалбата пред ненадлежния съд.
Според нормата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от същия закон. Вземането за обезщетение за вреди
възниква при кумулативното наличие на следните предпоставки: незаконосъобразни
действия или бездействия на орган или длъжностни лица по изпълнение на
наказанията по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС, наличие на вреди и пряка
причинно-следствена връзка между вредите и незаконосъобразната административна
дейност. Настъпването на неимуществени вреди при констатиране на нарушения по
чл. 3 се предполага до доказване на противното (чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС).
В случая основният въпрос, който
следва да намери отговор, е дали е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС спрямо Б.
за периода от 26.02.2018 г. до 27.07.2018 г.
Според чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, осъдените и
задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Съобразно алинея 2 на разпоредбата, за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
В конкретната хипотеза исковата
претенция на Б. се основава на незаконосъобразни бездействия на администрацията
на ответника. Първоинстанционният съд е приел за доказани част от тези
оплаквания, а именно неосигуряване по подходящ начин на достъп до санитарен
възел с течаща вода и неосигуряване на двигателна активност на задържания.
Редът на изпълнение на мярката за
неотклонение "задържане под стража" е регламентиран в чл. 240 и сл.
от ЗИНЗС – част ІV от закона. При липсата на изрични разпоредби в тази част,
ЗИНЗС препраща към реда на изпълнение наказанието лишаване от свобода.
Касаторът ГДИН счита за неправилен
извода на съда относно недостатъчната отделеност на санитарния възел от
спалното помещение, както и че недостатъчната височина на преградните панели
води до възможността използващият тоалетната да бъде наблюдаван от другите
задържани в същата килия. Това възражение е аргументирано с нормата на чл. 97,
т. 11 от ЗИНЗС и обстоятелството, че поведението на задържаните лица в килиите
подлежи на наблюдение от страна на служителите от надзорно-охранителния състав.
Настоящата инстанция намира това възражение за неоснователно.
Първоинстанционният съд подробно е изложил мотиви, ангажирайки и практиката на
Европейския съд по правата на човека, относно унизителното положение, в което
са поставени лишените от свобода и задържаните под стража лица при използването
на подобен тип санитарни възли в спалните помещения. Следва да се посочи, че
изискването за наблюдение на поведението на задържаното лице не може да бъде
прилагано по начин, водещ до неговото унизително третиране. Пенитенциарните
органи е следвало да потърсят други технически решения при изграждането на
санитарния възел (напр. пълното му отделяне от спалното помещение и осигуряване
на по-голяма височина на ограждащите стени), при което би бил постигнат разумен
баланс между правото на зачитане на достойнството и личната неприкосновеност на
задържаните лица, от една страна, и изпълнението на задължението по осигуряване
на наблюдение на тяхното поведение от надзорно-охранителния състав, от друга.
На следващо място, според касационния
жалбоподател – ГДИН, нормата на чл.71, ал.2 от ППЗИНЗС въвежда изискване за
създаване на специално определени места за престой на открито само в затвора,
поправителния дом или затворническото общежитие. Процесуалният представител на
ответника сочи, че нормата не включва арестите, в които съгласно чл. 256, ал. 4
от ЗИНЗС вътрешният ред, броят на свижданията и времето за престой на открито
се определят със заповед на Главния директор на ГДИН, като за конкретния случай
е налице издадена такава, в която е посочено, че „в арестите, където няма
възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането де
извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж
въздух или вентилация“.
Посочените
твърдения не кореспондират с относимата нормативна уредба. Действително нормите
на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, респективно чл. 71 от ППЗИНЗС, касаят правата
на лицата лишени от свобода и в тази връзка се свързват с местата за
изтърпяване на този вид наказание – затворите и съответно създадените към тях
по реда на чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС не само затворнически общежития от закрит и
открит тип и поправителни домове за непълнолетни, но и арести. В същото време
обаче разпоредбата на чл. 240 от ЗИНЗС е категорична, че доколкото в тази част
(бел. Част Четвърта Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража)
не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се
прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение
задържане под стража. Напълно идентична е и нормата на чл. 268 от ППЗИНЗС. Не
може да се приеме, че по въпроса за престоя на открито е налице предвидено нещо
друго по смисъла на цитираните разпоредби, доколкото с нормата на чл. 276, ал.
1 и ал. 2 от ППЗИНЗС е уредено, че престоят на
открито се провежда на специално определени места в района на ареста и продължителността
на престоя е не по-малко от един час на ден, а за бременни жени и непълнолетни
- не по-малко от два часа дневно. Видно е, че цитираната норма предвижда в
района на ареста да е обособено специално определено място за престой на
открито. Очевидно е, че ролята на такова място не може да бъде изпълнена от
каквото и да е помещение, доколкото изрично се касае за престой на открито.
Следва да се посочи също така, че неоснователно касаторът ГДИН се позовава на
нормата на чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС, с която законът делегира правомощие на
главния директор на ГДИН да определи със заповед вътрешният ред, броят на
свижданията и времето за престой на открито на задържаните лица. На първо място
нормата не делегира правомощие за органа да замени мястото за престой на
открито с такова място на закрито. Подобна замяна противоречи и на целта на
гарантираното от закона право на задържаното лице да прекара определено време
именно на открито, а не просто в друго, евентуално по-широко и по-проветриво
помещение. С цитираната норма органът може единствено да определи времетраенето
на престоя на открито и то като съобрази нормата на чл. 276, ал. 2 от ППЗИНЗС,
т.е. като определи времетраене поравно или повече от нормативно гарантираното.
Изложеното сочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в конкретния
случай правото на ищеца за престой на открито е било нарушено, като не му е
осигурено такова място за престой. С оглед на това касационната жалба на ГДИН е
изцяло неоснователна.
Неоснователна
е и касационната жалба на Б.Б.. Доводите в нея се основават на твърдения за
влошеното му здравословно състояние и факта, че той е със изключително сериозно
психично заболяване, което е било и основание за прекратяване на наказателното
преследване срещу ищеца поради неговата невменяемост. В мотивите на оспорваното
решение на Административен съд Русе, съдът е установил здравословното състояние
на ищеца, по което впрочем не се и спори, и го е анализирал в съвкупност с
останалите изискуеми елементи от фактическия състав на отговорността на
държавата за причинените на задържаните лица вреди. Правилно е установено от
съда, че в конкретния случай влошеното здраве на ищеца не е породено, нито е
задълбочено, от определени действия или бездействие на ответника. Ищецът е постъпил
в ареста с посоченото психично заболяване, там му е предоставена медицинска
помощ както от лекаря, обслужващ ареста, така и специализирана в медицинско
заведение, осигурена му е възможност да приема предписаните му лекарства, които
обаче той понякога е отказвал да взема. В тази връзка по делото не се
установява за времето на престоя в ареста да са настъпили вреди за ищеца,
свързани със здравословното му състояние, които вреди да са пряка и
непосредствена последица от поведението на служители от администрацията на
ареста.
За
неоснователни касационният съд счита и възраженията, че първоинстанционният съд
неправилно е анализирал събраните в хода на делото доказателства като е дал
превес на свидетелските показания на св. Л., пред показанията на св.С..
Посоченото твърдение на касатора Б. не съответства на изложените от
административния съд мотиви в оспорваното решение. В същите изрично съдът е
коментирал показанията на всички свидетели в тяхната съвкупност като е посочил
кои факти приема за установени въз основа не само на показанията на един
свидетел, а на всички налични по делото доказателства. Съдът не е кредитирал
показанията на св. С. само в тази част, в която те не кореспондират на
останалия доказателствен материал и е счел, че се касае за субективни оценки за
състоянието на битовите условия в ареста. С оглед на това настоящата инстанция
счита, че не е налице твърдяната от касатора Б. необоснованост на съдебното
решение.
Не
се установяват и обстоятелства, които да водят до извод, че съдът не е
съобразил критерия за справедливост с оглед на всички установени по делото
факти и обстоятелства, на вредите, които съдът е приел, че подлежат на
обезщетяване по реда на ЗИНЗС и периода, през който те са търпени. Размерът на обезщетението е определен
от съда в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Присъденото обезщетение
е справедливо, тъй като съответства на интензитета и продължителността на
претърпените негативни изживявания.
Предвид неоснователността и на двете
касационни жалби съдът счита, че не следва да се присъждат разноски в полза на
никоя от страните, а направените от всеки от касационните жалбоподатели
разноски следва да останат за сметка на направилата ги страна.
Мотивиран така и на основание чл.221,
ал. 2, пр. първо от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 34
от 21.09.2020 г., постановено по адм.д. № 610/2019 г. по описа на
Административен съд - Русе.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: