ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 30.12.2016 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-ви въззивен състав, в закрито заседание на тридесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгения Генева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Г.ев
Невена Великова
като разгледа докладваното от
съдия Великова ч.гр.д. № 779 описа
за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 274 и сл. ГПК.
Подадена е въззивна частна жалба от процесуалния представител на Н.Г.Т. и С.Г.П.- адв. С., срещу Определение № 214/09.05.2016 г., постановено по гр. д. № 594/2015 г. по описа на РС- К., с което исковата молба на жалбоподателите е върната като недопустима, а производството по делото- прекратено.
В жалбата са наведени доводи за неправилност на така постановеното определение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е възприел изцяло доводите на особения представител на един от ответниците, вследствие на което е приел, че вече администрираната искова молба е недопустима и прекратил производството по делото. Жалбоподателите, чрез своя процесуален представител, считат, че доколкото исковата молба е била администрирана първоинстанционният съд е имал задължение да им изпрати препис от подадените от ответниците отговори и едва след като е взел и тяхното становище, да прекрати производството, ако е недопустимо. Твърди се, че при постановяване на атакувания съдебен акт съдът неправилно е приел, че ищците претендират право на собственост върху недвижимия имот, като същевременно отричат правото на собственост на по отношение на ответниците досежно същите имоти, като възприемайки изцяло доводите в подадения отговор е прекратил производството без да даде на ищците възможност да отстранят евентуалните противоречия. Твърди се, че правният интерес от предявяване на отрицателния установителен иск е налице, доколкото ответниците оспорват самостоятелното право на собственост на ищците, в какъвто смисъл е и утвърдената съдебна практика. Поддържа се, че е налице нарушение на състезателното начало във връзка със служебното такова, тъй като за съда е съществувало задължение да съдейства на страните за изясняване на делото, като всяка една от тях има право да бъде изслушана от съда преди да бъде постановен акт, който има значение за нейните права и интереси. Изложени са съображения и по същество на установителния иск, които не следва да се разглеждан в настоящото производство. Предвид всичко изложено процесуалният представител моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото за разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения отрицателен установителен иск, като присъди на доверителите му и сторените от тях разноски.
В жалбата е направено особено искане за разглеждането й по същество в открито съдебно заседание, предвид специфичния характер на предмета на делото, което настоящия въззивен състав счита, че следва да бъде оставено без уважение. Мотивите на съда за това са, че не е налице твърдяната специфичност, доколкото се касае до процесуалноправен въпрос, разрешаването на който не изисква допълнително събирана на доказателства и изслушване на страните в производството.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от един от ответниците по иска- П.Л., в който се поддържа, че първоинстанционното определение е правилно и законосъобразно, тъй като същото е постановено в съответствие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е наличието направен интерес, като за да е налице такъв следва ищецът да цели да защити свое право. Доколкото ищците в исковата молба заявяват собствени права, те нямат интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като дори и да бъде уважен, правните последици няма да рефлектират в тяхната правна сфера. В тази връзка се твърди, че установителният иск, включително отрицателният такъв, е допустим, само когато с установителното решение ще се постигне целеният резултат и не ще се наложи след това да бъде провеждано друго производство за постановяване на друго решение. Предвид изложеното моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното определение.
Останалите ответници по иска и по жалбата не са подали в срок отговор на частната жалба.
Софийският окръжен съд, като се запозна с материалите по делото прие за установено следното:
Производството по гр.д. № 594/2015 г. на РС- К. е образувано по на 17.09.2015 г. по постъпила в съда искова молба от Н.Г.Т. и С.Г.П. с вх. № 1239/17.09.2015 г., с която ищците претендират да се признае за установено по отношение на тях, че А.С.В. и останалите наследници на Г. Ж. Т. (Т.) не са собственици на недвижим имот, представляващ ПИ четвърта категория № 013012, целия с площ от 385 кв.м. по КВС на землището на с. П., общ. К..
С разпореждане от 20.09.2015 г. РС- К. е оставил исковата молба без движение за отстраняване на нередовност, а именно- за внасяне на държавна такса в размер на 50 лв. Разпореждането е получено от С.Г.П. на 29.09.2015 г., съответно от Н.Г.Т. и С.- на 02.10.2015 г.
С молба от 02.10.2015 г. ищците са представили доказателства за платена държавна такса в размер на 50 лв., след което и предвид констатираната от първоинстанционния съд липса на други нередовности, исковата молба е била администрирана, като преписи от нея са били изпратени на всички посочени в исковата молба като ответници лица, респ. на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на Й.Л. М..
По делото в срока по чл. 131 ГПК са постъпили писмени отговори от П.Л.Т. и от назначения на Й.Л. М.- адв. Л. от САК, като преписи от същите не са били изпратени на ищците за становище.
С Определение № 217 от 09.05.2016 г. РС- К. е върнал исковата молба и е прекратил производството пред себе си, като е приел, че исковата молба е недопустима предвид липсата на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В мотивите си първоинстанционният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 8/2012 г., ОСГТК, като е приел, че не е налице нито една от хипотезите за наличие на правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост и вещни права, а именно: когато се твърди наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.
При така установените факти съдът намери следното от правна страна:
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт и от процесуално легитимирано лице- процесуалния представител на ищците в първоинстанционното производство Н.Т. и С.П.- адв. С., в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК (съобщението за определението е получено от процесуалния представител на 06.06.2016 г., а частната жалба е изпратена по пощата на 13.06.2016 г.), като отговаря и на изискванията по чл. 260, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК за съдържание и на тези по чл. 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба се явява основателна, като съображенията на съда за това са следните:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба с твърдяно от страните правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, съдържаща искане да се признае за установено, че ответниците не са собственици на процесния недвижим имот, който се твърди, че е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ на ищците, в качеството им на наследници на наследодателя Г. Т.. В исковата молба ищците са твърдяли, че към датата на подаване на исковата молба ответниците са депозирали в ОСЗ- гр. К. искане за въвод във владение в наследствения на ищците имот, поради което за тях е налице интерес от предявяване на отрицателен установителен иск.
Съгласно чл. 7, ал. 1 ГПК съдът извършва служебно необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Действително чл. 130 ГПК предвижда връщане на исковата молба в случаите, когато съдът констатира недопустимостта на предявения иск, като в тази разпоредба не е предвидено аналогично на това по чл. 129, ал. 2 ГПК задължение за съда да даде указания и срок недопустимостта да бъде отстранена. Въпреки това, когато допустимостта на иска е свързана с аргументирането на правен интерес, какъвто е необходимо да се твърди, че е налице при предявяване на установителен иск (положителен или отрицателен), доколкото при осъдителните и конститутивните искове същият произтича от характера на търсената защита, съдът в случай, че такъв интерес не се твърди или в случай на противоречиво изнесени твърдения за интерес, е длъжен да приеме исковата молба за нередовна, а не директно за недопустима, като следва да даде на страната възможност да конкретизира твърденията си. Едва след изтичане на срока, в случай че указанията на съда не са изпълнени или, в случай че същите са изпълнени, но ищецът не е аргументирал подлежащ на защита чрез установителен иск правен интерес, съдът може законосъобразно да прекрати производството по делото като недопустимо. Съгласно дадените в мотивната част на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 8/2012 г., ОСГТК разяснения всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, като съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. При проследяване допустимостта на производството съдът следва да съобрази изключително разширеното приложно поле на възможността страната да иска защита именно чрез предявяване на положителен или отрицателен установителен иск, дори и в случаите, когато разполага с възможност да защити правата си с осъдителен такъв.
В настоящия случай обжалваното определение е незаконосъобразно като постановено преждевременно- преди съдът да е дал възможност на ищците да се защитят срещу твърденията в отговорите за недопустимост, като конкретизират правния си интерес. В тази връзка доколкото съдът не е обвързан от дадената от ищците правна квалификация, е следвало при даване на указания за уточняване на правния интерес да укаже на ищците да представят доказателства за водения между тях и ответниците иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предвид твърденията за такъв в отговора на исковата молба, респ. в случай, че ищците заявят, че такъв не е бил воден за процесния имот, да им укаже да конкретизират какъв иск предявяват- такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК (съответно да уточнят дали искът е положителен или отрицателен установителен) или такъв по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, доколкото са налице твърдения за материална легитимация и от ищците и от ответниците на основание възстановено по реда на реституционния закон право на собственост върху имота.
Предвид изложеното постановеното определение за прекратяване следва да бъде отменено, като делото бъде върнато на същия състав на първоинстанционния съд за изпълнение на дадените по-горе указания, като неоснователно се явява искането на жалбоподателите делото да се върне на друг състав, тъй като съдът не се е произнасял по същество на правния спор, като няма данни да са налице някои от другите предпоставки за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК.
Настоящият въззивен състав констатира, че, след връщане на делото за администрирането му по реда на чл. 276 ГПК за изпращане на преписи от частната жалба до всички ответници, първоинстанционният съд е връчил преписи от частната жалба на ответниците, като по отношение на ответниците К.С.Т. и М.А.Ф. е разпоредил връчването да стане чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК, въпреки че тези ответници са били редовно уведомени за исковата молба, видно от приложените по гр.д. № 594/2015 г. по описа на РС- гр. К. отрязъци от съобщения, съответно на л. 45 и л. 46 от делото. Залепване не е необходимо, ако страните са били уведомени за последиците по чл. 40 и чл. 41 ГПК, като в тези случаи връчването се счита редовно чрез прилагане на съобщенията по делото. За да бъдат приложени презумпциите по чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 ГПК, необходимо е на страната да е било указано задължението да посочи съдебен адресат, ако няма пълномощник, когато страната живее или замине за повече от един месец в чужбина, респ. да уведоми съда за новия си адрес, когато отсъства за повече от един месец от този, който е посочила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, като й бъдат указани и последиците от неизпълнението на тези задължения. Когато тази процедура е изпълнена не е необходимо, а и се явява незаконосъобразно, връчването да се извършва по реда на чл. 47 ГПК. В случай че страната не е била уведомена за възможността да се приложат разпоредбите на чл. 40 или чл. 41 ГПК, то връчването следва да се извърши по реда на чл. 47 ГПК, като, в случай че се касае до ответник по иска, на последния следва да бъде назначен особен представител на разноски на ищеца. По делото има данни, че ответниците Т. и Ф. са били редовно уведомени за подадената срещу тях искова молба, като няма данни дали са им указани задълженията по чл. 40 и чл. 41 ГПК, респ. скрепените с тяхното неизпълнение последици. Същевременно за частната жалба тези две ответници са били уведомени по реда на чл. 47 ГПК, но не им е бил назначен особен представител, като по този начин е допуснато процесуално нарушение, изразило се в ограничаване процесуалните права на страната, но, доколкото с настоящото определение не се прегражда по-нататъшното развитие на производството, а напротив- делото се връща за уточняване на характера и предмета на иска, следва да се приеме, че това нарушение не се е отразило съществено на правата на страните. След връщане на делото на първоинстанционния съд, същият следва да съобрази изпълнени ли са предпоставките за приложение на чл. 40 или чл. 41 ГПК и, в случай че не са, след залепване на уведомлението по реда на чл. 47 ГПК и неявяване на страна в съда за получаване на книжата, да назначи на тези ответници особен представител, след внасяне на депозит за възнаграждението му от страна на ищците.
По отношение направеното с частната жалба искане съдът да присъди на жалбоподателите сторените от тях разноски в настоящото производство, съдът намира, че на основание чл. 81 ГПК такива не следва да бъдат присъждани, доколкото с постановяване на въззивното определение за връщане не се постановява акт, с който се приключва делото в съответната инстанция, т.е. не се постановява акт по същество на спора, нито такъв, с който да се слага край на производството, като сторените от жалбоподателите, а принципно и от ответниците по жалбата, разноски следва да бъдат съобразени при приключване разглеждането на делото от първоинстанционния съд.
Така мотивиран, Софийският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 214/09.05.2016 г.,
постановено по гр.д. № 594/2015 г., с което исковата молба на Н.Г.Т. и С.Г.П. е
върната като недопустима, а производството по делото- прекратено.
ВРЪЩА делото на същия състав на РС- гр. К. за изпълнение на дадените в мотивната част на настоящото определение указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.