Р Е Ш Е Н И Е
град София, 25.04.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№8183 по описа за 2018 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД срещу решение №346361 от 21.02.2018г., постановено
по гр.дело №1591/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Л.П. при условията на обективно съединяване
искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 във връзка с
чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че М.Л.П. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата
от 923.97 лв., представляваща цена на доставена през периода от м.05.2014г. до
м.04.2015г. топлинна енергия, както и сумата от 78.20 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 15.09.2014г.
до 02.09.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 18.10.2016г., до окончателното й плащане, за които вземания по ч.гр.д.№58222/2016г.
по описа на СРС, І Г.О.,
47-ми състав на 15.11.2016г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като неоснователни.
Във въззивната жалба са наведени твърдения за
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение в
обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа
се, че неправилен и несъответстващ на доказателствата по делото е изводът на
СРС, че ответницата - М.Л.П. няма качеството
на потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот за
исковия период. Поддържа се, че от доказателствата по делото се установява
факта, че ответницата - М.Л.П. е
собственик на 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, предвид на което се
явява потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, като
без значение за ангажирането на нейната договорна отговорност е обстоятелството
дали същата е обитавала имота през исковия период и дали лично е консумирала
доставената в имота топлинна енергия. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в
обжалваните части и постанови друго, с което да уважи предявените искове срещу
ответницата - М.Л.П. като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените
по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - М.Л.П., не депозира писмен отговор и не изразява становище относно подадената
въззивна жалба.
Третото лице-помагач - „Н.и.” ЕООД, не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.Л.П. и И.Б.С.при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С
оглед предмета на подадената въззивна жалба на съдебен контрол подлежи
постановеното решение само в частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Л.П.
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124, ал.1
от ГПК във връзка с чл.415 във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Постановеното
решение, с което са уважени предявените искове спрямо И.Б.С.е влязло в сила
като необжалваемо.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№58222/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав,
въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 18.10.2016г. и е издадена на 15.11.2016г. заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.Л.П. и И.Б.С.. В срока по чл.414
от ГПК са подадени от длъжниците - М.Л.П. и И.Б.С.възражения, поради което дължимите от тях
суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
както и е допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал
правилна правна квалификация/.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове срещу М.Л.П., първостепенният съд е приел, че ответницата - М.Л.П. макар и собственик на 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот след прекратяване на брака й с другия ответник - И.Б.С., т.е. след 01.03.2010г. /дата на влизане в сила на решение за развод, постановено по гр.дело №10856/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав/ не е ползвала имота, поради което няма качеството потребител на топлинна енергия за исковия период. Прието е, че потребител на топлинна енергия през исковия период се явява другия ответник, който е ползвал имота през исковия период от време, поради което предявените искове срещу М.Л.П. са неоснователни и като такива са отхвърлени. Настоящият съдебен състав намира, че изложените от първоинстанционния съд мотиви, на основание на които са отхвърлени предявените установителни искове срещу М.Л.П. са незаконосъобразни и несъответстват на правилното прилагане на закона и трайно установената съдебна практика.
Във връзка с доводите релевирани
в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното
решение, съдът приема следното:
Основателността
на исковите претенции по чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.153,
ал. 1 ЗЕ и чл.86,
ал.1 ЗЗД се обуславя от доказването от ищеца на следните
правопораждащи спорните материални права факти: съществуване на договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия; реално доставена
такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната
сума; вземането да е станало изискуемо; длъжникът да е изпаднал в забава.
В случая
единственият оспорен от ответницата елемент от фактическия състав на
претендираните спорни материални права касае материалната й легитимация да
отговаря по предявените искове, т.е. по същество ответницата оспорва наличието
на облигационна връзка между нея и ищцовото дружество за доставка на топлинна
енергия в процесния имот през исковия период.
Съгласно т.1
от ТР
№2/17.05.2018г. по тълк. д. №2/2017г. на ОСГК на ВКС:
"Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената
й". В мотивите към т.1 е прието следното: "Когато топлоснабденият
имот е жилище, притежавано в
режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със
съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл.57,
ал.1, изр.1 Семейния кодекс (СК) между двамата възниква наемно
правоотношение. Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той
става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част
от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради
което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното
дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си
в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е
предоставено със съдебното решение
само на единия бивш съпруг. Възникналото наемно правоотношение по чл.57,
ал.1, изр.1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се приеме,
че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши
съпрузи по силата на чл.153,
ал.1 ЗЕ в качеството си на съсобственици".
В настоящия случай от
представените по делото писмени доказателства /нотариален акт за продажба на
недвижим имот №130, том 3, рег.№7349, дело №452/17.12.2003г. и нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека №72, том VІ, рег.№13079, дело №924/2004г./
се установява по категоричен начин, че процесният имот - апартамент №61,
находящ се в жилищна сграда - блок №******, в град София, ж.к. "Люлин",
е съсобствен при квоти по 1/2 ид.ч. за ответницата - М.Л.П. и за другия ответник - И.Б.С.. На следващо място
от представеното по делото решение за развод, постановено по гр.дело
№10856/2009г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, влязло в сила на 01.03.2010г.,
е видно, че ползването на процесния имот в качеството му на семейно жилище е предоставено на основание чл.57,
ал.1, изр.1 СК на И.Б.С.. По делото не са представени доказателства,
които да обосноват извод, че И.Б.С.е сключил с ищцовото дружество писмен
договор, по силата на който да е станал единствен клиент и единствено задължено
лице за цената на доставяната в процесния имот топлинна енергия. Следователно отговорни
за цената на доставената в процесния имот през исковия период топлинна енергия
са съсобствениците на процесния топлоснабден имот по аргумент на чл.153,
ал.1 ЗЕ, а доколкото ответницата - М.Л.П. е един от тях, дължи заплащане на
задълженията за топлоснабдения имот за заявения период съобразно квотата й в
съсобствеността, а именно 1/2 ид.ч..
На
следващо място по делото е доказан и
размерът на реално потребеното количество топлоенергия за процесния период,
съгласно кредитираното от съда заключение на СТЕ. Експертът изрично е отразил
в изготвеното от него заключение, че ищецът е начислявал суми за доставена
топлинна енергия съобразно нормативните изисквания на действащата през периода
нормативна уредба. Общата сума за доставка на топлинна енергия за исковия период от м.05.2014г. до
м.04.2015г. възлиза на 1835.74 лв., която
сума е формулирана след приспадане на сумите за връщане по издадена изравнителна
сметка и в нея не се включват задължения извън процесния период. Доколкото
ответницата - М.Л.П. е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния топласнабден имот,
то нейната отговорност следва да се ангажира до размер на сумата от 917.87 лв., до който размер предявеният установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във
връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, предл.1-во от ЗЗД се
явява основателен и доказан и като такъв следва да се уважи, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2016г. до окончателното й
изплащане. Следователно постановеното съдебно решение в частта, в
която е отхвърлен така предявения иск до
размер на сумата от 917.87 лв., ведно със законната лихва,
считано от 18.10.2016г. до окончателното й изплащане, следва да се отмени като
неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на събраните по
делото доказателства и на материалния закон. В частта, в която е отхвърлен иска
за разликата над 917.87 лв. до пълния
предявен размер - 923.97 лв. следва да се потвърди.
По исковете с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Следователно основен релевентен факт се свежда единствено до установяване
дали ответницата е изпаднала в забава по отношение на
задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия.
Съгласно чл.32, ал.2
от Общите условия на топлофикационното дружество,
в сила от 12.03.2014г., приложими към
релевантния период,
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за целия отчетен период, определено на база на изравнителните сметки.
Съгласно чл.33, ал.2 от същите общи условия клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
й на интернет страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че
продавачът- доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са
заплатени в срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. и
понастоящем общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно
дължимите по чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в 30-дневен
срок от датата на публикуването на задълженията на интернет страницата на
доставчика (в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1
от общите условия от 2014г.), длъжникът изпада в забава
единствено при неизпълнение на задълженията по общата фактура, относима към
целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея в 30-дневен срок от
публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за
задълженията за потребена топлинна енергия за процесния период ответницата дължи
обезщетение за забава само върху задължението по общата фактура.
В конкретния случай при съобразяване на процесния период, за който се
претендира цената на доставена топлинна енергия - от м.май
2014г. - м.април 2015г., се налага извод, че по отношение на месечните задължения за заплащане
цената на доставена топлинна енергия лихва за забава не се дължи. Такава е
дължима единствено върху задълженията по общата фактура, касаеща целия отчетен
период, но в случая по делото не са ангажирани доказателства тази обща фактура
да е публикувана на интернет страницата на продавача, поради което това
правнорелевантно обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на това
и съобразно цитираните по-горе разпоредби на общите условия от
2014г., падежът на задълженията по общата фактура не е настъпил, което
препятства възможността ответницата да изпадне в забава за погасяването им. В
случая ищецът носи доказателствена тежест да установи факта, че ответницата е
изпаднала в забава досежно месечните задължения за заплащане цената на доставена
топлинна енергия, което в случая не е сторено поради липса на ангажирани в тази
насока доказателства. Предвид на което предявеният
установителен иск за мораторна лихва се явява неоснователен и като такъв
подлежи на отхвърляне. Макар и по други мотиви постановеното решение в частта,
в която е отхвърлен предявения от „Т.С.”
ЕАД срещу М.Л.П. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415
във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че М.Л.П. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 78.20 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от
15.09.2014г. до 02.09.2016г., следва да се потвърти на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноски:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивника-ищец - „Т.С.” ЕАД.
Съгласно т.12 на ТР
№4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска, предявен по
реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство. Следователно в полза на
въззивника-ищец следва да се присъдят разноски в заповедното производство в размер на сумата
от 41.21 лв., за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл.37,
ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, които разноски са изчислени съобразно уважената
част на предявените искове, както и разноски в исковото производство пред СРС в
размер на сумата от 343.46 лв., за държавна такса, за депозити за вещи лица по
СТЕ и ССчЕ и за юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл.37,
ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ/, които разноски са изчислени съобразно уважената част на предявените
искове. Пред настоящата инстанция на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК право на разноски има въззивника-ищец общо за сумата от 137.38 лв.,
разноски за
държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение дължимо на основание чл.37,
ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, които разноски са изчислени съобразно уважената
част на подадената жалба.
Право на
разноски има и въззиваемата страна - ответник съобразно отхвърлената част на
предявените искове, но доколкото няма данни за реално сторени такива пред
въззивната инстанция, както и направено в този смисъл искане, съдът не следва
да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№346361 от 21.02.2018г., постановено по гр.дело №1591/2017г. по описа на СРС, І
Г.О., 47-ми състав, в ЧАСТТА,
в която е отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД срещу М.Л.П. иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 във връзка с чл.422 от ГПК
във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че М.Л.П. дължи на
„Т.С.” ЕАД сумата от 917.87 лв., представляваща цена на доставена през
периода от м.05.2014г. до м.04.2015г. топлинна енергия, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 18.10.2016г., до
окончателното й плащане,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.С.”ЕАД, рег.
по ф.д.№1084/1993г. по описа на
СГС, със седалище и адрес на управление:***23Б, срещу М.Л.П.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД, че ответницата
- М.Л.П., с
ЕГН **********, дължи на ищеца - „Т.С.” ЕАД сумата от 917.87
лв., представляваща цена на доставена през периода от м.05.2014г. до м.04.2015г.
топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №61, находящ се в
жилищна сграда - блок №******, в град София, ж.к. "Люлин", ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК - 18.10.2016г., което вземане е предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена на 15.11.2016г. по ч.гр.д. №58222/2016г.
по описа на СРС, І Г.О.,
47-ми състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №346361 от 21.02.2018г.,
постановено по гр.дело №1591/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М.Л.П., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на “Т.С.”ЕАД, рег.
по ф.д.№1084/1993г., със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК разноски в заповедното производство в
размер на сумата от 41.21 лв., разноски в исковото производство пред СРС в
размер на сумата от 343.46 лв., както и разноски пред СГС в размер на сумата от 137.38 лв..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./