Р Е Ш Е Н И
Е № 260031
26.02.2021г., гр. Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично съдебно заседание на втори февруари две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на
секретаря Дасислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 608 по описа на ВнАпС
за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по
въззивна жалба на "ЮНИ - В" ЕООД, ЕИК *********, със седалище: с. Скриняно,
Община Кюстендил, представлявано по
пълномощие от адв. В. Х. ***, срещу решение № 260287/15.10.2020г., постановено
по т. д. № 1894/2019г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени
предявените от въззивника осъдителни искове срещу "АРСЛАН 2008" ООД
– гр. Варна, ЕИК *********, за присъждане на следните суми: сумата
3 566.58лв., представляваща неустойка по т. 2.4, във вр. с т. 2.2 от договор
за наем от 29.07.2016г., върху сумата от 8801.24лв. ( наем за м. април 2019г.) за
период от 06.04.2019г. до 27.06.2019г.; сумата 26 403.72 лв.,
представляваща неустойка за месец май 2019г., съгласно т. 7.1 от договора,
представляваща утроената наемна цена; сумата 24 951.78лв., представляваща
неустойка за забава по т.2.4 вр. с т.2.2 вр. с т. 7.1 от договора, върху сумата
от 26403.72 лв. за периода от 07.05.2019г. до 11.11.2019г.; сумата
26 403.72 лв., представляваща неустойка за месец юни 2019г., съгласно т.
7.1 от договора, представляваща утроената наемна цена; сумата 20 991.18
лв., представляваща неустойка за забава по т. 2.4, вр. с т. 2.2, вр. с т. 7.1
от договора, върху сумата от 26403.72 лева за периода от 06.06.2019г. до
11.11.2019г.; сумата 26 403.72 лв., представляваща неустойка за месец юли
2019г., съгласно т. 7. 1 от договора, представляваща утроената наемна цена;
сумата 17 030.58 лв., представляваща неустойка за забава по т. 2.4, вр. с
т. 2.2, вр. с т. 7.1 от договора върху сумата от 26403.72 лева, за периода от
06.07.2019г. до 11.11.2019г.; сумата 5 962.11 лв., представляваща
неустойка за месец август 2019г. (за периода от 01.08.2019г. до 07.08.2019г.
включително), съгл. т. 7. 1 от договора, представляваща утроената наемна цена
за посочения период; сумата 2 921.38 лв., представляваща неустойка за
забава по т. 2. 4 вр. с т. 2.2, вр. с т. 7.1 от договора, върху сумата от
5962.11 лева за периода от 06.08.2019г. до 11.11.2019г., ведно със законната
лихва върху претендираните суми от датата на подаване на исковата молба до
окончателното им изплащане.
Поддържайки съображения и доводи за
неправилност на решението, въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване
на друго, с което исковете да бъдат уважени. Основните оплаквания са свързани с
неправилността според въззивника на изводите на окръжния съд за нищожност,
поради накърняване на добрите нрави, на договорните клаузи за неустойка, на
които са основани осъдителните претенции. Твърди се също, че съдебният акт е
резултат от анализ на изолирани договорни разпоредби, т. е. оплакването е за тълкуване
на процесния договор за наем в противоречие с чл. 20 ЗЗД. Страната се позовава
на мотивите на определение по в. ч. т. д. № 945/2019г. по описа на ВОС, ТО, в
частта, с която е коментирана разпоредбата на чл. 3.4 от процесния договора
като предвиждаща автоматично прекратяване на договора, и твърди, че съдът е
следвало да я съобрази при постановяване на решението.
Жалбата е подадена в срок, от
легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването
и е процесуално допустима.
Въззиваемото дружество "АРСЛАН 2008"
ООД, представлявано в производството от
адв. П. Б. от ВАК, представя отговор по реда и в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК,
в който е изразено становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени
доводи и съображения.
В проведеното открито съдебно заседание
в тази инстанция жалбата и отговорът се поддържат.
За
да се произнесе по спора съставът на ВнАпС взе предвид следното:
Пред
Варненски окръжен съд са предявени множество обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД от „Юни -
В" ЕООД срещу "Арслан 2008" ООД, за присъждане на неустойки по
т. 2.4 и по т. 7.1 от сключен между страните и прекратен преди изтичане на срока
Договор за наем от 29.07.2016г. за 367.50 кв. м. идеални части от самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 10135.1504.27.11.43, съгласно КК и КР, с
административен адрес - гр.Варна, ул. "Генерал Колев" № 3, бл. 2, ет.
1.
Ищецът твърди в исковата молба, че поради некоректното
отношение от страна на "АРСЛАН 2008" ООД, изразяващо се в многократно
нарушаване клаузите на т. 2.1 и т. 2.2 от договора, на 14.04.2019г. е изпратил
на ответника по електронна и по куриер уведомление за прекратява договора за
наем на основание т.3.4 от същия, в което е даден срок за доброволно предаване
на наетото помещение - не по-късно от 01.05.2019г. Сочи се, че държането върху
наетия обект не е било предадено в предоставения срок, а на 08.08.2019г., след
извършен въвод Осъдителните претенции са основани на неустоечната клауза на т.
7.1 от договора, съгласно която след прекратяване на същия, наемателят дължи на
наемодателя неустойка в размер на утроената наемна цена по т. 2.1, за всеки
месец, в който държи имота, и на клаузата на т.2.4 от договора, уговорена за
забавено плащане на наемната цена по т. 2.1 в размер на 0.5 % от дължимата сума
за всеки просрочен ден. Според ищеца мораторната неустойка по т. 2.4 се дължи
не само при забава на плащането на наемната цена по т. 2.1, но и за забавено плащане
на договорната неустойка по т. 7.1 от договора.
Ответното дружество оспорва исковете изцяло по
основание и размер. Твърди се недопустимост на кумулиране на компенсаторна и
мораторна неустойка за обезщетяване на едно и също неизпълнение. Срещу основателността
на претенциите се релевират съображения за липса на потестативно право на
наемодателя да развали договора с едностранно изявление, поради неговата
неизправност относно предаването на наетия имот в цялост / предадени са 367.50
кв.м. идеални части от едно от нивата на обекта, предмет на договора, а не от
трите нива/. Оспорва се твърдението за получаване на приложеното към исковата
молба уведомление за прекратяване на договора за наем.
За да отхвърли
предявените осъдителни искове окръжният съд е приел, че договорните клаузи на
т. 2.4 и т.7.1 от процесния договор са нищожни, на основание чл. 26, ал.1,
предл. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, тъй като всяка от тях излизат извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Направени са и изводи, че дори и при действителност на
неустоечните клаузи исковете са неоснователни, тъй като преди предаване на
държането върху наетия имот от ЧСИ, по заповед за изпълнение, издадена въз
основа на определение № 2374/27.6.2019г. по в. ч. т. д. № 945/2019г. на ВОС, на
наемателя не е връчена покана за връщане на имота, както и че мораторната
неустойка по т. 2.4 не е уговорена за обезщетяване на вреди от забавено плащане
на договорната неустойка по т. 7.1 от договора.
В обхвата на
служебната проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че решението на ВОС е
валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е допустимо. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба, и
отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран.
Страните не спорят и от съвкупната преценка на
събраните в производството доказателства се установява, че между тях е
възникнало валидно правоотношение по Договор за наем от 29.07.2016г., вписан в
СВп - Варна, вx. per. № 18926, Акт № 34, том VIII, дело № 2681/03.08.2016г., по
силата на който „Юни - В" ЕООД отдава под наем за възмездно ползване на
"Арслан 2008" ООД самостоятелен обект в сграда с идентификатор
10135.1504.27.11.43, съгласно КК и КР, с административен адрес - гр.Варна, ул.
"Генерал Колев" № 3, бл. 2, ет. 1, за срок до 31.07.2019г. На датата
на подписване на договора страните са съставили протокол-опис, съгласно който
се предават 367.50 кв.м. идеални части от офис с идентификатор
10135.1504.27.11.43, ведно с имущество в основни помещения: търговска зала,
трезор и санитарни помещения. По време на действието на договора между страните
е възникнал спор относно предмета на договора, респ. за това дали описаните в
протокола помещения съставляват целия нает имот, за ползването на който е
уговорена месечна наемната цена в размер на 4 500 евро, с ДДС, или са част
от него и следва да се предадат съответните ид. части от всяко от трите нива на
обекта. Наемателят обаче не е
претендирал извънсъдебно или по съдебен ред унищожаемост на договора поради
грешка в предмета. Същевременно, в отговорите на исковата молба се оспорва
основателността на твърдението за неизправност на наемателя относно плащането
на наемна цена в уговорените срокове, като се сочи, че наем не се дължи изобщо
поради неизпълнение на задължението за предаване на наетата вещ или, в
евентуално, че не дължи част от наема. Отрича се и правото на насрещната страна
да развали договора с едностранно изявление, поради собствената й неизправност.
Въпреки че приложена разпечатка на електронен
документ, за който страната твърди, че съставлява съдебно решение на ОС –
Бургас по спор между същите страни, не е приета като доказателство по делото,
въпросът за изправността на насрещната страна – наемодател не е от значение при
преценката за това дали процесната облигационна връзка е преустановена преди
изтичане на уговорения срок. Има създадена практика по касационни дела/ по реда
на чл. 290 ГПК/ на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен
съд, с която се признава възможността всяка от страните, независимо, че не е
изпълнила собственото си задължение, с оглед неизпълнението на противната
страна да развали едностранно договора, респ. да го прекрати занапред / Решение
№ 383 от 29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015г., ГК., ІV г. о. на ВКС и Решение
№ 151 от 09.12.2014 г. по т. д. № 1970/2013г.., ТК, І т. о. на ВКС/.
Разпоредбата на т. 7.1 от договора, на която ищецът
основава осъдителните искове за присъждане на месечни компенсаторни неустойки,
гласи следното: „ Ако наемателят не изпълни задължението си за връщане на имота
след прекратяване на договора, същият дължи неустойка на наемодателя в размер
на утроената наемна цена по т. 2.1, за всеки месец след прекратяването. Във
въззивната жалба за първи път представителят на наемодателя се позовава на
автоматично предсрочно прекратяване на договора за наем, считано от настъпване
на предвидените за това условията в т. 3.4 – изтичане на тридесет дни от падежа
на непогасена месечна вноска. В жалбата не се сочи до кога според страната
договорът е бил в действие, респ. кога за първи път е допусната забава от 30
дни относно плащането на наемна цена, с което би следвало да се счита, според
новорелевирания довод, че последиците от автоматично прекратяване настъпват без
да е необходимо едната страна да се позове на тази клауза и да уведоми
насрещната страна, че счита договора за прекратен. Оплакванията са, че
решаващият съдебен състав е следвало да съобрази тази клауза, както и мотивите
на определение по в. ч. т. д. № 945/2019г. по описа на ВОС, ТО, и да не приема
за релевантно уведомяването на наемателя като предпоставка за поставянето в
забавата на наемателя относно връщането на наетата вещ.
Оплакванията
са неоснователни, тъй като страната претендира служебно съобразяване на факти,
които не само не са релевирани, но и са в противоречие със заявеното фактическо
основание, с петитума на една от първоначално предявените осъдителни претенции
и с изявленията, направени от страната в приложени по делото писмени
доказателства.
В
исковата молба ясно и недвусмислено се твърди, че поради некоректното отношение
от страна на наемателя, изразяващо се в многократно нарушаване клаузите на т.
2.1 и т. 2.2 от договора, на 14.04.2019г. ищецът е изпратил на ответника по
електронна поща и по куриер уведомление за прекратява договора за наем на
основание т. 3.4 от същия, в което е даден срок за доброволно предаване на
наетото помещение - не по-късно от 01.05.2019г. Претендира се и присъждане на
договорно основание, т.е. по действащ договор, наем за м. 04.2019г. /
претенцията впоследствие не се поддържа поради прихващане с част от заплатен от
наемателя депозит/, а в рамките на заповедно производство по ч. гр. д. №
3849/2019г. на РС – Варна е издадена заповед за изпълнение в полза на
наемодателя срещу наемателя за дължими незаплатени наеми от м. 12. 2018г. до м.
03.2019г.
Т.
е. налице е несъвместимост между заявените факти и новорелевирания довод, че
договорът е прекратен автоматично, с настъпване на условията за това, като за
възникване на задължение за наемателя за връщане на наетата вещ, не е
необходимо изпращане на уведомление и достигането му до наемателя.
Съставът
на въззивния съд намира, че независимо от съдържащата се в процесния договор
валидна договорна клауза, с която, при условията на свобода на договарянето –
чл. 9 от ЗЗД, страните са предвидили автоматично прекратяване на договора за
наем при осъществяване на определени условия, страната не може да претендира
правни последици от прекратяването, без да
е уведомила насрещната страна, че счита договора за прекратен, и за
възникналите по силата на закона задължения като резултат от преустановената
договорна връзка, в случая – за възникнало задължение на наемателя за връщане
на наетата вещ.
След
като ответникът своевременно е оспорил твърденията в исковата молба за
получаване на уведомление за прекратяване на договора, с обективирана в него
покана за връщане на наетата вещ в определен срок, ищецът не предприема никакво
доказване на спорните факти. Следователно, доколкото не се установява, че преди
предаването на имота от ЧСИ, по заповед за изпълнение, наемателят е уведомен /
по какъвто и да е начин, без значение по отношение на формата/ и поканен да
върне имота, предпоставките за възникване на задължение за заплащане на
компенсаторна неустойка по чл. 7.1, за процесния период, са недоказани.
Във
връзка със съображения в жалбата, следва да се посочи, че настоящият съдебен
състав не е обвързан по никакъв начин от изложените мотиви в определение по в.
ч. т. д. № 945/2019г. по описа на ВОС, ТО, въз основа на което е издадена заповед
за изпълнение относно предаването на наетия имот, по заявление на наемодателя
срещу наемателя.
Въззивният
съд споделя крайния изводи на първостепенния съд за основателност на
своевременно релевираното от ответника възражение за нищожност, поради
накърняване на добрите нрави, на клаузата на т. 7.1, Раздел VII от договора,
като съображенията за това, включително и извлечени от постановките в Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, са следните:
Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Ограничението на договорната
свобода е приложимо както за гражданските, така и за търговските сделки –
аргумент от чл. 288 ТЗ. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент. В тази връзка, съображенията във въззивната жалба за неотносимост при
преценката за основателност на възражението по чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД на
пазарната наемна цена на имота, предмет на договор, за периода, за който се
претендира компенсаторна неустойка, са основателни. Тази цена би имала значение
при съпоставка на неустойката с вече настъпили вреди от неизпълнението по
възражение за прекомерност, каквото не е направено и не би могло да бъде
разглеждано по конкретния спор предвид специалната разпоредба на чл. 309 ТЗ,
приложима за въпросната сделка.
В
случая, критерии от кръга на примерно посочените в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, които могат да бъдат
използвани при преценката, са: естеството и вида на неустойката - парична,
компенсаторна; изпълнението, което се обезпечава с неустойката – пълно
неизпълнение на задължение за връщане на нает недвижим имот; съотношение на
между размера и очакваните вреди от неизпълнение на задължението. При преценка
по посочените критерии, доколкото за очаквани вреди от неизпълнение на
задължението не може да се приеме съществено различен размер от уговорената
месечна наемна цена, то клаузата за неустойка, предвиждаща плащане на троен
размер на предвидимите вреди, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, респ. същата е нищожна поради накърняване
на добрите нрави.
Тъй
като наустойката не е уговорена за обезщетяване на вреди от неизпълнение на
задължение на наемателя за заплащане на разноски, свързани с ползването на
наетата вещ, то неоснователно във въззивната жалба се твърди, че при преценката
по възражението по чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, съдът следва да съобрази
размерите на генерираните от наемателя ежемесечни разноски за електричество и
ВиК услуги, повече от три месеца 01.05.2019г. след сочената в исковата молба и
в уведомлението, чието връчване е недоказано, крайна дата за доброволно
предаване на имота.
В
резултат на правните изводи за неоснователност на исковете за паричните
вземания, върху които ищецът начислява и претендира за присъждане мораторни
неустойки, се явяват неоснователни и исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. т. 2.4 от договора, за присъждане на мораторни неустойки върху тези
вземания, тъй като тези претенции са обусловените от съществуването на
вземанията, по отношение на които се иска обезщетяване на забава в плащането.
Исковете
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, основани на клаузата на т. 2.4 от
договора са неоснователни и изначално, по твърдения, тъй като се иска
признаване на правни последици, каквито договорът не свързва със заявените като
обуславящи факти. Договорната клауза по т.
2.4 не е неясна и не се налага нейното
тълкуване съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД. Ясно и непротиворечиво страните
са предвидили, че мораторна неустойка, намираща се в Раздел II със заглавието „ Размер и начин на плащане на
наемната цена“ се начислява за всеки просрочен ден от дължимата сума за наем,
т. е. тази неустойка служи за обезщетяване на забава на плащането единствено и
само на наемната цена по т. 2.1, в срока по т.2.2. Следователно тази неустойка не
може да бъде ползвана за обезщетяване на вреди в резултат на забавени плащания
на други парични вземания, произтичащи от договора, в това число, на мораторна
неустойка за забава при връщането на наетата вещ след прекратяване на договора.
Тъй
като първата осъдителна претенция за сумата 3 566.58лв. е за неустойка по
т. 2.4, във вр. с т. 2.2 от договора върху наем за м. 04.2019г. –
8 801.24лв., за период от 06.04.2019г. до 27.06.2019г., неустоечната
клауза е приложима именно за този вид неизпълнение, изводът за неоснователност
следва да се изведе само след преценка на възражението по чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД.
Настоящият
въззивен състав намира за правилни изводите на окръжния съд за нищожност,
поради накърняване на добрите нрави, на договорната клауза за неустойка по т.
2.4 от договора, като излизаща извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради очевидно противоречие с принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване /същата надвишава 18 пъти размера на законната
лихва/. Оплакването в жалбата, което има връзка с тези изводи, е за
необходимост от съпоставка между размера на коментираната мораторна неустойка и
предвидените в договора санкции за насрещната страна в същия размер - на 0.5 %
от дължимата сума за наем за всеки просрочен ден.
При
преценка на всички неустоечни клаузи в договора, съдът намира, че подобна
съпоставка не може да се направи, тъй като няма предвидена мораторна неустойка
за обезщетяване на вреди от забавено изпълнение на парично задължение от страна
на наемодателя, а неустойката по т. 3.7 е компенсаторна и обезщетява забава при
изпълнение на задължение за предаване на имота от наемодателя на наемателя, т.
е. обезщетява напълно различни вреди - пропуснати ползи от невъзможност за
осъществяване на търговска дейност в наетия обект и за реализирани на печалба.
За
по - подробната аргументация по възраженията за нищожност въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционното решение в съответната част, на
основание чл. 272 от ГПК. Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни
инстанции по предмета на спора, първоинстанционното решение, с което исковете
са отхвърлени, следва да се потвърди.
С
оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и
предвид направеното искане, с прилагане на списък по чл. 80 ГПК, въззивното
дружество следва да бъде осъдено да заплати сумата 5 133лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Воден
от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260287/15.10.2020г., постановено по т. д. № 1894/2019г. по описа на Варненски
окръжен съд.
ОСЪЖДА "ЮНИ - В" ЕООД със седалище с. Скриняно, Община Кюстендил, ЕИК *********, да заплати на
"АРСЛАН 2008" ООД – гр. Варна, ЕИК *********, сумата от 5 133 лв. / пет хиляди сто тридесет и
три лева/, представляваща направени съдебно - деловодни разноски за въззивна
инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.