Р Е Ш Е Н И Е
№.............../..............2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ВАРНА,
ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,
В публичното съдебно заседание на
десети март две хиляди двадесет и първа година в състав
СЪДИЯ ЕВЕЛИНА ПОПОВА
При участието на секретаря
ВЕСЕЛКА КРУМОВА като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 2519 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по жалба на Х.М.Е.А., ЛНЧ **********, предявена чрез пълномощника му
адвокат Д.Д., срещу заповед № 365з-6937/30.10.2020 г. на директора на ОД на МВР
– Варна, с която на основание чл. 40 ал. 1 т. 1 ЗЧРБ поради отпаднало основание
за пребиваване по чл. 24 ал. 1 т. 18 ЗЧРБ спрямо жалбоподателя, гражданин на
Египет, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на
продължително пребиваване в Република България“. В жалбата се съдържат
твърдения, че заповедта е издадена без да са изяснени предварително всички относими
факти и при некоректен анализ и оценка на събраните в административното
производство доказателства, при което за да приеме, че е налице хипотезата на
л. 40 ал. 1 т. 1 ЗМВР, административният орган се е позовал изцяло на
подадената от съпругата на жалбоподателя декларация с вх. № УРИ
125560-1520/24.09.2020 г. без да извърши насрещна проверка на твърденията в нея,
като отнемайки на това основание правото на жалбоподателя на продължително пребиваване
в страната, директорът на ОД на МВР - Варна е издал административен акт в
нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 ал. 5 АПК и на чл. 8 от ЕКЗПЧОС,
прокламиращ като основно човешко право правото на зачитане на личния и семейния
живот. На това основание се иска заповедта да бъде отменена от съда и на
жалбоподателя да се присъдят с решението сторените по делото съдебни разноски.
С протоколно определение от
открито съдебно заседание на 10.03.2021 г. съдът, на основание чл. 14 ал. 2 АПК, е назначил на жалбоподателя преводач поради обстоятелството, че не владее
добре български език.
В същото съдебно заседание пълномощникът
на жалбоподателя заявява пред съда, че поддържа изцяло жалбата като желанието
му е съдът да отмени наложената на доверителя му ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ.
Директорът на ОД на МВР Варна, ответник по делото, оспорва жалбата чрез
пълномощника си юрисконсулт Г.. Явилият се прокурор от Окръжна прокуратура
Варна дава заключение за нейната основателност.
Като съобрази, че като родово и
местно компетентен правораздавателен орган е сезиран с предявено от процесуално
легитимирано лице в преклузивния 14-дневен срок по чл. 149 ал. 1 АПК вр. чл. 46
ал. 1 ЗЧРБ оспорване на подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен
акт, съдът намира производството по делото за процесуално допустимо и поради
това за подлежащо на разглеждане и произнасяне по основателността на заявеното
искане.
По основателността на жалбата
съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:
С издадена на основание чл. 40
ал. 1 т. 1 ЗЧРБ заповед № 365з-6937/30.10.2020 г. директорът на ОД на МВР –
Варна е наложил на египетския гражданин Х.М.Е.А., ЛНЧ **********, принудителна
административна мярка по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ „отнемане на правото на
продължително пребиваване в Република България“, аргументирайки се с отпадналото
за него основание за пребиваване по чл. 24 ал. 1 т. 18 ЗЧРБ.
От изложените обстоятелства в
мотивите на заповедта и от доказателствата по административната преписка се
установява, че административното производство, приключило с налагането на
процесната ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1
ЗЧРБ, е образувано във връзка с постъпило в сектор „Миграция“ на ОД на МВР
Варна писмено обяснение УРИ 125560-1519/24.09.2020 г. от българската гражданка М.В.А.-Б.,
според което тя се намира в граждански брак с чужденеца Х.М.Е.А., ЛНЧ **********,
но от 23.03.2020 г. не съжителства и не живее с него в едно домакинство.
Обяснението е скрепено с подписана в същия смисъл от М.В.А.-Б. нотариално
заверена декларация рег. № 11541/24.09.2020 г., УРИ 125560-1520/24.09.2020 г.
Според писменото обяснение на А.-Б. тя и съпругът й поначало не живеели в едно
домакинство по време на брака си като той нощувал в хотел „Холидей парк“,
където работел като готвач вече три поредни години. Причината да нощува там била,
че след започване на сезона бил ангажиран с работата си по 16 часа в денонощието.
Независимо от това обаче М.и Х. се виждали и били в добри отношения до м.
август 2020 г. като от септември 2019 г. до януари, февруари 2020 г. той й
изпращал и пари, но в последните два месеца започнал да я лъже и да не отговаря
на обажданията й, а от техни общи колеги разбрала, че има връзка с друга жена. А.-Б.
сочи, че от няколко месеца Х. я молел да му намери работа в Европейска държава
и като негова съпруга да го изведе от България, но след няколко нейни отказа
той започнал да се държи с нея студено и отблъскващо. Счита, че с другата жена,
с която е във връзка, си прави съвместни планове да напуснат България и да заминат
другаде в Европа. В края на обясненията си А.-Б. пише: „Аз, М.не искам Х. за
съпруг и не искам да му бъда съучастник в действия, които иска да прави за в
бъдеще……искам да живя в рамките на българските закони“.
От жалбоподателя Х.М.Е.А. е
изискано да отговори на твърденията на М.А.-Б. като
с писмени обяснения рег. № 125560-1577/01.10.2020 г. той потвърдил пред
началника на служба „Миграция“, че е женен за М.от една година, но тъй като
работата му в хотела, който е в к. к. „Златни пясъци“, продължава по 16 часа, оставал
да преспи там, а с М.се виждал само в почивни дни. Същевременно посочил, че тъй
като М.му направила на няколко пъти проблеми в работата, оттам със заповед №
205/30.09.2020 г. прекратили трудовия му договор и той имал намерение да замине
за София, където да започне пак работа като готвач.
Цитираната в обяснението му
заповед № 205/30.09.2020 г. е приложена по преписката, като видно от
съдържанието й, с нея е прекратено възникналото по силата на индивидуален
трудов договор № 164/04.06.2020 г. трудово правоотношение на Х.М.Е.А. за
длъжността „готвач“.
Обстоятелството, че египетският
гражданин Х.М.Е.А. и българската гражданка М.В.А.-Б. са в граждански брак се
потвърждава от приложеното по преписката удостоверение за граждански брак от
24.09.2019 г., от което се установява, че бракът между двамата е сключен на
01.08.2019 г., за което е съставен акт за граждански брак № 747/01.08.2019 г.
От изготвените от полицейски
инспектор в сектор „Миграция“ в ОД на МВР Варна и приложени по преписката справки
за пътуване на лице – чужд гражданин за периода 01.01.2011 г. – 14.10.2020 г. и
01.01.2020 г. – 09.11.2020 г. се установява, че от 01.01.2011 г. насам първото
влизане в Република България на египетския гражданин Х.М.Е.А. е регистрирано на
датата 01.07.2018 г. през ГКПП Аерогара Варна, след което той е излязъл от
България на 20.09.2018 г. през ГКПП Аерогара Варна; влязъл е отново в България
през ГКПП Аерогара Варна на 18.06.2019 г. като е излязъл отново на 13.09.2019
г. през ГКПП Аерогара Варна; завърнал се е отново в България през ГКПП Аерогара
Варна на 25.02.2020 г. и е излязъл отново, но този път през ГКПП Русе Дунав
мост, на датата 31.10.2020 г.
Същевременно от изготвената на 14.10.2020 г.
справка за адресни регистрации на чужденци от АИС „АРЧ“ се установява, че след
влизането си в България на 25.02.2020 г. през ГКПП Аерогара Варна египетският
гражданин Х.М.Е.А. е регистриран адресно за времето от 26.02.2020 г. до 02.03.2020
г. в къща за гости „Релакс 1“ в гр. Варна, ул. „Александър Пушкин“ № 3, въпреки
че в този период вече се е намирал в граждански брак с М.А.-Б..
Въз основа на постъпилите писмени
обяснения от М.В.А.-Б. и насрещни такива от Х.М.Е.А. и при съобразяване на
изготвената справка за адресна регистрация на чужденци, в ОД на МВР Варна е открита
процедура по издаване на заповед за отнемане на правото на Х.М.Е.А. на продължително
пребиваване в страната, за която той е уведомен лично на 23.10.2020 г.,
съгласно положения от него подпис под оформеното за целта съобщение УРИ
125560-1663/14.10.2020 г.
Според докладна записка УРИ
12556р-2172/15.10.2020 г. на полицейски инспектор в сектор „Миграция“ при ОД на
МВР Варна преди това още на 15.10.2020 г. в 13:40 ч. е проведен телефонен
разговор с Х.М.Е.А., при който на английски език той е уведомен за началото на процедурата
по налагане на ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ, като египетският гражданин е споделил,
че в момента работи в София, но на въпроса за адреса, на който пребивава,
отказал да отговори. Според изготвена на следващия ден /16.10.2020 г./ докладна
записка рег. № 12556р-2183/16.10.2020 г. Х. е потърсен за връчване на
съобщението и на 16.10.2020 г. на адреса на съпругата му в гр. *** но тъй като не
е открит там, съобщението е залепено на входната врата.
Във връзка с уведомлението за
откриване на производство по налагане на ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ пълномощникът
на Х.М.Е.А. адвокат Д.Д. е предявил на 23.10.2020 г. до началника на сектор
„Миграция“ при ОД на МВР Варна възражение УРИ 365000-43227/23.10.2020 г., в
което посочил, че на основание издадено на 23.03.2020 г. разрешение за продължително
пребиваване доверителят му пребивава на законно основание в България в качеството
на член на семейството на български гражданин съгласно удостоверение №
2056/24.09.2019 г. за сключен граждански брак с М.В.А.-Б., като семейството
живее на адрес гр. ***. Поради обстоятелството, че е готвач, на Х. често се
налагало да отсъства от адреса през летния сезон и да преспива в хотелите, в
които работи. При позоваване на факта, че при пребиваването му на територията
на ЕС и на САЩ съгласно представените към възражението визи от 2015 г. насам Х.М.Е.А.
не е нарушавал законите и не е задържан от правоохранителните органи,
пълномощникът му възразил срещу образуването на производство за отнемане на
предоставеното на доверителя му право на продължително пребиваване. Посочил, че
налагането на подобна мярка е в нарушение на ЕКПЧОС и на Директива 20040429,
2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правото на гражданите на
Съюза и на членовете на семействата им да се движат и да пребивават свободно на
територията на държавите членки.
На 28.10.2020 г., след отпочване
на производството по налагане на ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ, е изготвена справка
за лицето Х.М.Е.А. от АИС „Български документи за самоличност“, от която се
потвърждава обстоятелството, че той е египетски гражданин със статут на
продължително пребиваващ в България чужденец въз основа на издадено разрешение
за продължително пребиваване до 05.03.2021 г. с основание на пребиваването –
член на семейството на български гражданин; съпруга М.В.А.-Б. и без вписани в
АИС „БДС“ данни за деца.
Същата справка е изготвена и за М.В.А.-Б.,
от която се установява, че тя е с регистриран постоянен и настоящ адрес *** като
има общо три деца, родени съответно през 1995г.; 1996 г. и 1999 г., т. е. много
преди сключването на брака й с Х.М.Е.А., датиращ от 01.08.2018 г.
Във връзка с откритото
производство по налагане на ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ е изготвена докладна
записка УРИ 12556р-2279/28.10.2020 г. от полицейски инспектор в сектор
„Миграция“ при ОД на МВР – Варна относно извършената на 28.10.2020 г. около
10:40 ч. адресна проверка в гр. Варна, ул. „**, според която при проверката на
адреса е установена само Й.Т.Г./майка на М.В.А.-Б./, която в разговор с
инспектора споделила, че от няколко седмици дъщеря й се намира в Дания при
внучката, а зет й Х. от десетина и повече дни работи като готвач в София, а преди
това през лятото се отбивал от време на време в дома им. В докладната е
констатирано, че въпреки че на 23.10.2020 г. Х.М.Е.А. ***, където в служебно
помещение на сектор „Миграция“ е бил уведомен срещу подпис за започването на
производството по отнемане на правото му на продължително пребиваване в
страната, той не се е отбил да нощува в жилището на ул. „** или поне де се види
с тъща си.
Въз основа на събраните в
административното производство доказателства началникът на сектор „Миграция“ е изготвил
до директора на ОД на МВР - Варна Предложение УРИ 365р-60502/30.10.2020 г., с
което проследявайки установените факти, предложил да се издаде заповед, с която
на египетския гражданин Х.М.Е.А. да се наложи ПАМ „Отнемане на правото на
продължително пребиваване в Република България“.
На 29.10.2020 г. директорът на ОД
на МВР Варна утвърдил така направеното предложение и на 30.10.2020 г. издал
процесната по делото заповед № 365з-6937/30.10.2020 г., с която наложил на Х.М.Е.А.,
ЛНЧ **********, принудителна административна мярка по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ
„отнемане на правото на продължително пребиваване в Република България“.
При съдебното оспорване на
заповедта по искане на жалбоподателя е разпитана като свидетел в с. з. на
10.03.2021 г. М.В.А.-Б., въз основа на чиито писмени обяснения до ОД на МВР –
Варна е образувано административното производство по налагане на ПАМ. Пред съда
свидетелката заявява, че написала обясненията до полицията в момент на ярост.
Била проявила ревност към съпруга си заради друга жена, за която от свои колеги
разбрала, че двамата са „по-интимни в разговори“ /цитат/. Освен това се
притеснила, че тази жена може да злоупотреби с нейни лични данни, тъй като имала
пълномощно от съпруга си, а Х. и жената ходили до нотариус да вземат оттам
някакъв документ. Свидетелката заявява, че в момента живеят заедно с Х. ***, в
който освен нея живеят още сестра й и майка й. Твърди също, че за времето от
края на март до септември или той ходи при нея, или тя при него, тъй като в
този период работят на различни места като готвачи и са ангажирани по 16 часа в
денонощието. Още в началото на показанията си сочи, че е женена втора година за
Х., а се познава с него повече от четири години, като по-нататък буквално
заявява: „Имам чувства към съпруга си, иначе нямаше три години да съм с него и
на четвъртата да се реша да се омъжа за него.“ Като се има предвид, че
свидетелката е в граждански брак с жалбоподателя от 01.08.2019 г., то твърдението
й, че на четвъртата година от близостта им е решила да се омъжи за него влиза в
пълно противоречие с приложените по преписката справки за пътуване на лице –
чужд гражданин, според които за времето от 01.01.2011 г. насам първото
регистрирано влизане на жалбоподателя в България датира от 01.07.2018 г. Не
става ясно как при това положение свидетелката се познава с него поне от
средата на 2016 г., което логически следва като извод от обясненията й пред
съда. Констатираното несъответствие в показанията с официалната информация по
преписката за регистрираните влизания на чужденеца в страната дискредитира като
цяло свидетелските й показания, поради което при изграждане на фактическите си
констатации съдът намира, че не може единствено и само въз основа на тях да
приеме, че след сключването на брака между жалбоподателя и свидетелката М.В.А.-Б.
двамата живеят съвместно, включително и понастоящем.
В жалбата до съда е направено
искане за разпит и на втори свидетел при условията на водене от страна на
жалбоподателя, но в с. з. на 10.03.2021 г. пълномощникът на жалбоподателя
изрично се е отказал от този свидетел като е поискал до разпит да бъде
допусната единствено М.В.А.-Б..
При така събраните по делото
доказателства съдът намира следното от правна страна:
Съгласно чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ
отнемането на правото на пребиваване в Република България е регламентирано като
една от принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по
този закон.
Между изброените в чл. 44 ал. 1 ЗЧРБ
длъжностни лица, оправомощени по закон да налагат принудителните
административни мерки по този закон, попадат и директорите на областните
дирекции на МВР, от което се налага извод, че обжалваната по делото заповед №
365з-6937/30.10.2020 г. е акт на компетентен административен орган, поради
което липсва основание за оспорването й по смисъла на чл. 146 т. 1 АПК вр. чл. 46
ал. 1 ЗЧРБ.
По преписката няма данни фактическите
основания за налагане на конкретната ПАМ да съдържат класифицирана информация,
която да налага съгласно чл. 44 ал. 1 изр. второ ЗЧРБ те да се посочат в
отделен документ, изготвен по реда на ЗЗКИ. Поради това в случая е спазено
общото правило на чл. 59 ал. 2 АПК като писмената заповед за налагането на процесната
ПАМ по чл. 39а ал. 1 т. 1 ЗЧРБ съдържа изложение на фактическите и правни
основания, обусловили нейното издаване. Наред с това заповедта има ясна
разпоредителна част и адресат, както и ясно посочен издател. Преценено
съвкупно, това води до извод, че няма основание за нейното оспорване и по
смисъла на чл.146 т. 2 АПК.
Събраните доказателства по
административната преписка сочат на отсъствието на допуснати съществени административнопроизводствени нарушения при
издаването на заповедта, а оттук и на липсата на основание за нейното оспорване
по смисъла на чл. 146 т. 3 АПК. Съществени са само онези нарушения на
процесуалните правила, вследствие на които е ограничено или напълно е отнето
правото на лицето от участие в производството по издаване на пряко и
непосредствено засягащия го административен акт и то по такъв начин, че ако не
бяха допуснати, вероятно изобщо не би се стигнало до издаването на акта. Такива
нарушения в случая няма. Жалбоподателят е уведомен своевременно за началото на
административното производство по отнемане на правото му на пребиваване в
Република България; упълномощеният от него адвокат с приложено по преписката
пълномощно да го представлява в производството е предявил възражения срещу
предстоящото отнемане на правото на доверителя му на пребиваване в страната,
които са стигнали до знанието на административния орган, тъй като са изрично
посочени в мотивите на издадената от него заповед; още преди началото на производството
по налагане на ПАМ на жалбоподателя е осигурена възможност да даде обяснения по
твърденията на съпругата му, че от края на месец март 2020 г. не живеят заедно
в едно домакинство. Фактът, че в административното производство на
жалбоподателя не е назначен преводач не обуславя извод за допуснато съществено
административнопроизводствено нарушение, тъй като той е представляван от упълномощен
от него самия адвокат, който е защитавал интересите му, а отделно от това явно
е бил наясно за какво точно става дума, като се има предвид, че според докладна
записка УРИ12556р-2172/15.10.2020 г. е уведомен на английски език от полицейския
инспектор в сектор „Миграция“ за началото на административното производство по
налагане на ПАМ, т. е. жалбоподателят от самото начало е знаел какъв е характерът
на производството, което се води срещу него. Наред с това според свидетелските
показания на М.В.А.-Б. жалбоподателят не може да говори на български език, но
го разбира, което се потвърждава и от факта, че по време на разпита й в залата
тя се обърна на български език за помощ към него за името на хотела, в който е
работил – обстоятелство, което е констатирано в протокола от проведеното
съдебно заседание на 10.03.2021 г.
Отделно от това по преписката са
събрани доказателства за влизанията и излизанията на чуждия гражданин от
страната и за адресните му регистрации, извършена е проверка на адреса, на
който би следвало да се е установил да живее заедно със съпругата си, изготвени
са справки за двамата от АИС „БДС“ като цялата събрана по случая информация е
обобщена в направено от началника на сектор „Миграция“ при ОД на МВР-Варна предложение
до директора на ОД на МВР-Варна за налагане на процесната ПАМ. Обобщено, всичко
това сочи на неоснователност на оплакването в жалбата, че преди да наложи ПАМ
административният орган не е извършил обективно и всестранно разследване по
случая, а се е ръководил единствено от дадените от съпругата на жалбоподателя
писмени обяснения и нотариално заверена декларация.
По приложението на материалния
закон:
Съгласно действащата към момента
на издаване на процесната заповед редакция на чл. 40 ал. 1 т. 1 ЗЧРБ /тази от
ДВ бр. 28/2020 г./ отнемането на правото на пребиваване на чужденец в Република
България се налага, когато са отпаднали изброените в разпоредбата основания,
между които законодателят е посочил и тези по чл. 24 от закона.
От данните по преписката се
установява, че на египетския гражданин Х.М.Е.А., ЛНЧ **********, е предоставено
с разрешение правото на продължително пребиваване в Република България на
основание чл. 24 ал. 1 т. 18 ЗЧРБ – като член на семейството на българската
гражданка М.В.А.-Б..
Съгласно чл. 2 ал. 6 ЗЧРБ членове
не семейството на български гражданин по смисъла на този закон са лицата, които
живеят с него в едно домакинство и са: 1. съпруг; 2. низходящи, включително
когато са низходящи само на лицето по точка 1, които не са навършили 21 години
и не са сключили брак; 3. низходящи, включително когато са низходящи само на
лицето по точка 1, които са навършили 21 години, но нямат собствени доходи
поради това, че не са в състояние да осигуряват сами издръжката си или сериозни
здравословни причини налагат българският гражданин да полага лично грижи за
тях; 4. възходящи на българския гражданин или на лицето по т. 1; 5. други
членове на неговото домакинство, които са били изцяло на негова издръжка в
държавата по произхода им или в държавата на обичайното им пребиваване или сериозни
здравословни причини налагат българският гражданин да полага лично грижи за
тях.
При тази легална дефиниция на понятието,
за да бъде едно лице определено като член на семейството на български гражданин
по смисъла на ЗЧРБ, не е достатъчно да е от кръга на изброените в чл. 2 ал. 6
ЗЧРБ, а като кумулативно въведено изискване, на което задължително трябва да
отговаря, трябва да живее в едно домакинство с българския гражданин.
В случая няма спор, че египетския
гражданин Х.М.Е.А. има сключен и неразтрогнат към момента на издаване на
обжалваната заповед граждански брак с българската гражданка М.В.А.-Б., поради което безсъмнено е лице от
категорията на посочените в чл. 2 ал. 6 т. 1 ЗЧРБ. Спорният момент е дали
египетският гражданин живее в едно домакинство със съпругата си М.В.А.-Б..
Възприети поотделно и в тяхната
съвкупност, всички събрани по преписката доказателства сочат, че след
сключването на брака жалбоподателят и съпругата му М.В.А.-Б. не живеят в едно
домакинство. От изготвената от служител в сектор „Миграция“ справка за пътуване
на лице – чужд гражданин се установява, че след като на 01.08.2019 г.
чужденецът е сключил граждански брак с българската гражданка, още на 13.09.2019
г. той е напуснал страната през ГКПП Аерогара Варна като се е завърнал обратно
на 25.02.2020 г., отново през ГКПП Аерогара Варна. Видно от изготвената за времето
01.01.2018 г.- 14.10.2020 г. справка на съпругата му М.В.А.-Б., в периода на
отсъствието му от страната тя не е била заедно с него, тъй като няма
регистрирано излизане извън България. Веднага след завръщането му на 25.02.2020
г. обратно в България още на следващия ден 26.02.2020 г. той се е регистрирал
адресно в къща за гости „Релакс 1“ в гр. Варна, въпреки че съпругата му живее в
гр. Варна на посочения в обясненията й адрес ул. „**, вписан като неин настоящ и
постоянен адрес и в регистрите на НБД „Население“. След напускане на къщата за
гости жалбоподателят явно отново не се е установил в едно домакинство със
съпругата си, което е видно както от
нейните, така и от неговите обяснения пред полицейските органи. В обяснението
си от 24.09.2020 г. М.А.-Б. изрично заявява: „Не живеехме в едно домакинство,
но се виждахме, срещахме и бяхме в добри отношения до август 2020 г. Той живееше
в жилище, осигурено от работодателката му – собственичка на хотел „Холидей
парк“ Д.Д. .“ В същия смисъл са и обясненията на египетския гражданин до
началника на сектор „Миграция“ като и двамата твърдят, че причината да живеят
разделено е, че Х. е работил много често по 16 часа в денонощието, заради което
му се налагало да преспива в хотела. Това обяснение обаче е логически неиздържано
като не кореспондира и на събраните по преписката доказателства, тъй като според
твърденията и на двамата жалбоподателят е бил ангажиран за извършване на работа
като готвач през активния туристически сезон, който не започва още от месец
февруари на календарната година, а освен това видно от приложената по
преписката заповед № 205/30.09.2020 г., с която считано от 30.09.2020 г. е
прекратено трудовото правоотношение на Х.М.Е.А. за длъжността „готвач“ /на
която той сам се позовава в обясненията си по преписката/, същото преди това е
възникнало през месец юни по силата на сключен трудов договор № 164/04.06.2020
г. При това положение е необосновано да се приеме, че за времето от края на
февруари до началото на юни 2020 г. е била налице обективна причина двамата
съпрузи да не живеят в едно домакинство. Установеното несъответствие
разколебава убеждението на съда във верността на твърденията им и що се отнася
до летния период на 2020 г., в който според събраните доказателства
жалбоподателят действително е бил ангажиран по трудовоправна връзка за
изпълнението на работа като готвач в хотела. Още повече, че каквито и да са
били ангажиментите му, абсолютно неоправдано е да се счита, че не е разполагал
с никакви почивни дни и свободно време,
които да му осигуряват възможност да се прибира и да преспива поне от време на
време в дома при съпругата си, ако действително двамата са живели съвместно в
едно домакинство. При извършената адресна проверка на адреса на М.В.А.-Б. в гр.
**.майката на последната е обяснила пред проверяващия полицейски инспектор, че Х.
от време на време се отбивал в дома й през лятото. Да се отбиваш от време на
време в нечий дом не означава да си се установил да живееш там. Отделно от това
при проведения разговор с майката на М.В.А.-Б. полицейският инспектор е
констатирал, че на 23.10.2020 г., след като жалбоподателят се е завърнал от
София, където според собствените му твърдения се е установил да работи от
есента на 2020 г., той отново не е отишъл да преспи в жилището на съпругата си
на ул. „** нито дори да се види за малко с тъща си /съпругата му по това време
е зад граница/.
Съвкупно преценени, всички тези
факти недвусмислено и безпротиворечиво обуславят извод за отсъствието на
кумулативно изискуемата предпоставка по чл. 2 ал. 6 ЗЧРБ българската гражданка М.В.А.-Б.
и египетският гражданин Х.М.Е.А. след сключване на брака им да са се установили
да живеят заедно в едно домакинство, поради което египетският гражданин не може
да се третира по смисъла на ЗЧРБ като член на семейството на български гражданин.
Установяването на това
обстоятелство закономерно обуславя извод, че спрямо него е отпаднало основанието
по чл. 24 ал. 1 т. 18 ЗЧРБ, на което с разрешение му е предоставено правото на
продължително пребиваване в Република България, което пък от своя страна сочи
на изпълнението в случая на материално-правните предпоставки по чл. 40 ал. 1 т.
1 ЗЧРБ за отнемане на даденото му право
на пребиваване в Република България.
При налагането на ПАМ са съобразени
и обстоятелствата по чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ – египетският гражданин не се явява лице
от категорията уязвими лица по пар. 1 т. 4б ДР ЗЧРБ; в административното
производство няма нито твърдения от негова страна, нито данни по преписката по
негово искане да е образувано производство по Закона за убежището и бежанците;
пребиваването му на територията на България не е с такава продължителност и
непрекъснатост във времето, че да доведе до трайно установени и жизнено значими
за него отношения; няма деца от брака си с М.В.А.-Б.; не е прекъснал връзките
си с държавата си по произход Египет предвид собствените му обяснения пред
полицейския инспектор от сектор „Миграция“, че на 01.11.2020 г. ще отпътува за
Египет, за което по преписката е приложено копие на разпечатката от електронния
му самолетен билет. Част от тези обстоятелства, макар и лаконично, са обсъдени
от административния орган в мотивите на обжалваната заповед, както и в
предхождащото я предложение на началника на сектор „Миграция“, а за останалите
се съдържат достатъчно данни по преписката. Преценени съвкупно, те водят до
извод, че като е приложил спрямо жалбоподателя процесната по делото ПАМ по чл. 39а
ал. 1 т. 1 ЗЧРБ, директорът на ОД на МВР -Варна не е нарушил изискването на чл.
6 ал. 5 АПК административният акт да не причинява вреди, явно несъизмерими с
преследваната цел. Данните по делото не могат да обосноват и извод за
нарушаването на основно човешко право, каквото е правото на личен живот по чл.
8 ЕКЗПЧОС като се има предвид че съгласно ал. 2 на чл. 8 е допустима намесата
на държавата при неговото упражняване, когато става въпрос за регламентирани от
закона случаи, какъвто е и процесният по прилагането на ПАМ в хипотезата на чл.
40 ал. 1 ЗЧРБ.
Поради изложените съображения
оспорването следва да се отхвърли като неоснователно, съгласно правомощието на
съда по чл. 172 ал. 2 предл. последно АПК.
Предвид изхода на правния спора и
изрично направеното в с. з. на 10.03.2021 г. искане на пълномощника на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на ОД на МВР – Варна, на основание чл. 143 ал. 4 АПК,
юрисконсултско възнаграждение за осъщественото по делото в полза на дирекцията
процесуално представителство от юрисконсулт, което следва да се определи в
минимално предвидения размер от 100 /сто/ лева по чл. 24 от Наредба за
заплащането на правната помощ, към която препраща чл. 37 от Закона за правната
помощ вр. чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 144 АПК.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х.М.Е.А., ЛНЧ
**********, срещу заповед № 365з-6937/30.10.2020 г. на директора на ОД на МВР –
Варна, с която на основание чл. 40 ал. 1 т. 1 ЗЧРБ поради отпаднало основание
за пребиваване по чл. 24 ал. 1 т. 18 ЗЧРБ спрямо жалбоподателя, гражданин на
Египет, е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на
продължително пребиваване в Република България“.
ОСЪЖДА Х.М.Е.А., ЛНЧ **********,
да заплати на ОД на МВР -Варна разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.
Решението подлежи на обжалване
пред ВАС РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.
СЪДИЯ: