РЕШЕНИЕ
№ 407
06.02.2020 г.
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен
съд ХV
граждански състав
На шести февруари две
хиляди и двадесета година
В открито
заседание на тридесети януари 2020 г. в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА
КАЦАРОВА
Секретар: Марина Кънева
Като разгледа
докладваното от СЪДИЯТА гражданско дело № 9338 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Иск с правно основание чл.224, ал.1 от Кодекса на труда,
съединен с насрещен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Ищецът М.А.Н., със съдебен адрес ***, чрез адв. *****, твърди, че е работила
при ответника – ИА “Автомобилна администрация” ЕАД, по трудово правоотношение
от ***** г. до
***** г., въз основа на трудов
договор № ***** г., с последна
работна заплата от 510лв. и място на работа Регионална
дирекция “Автомобилна администрация” – гр.Пловдив. Трудовото правоотношение било прекратено на основание
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ.
След прекратяване на трудовия договор
ответникът следвало да впише в заповедта
и да заплати обезщетение за неползвания платен годишен отпуск – 9 дни за 2018 г. и 4 дни за 2019 г. Моли съда да
осъди ответника да му заплати
сумата от 312 лв. – обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в брутен размер. Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор на исковата
молба в предоставения му срок. Оспорва
предявения иск. Заявява, че от
ищеца не е постъпвало искане по чл.176 от КТ за отлагане ползването
на оставащия й платен годишен отпуск в размер на 9 дни за
2018 г. Поради това при прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят приел, че правото й на
ползване на този отпуск е погасено
и същото не подлежи на обезщетяване.
До **** г. ищцата
заемала длъжността „*****"
в ОО“АА“ – Пловдив. От приложената заповед № ***** г. за ползване на
1 ден платен годишен отпуск за 2018 г., се установява, че към 10.09.2018 г. на същата са останали
за ползване 9 дни платен годишен
отпуск за 2018 г. На 14.09.2018 г. същата подава заявление за ползване на
една година неплатен отпуск. Ползването било отказано от работодателя.
Н. отбелязала на 18.09.2018
г. върху заявлението, че е запозната със становището на работодателя. От 25.09.2018 г. тя престанала да се
явява на работа. Отсъствието й продължило до 15.03.2019 г., когато било прекратено
трудовото правоотношение. Това се установява
от приложените присъствени ведомости за посочения период,
както и приложените доклади на ***** на областния отдел,
с които той уведомява работодателя, че служителката отсъства от работа
по неизвестни причини. Отсъствието й в посочения период е взето предвид при
изчисляване на полагащото се обезщетение
за неползван отпуск, което е пропорционално на отработеното от нея време през
2018 г. Видно от приложените присъствени форми, през 2019 г. ищцата няма нито
един отработен ден, поради което
претенцията й за обезщетение е неоснователна.
С определение от 19.08.2019 г. съдът е приел за
съвместно разглеждане предявения от ответника
срещу ищеца насрещен иск с правно основание чл. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на
ответницата по насрещния иск да
заплати на ищеца сумата от
122,97лв. – изплатено трудово
възнаграждение за периода 25.09.2018 г. – 30.09.2018 г., което
се явява недължимо платено поради неявяване на ищцата на
работа.
Своевременно е постъпил отговор на насрещната
искова молба от ответника по нея. Предявеният иск се оспорва. Заявява, че трудовото възнаграждение
е получено добросъвестно за период, през
който служителката е работила и е съществувало трудово правоотношение. изчислението е направено от работодателя и трудовото възнаграждение е преведено по банковата
сметка на работника в уговорения размер.
Във връзка с отговора на ответника
по първоначалния иск заявява, че
възражението на ответника е несъстоятелно. Претендира заплащане на обезщетение за неползван отпуск
за 2018 г. и 2019 г., което
е в рамките на хипотезата на чл.176а от КТ, където отлагане
ползването на отпуска с писмена молба е без значение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и с оглед
доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори между
страните, а и от представеното доказателство – трудов договор № ***** г., се
установява, че ищецът е работил при ответника по безсрочно трудово
правоотношение по силата на сключен трудов договор на длъжност “*****” до **** г., когато
правоотношението било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, обективирано в Заповед № ***** г.
Ищецът твърди, че при прекратяване на трудовото правоотношение не й било
изплатено обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск
от 9 работни дни за 2018 г. и 4 работни дни за 2019 г. в размер на 312 лв.
Ответникът е направил възражение, че предвид липсата на заявление от
ищцата за отлагане ползването на отпуска за 2018 г. по смисъла на чл.176 от
Кодекса на труда, то правото е погасено и не подлежи на обезщетяване. Съдът не
възприема това възражение. Съгласно разпоредбата на чл. 176, ал.1 от КТ, ползването на платения годишен отпуск може да се отложи за следващата
календарна година от:
1. работодателя – поради важни производствени причини при условието на
чл. 173, ал. 5, изречение трето;
2. работника или служителя – когато ползва друг вид отпуск или по негово
искане със съгласието на работодателя.
Ал.2 на същия текст предвижда, че когато отпускът е отложен или не е
ползван до края на календарната година, за която се отнася, работодателят е
длъжен да осигури ползването му през следващата календарна година, но не
по-късно от 6 месеца, считано от края на календарната година, за която се полага.
Съгласно текста на чл.224, ал.1 от Кодекса на труда (Изм. - ДВ, бр. 58 от
2010 г., в сила от 30.07.2010 г. - изм., бр. 18 от 2011 г., обявена за
противоконституционна от КС на РБ, бр. 91 от 2010 г. в частта "за текущата
календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж,
и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176"), при прекратяване
на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна
година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за
неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е
погасено по давност. Предвид обявяване за противоконституционна на разпоредбата
в частта относно обезщетяване единствено на отпуск, който е бил отложен по реда
на чл.176 от КТ, то това ограничение не намира приложение. Ето защо на
обезщетяване подлежи отпускът, който не е погасен по давност към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като погасяването по давност на
правото на платен годишен отпуск става след изтичане на две години, след края
на годината, за който се отнася / чл.176а от КТ/, то и при прекратяване на
правоотношението през 2019 г., отпускът за 2018 г. не е погасен по давност,
поради което подлежи на обезщетяване.
Ответникът е навел възражение, че правото на отпуск следва да се съобрази
с действително отработеното време, като за периода, през който ищцата не е
работила, не й се полага и платен годишен отпуск. Съдът възприема така
наведеното възражение. От представените присъствени форми, водени от
работодателя, неоспорени от ищцата, се установява, че от **** г. до
прекратяване на трудовото правоотношение същата не се явявала на работното си
място, за да престира труд. Съгласно разпоредбата на
чл.224, ал.1 от КТ, на обезщетяване подлежи неползвания платен годишен отпуск,
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, т.е. на
отработеното време. За този извод съдът съобрази разпоредбата на чл.351 от КТ,
съгласно която трудов стаж по смисъла на този кодекс е времето, през което
работникът или служителят е работил по трудово правоотношение, доколкото друго
не е предвидено в този кодекс, или в друг закон, както и времето, през което
лицето е работило като държавен служител. В настоящия случай не са налице фингираните периоди от време, при които времето се признава
за трудов стаж и без да е полаган труд или без да е съществувало трудово
правоотношение, или при недействително такова, уредени в чл.352 – 354 от КТ.
Следователно, пропорционално на отработеното време на ищцата се полагат 19
работни дни платен годишен отпуск за 2018 г. / при размер от 26 работни дни
годишно, а именно основен от 20 дни по чл.155 от КТ и допълнителен от 6 дни по
чл.156 от КТ – съгласно уговореното в трудовия договор/. При остатък от 9 дни,
какъвто страните не спорят, че е налице, то същата е ползвала 17 дни за 2018 г.
/ 26 минус 9/ и остават 2 дни неползван отпуск, за които на ищцата се дължи
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ. Съгласно заключението на съдебно –
счетоводната експертиза обезщетението за един ден възлиза на 25,964лв. или
същото за два дни възлиза на 51,93лв. За 2019 г. на ищцата не следва да се
присъжда обезщетение, тъй като поради неполагането на труд, за нея не е
възникнало правото на платен годишен отпуск. До посочения размер искът следва
да се уважи като основателен, а до пълния предявен размер от 312лв. следва да
се отхвърли като недоказан.
По предявения насрещен иск:
Ответникът по главния иск заявява, че е изплатил на ищцата сумата от
122,97лв., представляваща недължимо изплатено трудово възнаграждение за периода
25.09.2018 г. – 30.09.2018 г. Заявява, че предвид неполагането на труд от
ищцата в този период, на същата не се дължи трудово възнаграждение, което обаче
е било изплатено чрез превод на тази сума по банковата й сметка. Ищцата не
отрича получаването на сумата, но заявява, че е получила добросъвестно
трудовото възнаграждение, поради което и същото не подлежи на връщане.
Съдът не споделя наведеното от ищцата възражение. Съгласно разпоредбата
на чл.271, ал.1 от КТ, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за
трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е
получил добросъвестно. Текстът разглежда случаите, при които работникът или
служителят не е знаел порока при изплащане на трудовото възнаграждение, т.е. не
му е било известно, че това възнаграждение не му се дължи. В случая, предвид
неявяване на ищцата на работа, то същата е знаела, че за този период не й се
полага трудово възнаграждение, тъй като не е престирала
труд. В същото време работодателят й е изплатил възнаграждение за пълен работен
месец. Следователно, ищцата е била недобросъвестна, поради което и дължи
връщане на изплатената сума. Приемането на обратното становище би довело до
извличане на благоприятни правни последици от работника или служителя от
собственото му недобросъвестно поведение.
Ето защо съдът намира, че насрещният иск е основателен и следва да се
уважи изцяло.
Ищецът
претендира разноски, като същите се констатираха в размер на 200лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение, като съразмерно на уважената част от иска на същия
ще се присъди сумата от 33,29лв.
Ответникът не
претендира разноски.
При
този изход на делото ответникът следва да заплати в полза на съда държавна
такса в размер на 50 лв., както и 50лв. – разноски за ССЕ.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация”, БУЛСТАТ Ю *********, с административен адрес гр.София, ул.“Й.В.Гурко“ № 5, ДА ЗАПЛАТИ на М.А.Н., със съдебен адрес ***, чрез адв. *****, сумата от 51,93лв.
/петдесет и един лева и 93 ст./ -
обезщетение по чл.224, ал.1 от Кодекса на труда в брутен размер за
неползван платен годишен отпуск от 2дни, полагащ се за 2018 г., което
обезщетение е дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание
чл.325, ал.1, т.1 от КТ, обективирано в Заповед № *****
г. на работодателя, както и сумата от 33,29лв./тридесет
и три лева и 29ст./ - разноски по производството, като за разликата над
уважения до пълния предявен размер от 312 лв. отхвърля иска като неоснователен.
ОСЪЖДА М.А.Н., със съдебен адрес ***, чрез адв. *****, ДА ЗАПЛАТИ на Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация”, БУЛСТАТ Ю *********, с административен адрес гр.София, ул.“Й.В.Гурко“ № 5, на основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, сумата от 122,97лв./сто
двадесет и два лева и 97ст./ - получено без правно основание плащане за трудово
възнаграждение за периода 25.09.2018 г. – 30.09.2018г.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация”, БУЛСТАТ Ю *********, с административен адрес гр.София, ул.“Й.В.Гурко“ № 5, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд -
Пловдив сумата 50лв./петдесет лева/
- държавна такса, както и сумата от 50лв./петдесет
лева/ - разноски за съдебно – счетоводна експертиза.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от датата на връчване на препис от него на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Десислава Кацарова
Вярно с оригинала!
КЯ