РЕШЕНИЕ№….
Гр. София, 22.03.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV Д с - в, в публичното съдебно заседание на десети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия
: Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в. гр. д. № 3620 по описа за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20001398/04.01.2021
г. по гр. д. № 50169/2019 г. на СРС, 174 състав, П.НА
Р.Б., е осъдена да заплати на В.М.В., ЕГН **********, както следва: на
основание чл.
2, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., ведно със
законната лихва от 29.08.2019 г. /входиране на исковата молба/ до окончателното
изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение в престъпление, по ДП № ЗМК 3823/2016
г. по описа на 06 РУП - СДВР и пр. пр. № 50018/2016 г. по описа на СРП,
като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 8 000 лв, а на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата от 203,33 лв. – лихва за забава върху дължимото
обезщетение за търпени неимуществени вреди за периода 28.12.2019 г. до
25.08.2019 г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 544,44 лв. и за
27.12.2018 г. С оглед изхода от спора е разпределена отговорност за
съдебно-деловодни разноски, като на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ П.НА Р.Б. е
осъдена да заплати на ищеца сумата от 463,89 лв. – разноски пред първата
инстанция.
Решението се обжалва от ответника,
Прокуратурата на РБ, който е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, в частта, с която ищцовите претенции са уважени до съответен размер.
Изложил е доводи, че
в тази част решението е постановено в нарушение на материалния закон,
производствените правила и в противоречие със събраните по делото доказателства. Поддържа, че в конкретния случай не
са установени кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността
на Прокуратурата за обезщетяване на неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Неправилно СРС е приел, че в производството се установява, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди, които са в пряка връзка с незаконното обвинение
по чл. 129, ал. 2, пр. 1, алт. 2 вр. с ал. 1 НК. В производството не се
установява ищецът да е търпял неимуществени вреди. Сочи още, че делото е за
престъпление, което не е тежко по своя характер, като срещу ищеца не е била
взета дори и най-леката мярка за неотклонение. Поради това се твърди, че
интензивността на повдигнатото обвинение по отношение личността на ищеца е била
по - ниска и не може да обоснове обезщетение в присъдения завишен от СРС
размер. Навежда, че размерът
на обезщетението не съответства на вида и характера на търпените вреди и на упражнената
наказателна принуда, както и на принципа на справедливост, съгласно критериите
на чл. 52 ЗЗД. Моли да се отмени решението в обжалваната частта, тъй като
исковата претенция е недоказана по основание и размер. Евентуално, отправя
молба до въззивния съд да намали присъденото с обжалваното решение обезщетение,
като го съобрази с принципите, въведени с правилото на чл. 52 ЗЗД. Не
претендира разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерен размер по отношение разноските на другата страна.
Ищецът В.М.В. е
депозирал отговор на въззивната жалба на ответника в срока и по реда на по чл.
263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да се
остави без уважение с подробно изложени доводи. Претендира разноски за
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата на страните, както и събраните по
делото доказателства, намира следното :
Съгласно новелата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. Относно правилността на
първоинстанционното решение, въззивният съд е обвързан от изложените във
въззивните жалби съображения, като служебно има правомощие да проверява за
спазване на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение.
С оглед така очертаните правомощия
настоящият въззивен състав намира, че оспореното решение е валидно и допустимо
постановено. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка от СРС,
която съдът не намира за необходимо да преповтаря изцяло, а препраща към нея,
на основание чл. 272 ГПК.
СРС се е произнесъл по иск с правно
основание чл. 2, ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди от действия на Прокуратурата.
По иск с правна
квалификация чл. 2 ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно
причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Съдът, а и другите
правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти.
ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права и
едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл. 35, § 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/.
В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ
са регламентирани няколко хипотези, при които може да бъде ангажирана
обективната отговорност на държавата за вреди причинени на граждани от действия
на органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените
юрисдикции.
По чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
Прокуратурата на РБ отговаря в хипотези на повдигнато обвинение за извършено
престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде
прекратено, поради това, че деянието не е извършено от лицето. В т. 11 на ТР №
3/2005 г. на ОСГК изрично се приема, че обезщетение за вреди се дължи и в
хипотезите на постановена оправдателна присъда /респективно решение/ по някое
от повдигнатите обвинения, при доказана причинна връзка между незаконното
обвинение и претърпените вреди. Следователно, действията по повдигане и
поддържане на обвинението се считат за незаконни в случаите, когато лицето бъде
оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от подсъдимия или не представлява престъпление, или
поради образуването му след амнистиране на деянието или погасяване на
наказателното преследване по давност.
В случая не
е спорно и от писмените доказателства / н.о.х.д №
18364/2017 г. по описа на СРС, НО 115 с-в/ се установява, че на 03.01.2016 г. е
било образувано досъдебно производство № ЗМК 3823/2016 г. по описа на 06
РУ-СДВР, пр.пр. № 50018/2016 г. по описа на СРП срещу неизвестен извършител за
престъпление по чл. 129 от НК.
С постановление за привличане на обвиняем от
26.09.2017 г. на разследващ полицай по
ДП № ЗМК 3823/2016 г. по описа на 06 РУП - СДВР ищецът е бил привлечен като
обвиняем за престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, вр. с ал. 1 НК, като
спрямо обвиняемия не е била взета мярка за неотклонение.
С присъда
от 12.12.2018 г., постановена по н.о.х.д № 18367/2017 г. по описа на СГС, НО
115 с-в, ищецът е признат за невиновен в извършването на престъплението, за
което е бил обвинен. Присъдата е влязла в сила на 28.12.2018 г.
По
съществото на спора и като съобрази доводите на двете страни по жалбата,
въззивният състав намира следното :
Въззивният съд споделя изводите
на СРС, че в производството са установени предпоставките, при които за ищеца е
възникнало право на обезщетение по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от повдигнатото и
поддържано неоснователно обвинение по наказателното производство срещу него за
престъпление по чл. 129, ал. 2, предл. 1, алт. 2, вр. ал. 1 от НК.
Предвид обстоятелството, че е постановена
присъда на съда /влязла в сила/, с която ищецът е бил оправдан по повдигнатото и
поддържано от прокуратурата обвинение, същото следва да се прецени за незаконно,
дори на определен етап от наказателното производство действията на прокуратурата
да са били основани на убеждението за виновност на лицето. В наказателното
производство обвиняемият, съответно подсъдимият, се считат невинни до доказване
по несъмнен и безспорен начин на факта на извършване на престъплението, предмет
на обвинението, като нямат задължение да ангажират доказателства за невинността
си.
Като съобрази приетите пред СРС
писмени и гласни доказателства настоящият състав споделя решаващите изводи на
първоинстанционния съд, че в производството е установен факта на причинени
неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в изживени негативни емоции в
резултат на повдигнатото и поддържано незаконно обвинение за посоченото по-горе
престъпление, преживяно чувство на стрес и притеснение от воденото наказателно
дело по процесното обвинение и неговия резултат.
По размера
на обезщетението за неимуществени вреди, като съобрази възраженията на двете страни и установените в
производството факти, в тяхната съвкупност, въззивният съд намира следното :
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезите на чл.
2, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се вземат предвид общите правила на чл. 52 от ЗЗД
- обезщетението се определя по справедливост - съгл. пар. 1 от ДР на ЗОДОВ и
чл. 4 ЗОДОВ.
Понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценка на редица
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразят от съда при
определяне размера на обезщетението. Предназначението за обезщетението за
морални вреди е да възмезди претърпените лична болка и страдания от незаконното
наказателно преследване, но само тези, за които са представени надлежни писмени
или гласни доказателства и са безспорно установени по делото, като
доказателствената тежест е на ищеца. Неимуществени вреди са предмет на
конкретна преценка на психическото и емоционално състояние на всеки индивид.
По
въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е формирана
многобройна и непротиворечива практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/2004
г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с
чл. 4 ЗОДОВ в решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV
г.о. на ВКС, решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV г.о. на ВКС,
решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV г.о. на ВКС,
решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV г.о. на ВКС, решение
№ 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 61 от 28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на ІІІ г. о. на
ВКС, решение № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС и др.
Според цитираните решения размерът на
обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз
основа на преценка на конкретни обективно съществуващи и доказани обстоятелства,
а именно : тежестта на обвинението, продължителността на наказателното
производство, видът на мярката за неотклонение, продължителността на
извършените процесуални действия с участието на пострадалия, данните за
психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, начинът,
по който обвинението се е отразило върху него с оглед личността му и неговия
начин на живот, рефлектирало ли е върху професионалната му реализация,
общественото доверие към него и социалните му контакти, отраженията в
емоционалната му сфера, здравословното му състояние, наличието на други висящи
наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния
процес, съдебното минало и налични предишни осъждания с оглед преценка
личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания и др.
Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва
да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите
условия в страната и жизнения стандарт за съответния период, следвайки принципа
за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и
паричното им възмездяване.
По повод преценката на характера и интензитета на конкретно претърпените от
ищеца неимуществени вреди във връзка с процесното обвинение, пред СРС са събрани
гласни доказателства, чрез разпит на свидетелия В.Д.Р..
Свидетелят В.Д.Р., живееща на съпружески начала с ищеца, дава показания, че
е запозната с воденото срещу него дело, уточнявайки, че то продължило две
години /от 2016 г. до 2018 г./ Свидетелят описва, че В.В. станал много
изнервен, притеснен и се чувствал много зле от това, че го обвиняват за нещо,
което не е извършил. Ищецът усещал неодобрението на съседи и това още повече го
потискало. Цялото това напрежение се отразило и на взаимоотнешнията помежду им
и те все по-често се карали. Свидетелят сочи, че и в семейството на ищеца също
имало дразги, като само майка му го подкрепяла, докато баба му и дядо му
застанали на страната на сестра му /пострадалият от повдигнатото обвинение е
супруг на сестрата на ищеца, тоест негов зет/. Изпитвал притеснения във всяко
свое действие, дори при взимането на дъщеря им от детска градина, тъй като тя и
дъщерята на сестра му посещавали една и съща детска градина, а и дочувал
неприятни коментари по повод случката от родителите на другите деца. Според свидетеля
ищецът все още преживявал случката, събуждал се през нощта, нямал спокоен сън,
не се хранил и отслабнал драстично /над 10 кг./ Обосновано СРС е уточнил, че
макар свидетелката да се явява заинтересовано лице по смисъла на чл. 172 ГПК,
същата споделя възможно най-преки и достоверни впечатления от бита на ищеца,
доколкото двамата живеят заедно. Предвид логиката и псоледователността в
изложението на свидетелката, първият съд е кредитирал показанията на последната
в по-голямата им част.
Законодателят е създал само едно предположение относно посочените в
хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на
делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност
и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват
заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. /така
в решение номер 79/12.07.2017 г. по
гр.д. 3244/2016 г. 4-то гр.отд. на ВКС/
За да определи по-прецизно наличието и интензитета на негативни емоции и
депресивно състояние у ищеца поради воденото срещу него наказателно
производство, първият съд е допуснал изготвянето на СТЕ. Според заключението на
вещото лице воденото наказателно производство се е отразило силно негативно
върху психиката на ищеца, изпитал е силен стрес, страх, безпокойство и
напрежение, което е налице и към настоящия момент. В открито съдебно
заседание експертът поддържа заключението, уточнявайки, че при проведения разговор
и изследване се следи за симулация и преувеличение от страна на
освидетелстваното лице, но заключава, че състоянието на ищеца е провокирано
именно от повдигнатото обвинение, макар и семейната среда сама по себе си също
да представлява източник на травматични изживявания
При определяне размера на
обезщетението следва да се съобрази фактът, че проведеното
срещу ищеца наказателното производство и упражнената процесуална принуда са продължили в сравнително недълъг период от
време Според материалите
по делото наказателно производство ДП № ЗМК 3823/2016 г. по описа на 06 РУП -
СДВР и пр. пр. № 50018/2016 г. по описа на СРП, са налице действия в един
кратък период спрямо ищеца, а именно за времето от 26.09.2017 г., когато е
привлечен като обвиняем/ без взета мярка за неотклонение/ до постановяване на влязла
в сила присъда по съдебното производство на 28.12.2018 г., с което е оправдан по повдигнатото обвинение.
Обосновано СРС е направил извод, че чистото съдебното минало на ищеца следва
да бъде отчетено, като спрямо него не са били образувани други досъдебни
производства.
Въззивният състав намира, че при
определяне размера на обезщетението основателно СРС е съобразил и факта, че ищецът е взел е участие в съдебната
фаза на наказателния процес, като е присъствал лично на проведените три открити
съдебни заседания, а в хода на досъдебното производство е указвал съдействие на
разследващите органи.
Не се установява с повдигнатото срещу ищеца обвинение да
е уронен престижа му в обществото или сред приятелите му или обвинението да е причинило
по - големи притеснения и неудобства.
Преценявайки в съвкупност
посочените факти и при съобразяване на неблагоприятното отражение на
незаконното обвинение върху психиката на ищеца, настоящият съдебен състав
намира, че определеното от СРС обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ в размер на общо 3 000 лв. е достатъчно да обезщети претърпените
от ищеца вреди. Не са налице основания за присъждане на по - висок размер на
обезщетението, респективно - за намаляването му.
Отговорността на държавата за
причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконни действия на правозащитни
органи се поражда от момента на влизане в сила на оправдателната присъда / в
тази насока и т.4 от ТР № 3 от 22.04.2004 г./. или от влизане в сила на акта, с
който се признават за незаконни действията на държавния орган, като в случая
това е 28.12.2018 г. От този момент държавните органи изпадат в забава и дължат
лихва върху размера на присъденото обезщетение, а по силата на чл. 114 ЗЗД започва
да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Дължимата
лихва за забава върху главницата за присъденото обезщетение за неимуществени
вреди, определена от съда по правилото на чл. 162 ГПК, правилно е изчислена в
размер от 203,33 лв. за времето от 28.12.2018 г./ влизане в сила на присъдата/
до 28.08.2019 г.
Доколкото изводите на
настоящият състав съвпадат с тези на СРС, не са налице основания за промяна на
решението и в двете му части. То следва да се потвърди изцяло - като постановено
в съответствие с материалния и процесуален закон, включително в частта по
присъдените разноски.
Въззивният съд
констатира, че в диспозитива на постановеното от СРС съдебно решение, по иска с
правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, погрешно е изписан периодът, за който
е изчислен размерът на мораторната лихва и по-точно крайната му дата –
„25.08.2019 г.“, вместо „28.08.2019 г.“ Ето защо след връщане на делото на СРС,
следва да се извърши проценка относно необходимостта от развитие на
производство по реда на чл. 247 ГПК.
Първоинстанционното
решение в частта, с която СРС е отхвърлил иска с правна квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр.
чл. 4 от ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 3 000 лв. до пълния
предявен размер от 8 000 лв., както и в частта, с която е отвхвърлил иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 203,33
лв. до пълния предявен размер от 544,44 лв. и за 27.12.2018 г., поради
необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода на спора,
жалбата няма да бъде уважена, а право на разноски има само въззиваемата страна
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, която своевременно е депозирала искане в тази
насока, за което е представила в съдебно заседание договор за правна защита и
съдействие с вписан размер от 1000 лв. на договорено адвокатско възнаграждение,
платимо в брой, с оглед което в тази част договорът има характер за разписка на
извършеното плащане.
Въззивникът е депозирал
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК досежно претендирания размер за адвокатски
хонорар от въззиваемия, което съдът намира за основателно. Съгласно приложимото
в настоящата хипотеза правило на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМВА /300 лв. + 7 % за
горницата над 1000 лв./, минималният размер на адвокатското възнаграждение е
сумата от 440 лв., като претендираната от въззиваемия сума от 1 000 лв. е
необосновано завишена и подлежни на намаляване от съда до горепосочения
минимален размер, установен в Наредбата /изм. и доп. ДВ. бр.68 от 31.07.2020
г./. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като е проведено
едно единствено заседание пред въззивната инстанция, без да са ангажирани нови
доказателства и да са депозирани нови доказателствени искания. При намаляване
на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата
минимални размери /в същия смисъл и определение № 28/21.01.2022 г. по ч.т.д. № 2347 по описа за 2021
г. на ВКС, 2 т.о./.
Предвид изложените съображения,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20001398/04.01.2021 г. по
гр. д. № 50169/2019 г. на СРС, 174 състав в частта, с която П.НА Р.Б., е
осъдена да заплати на В.М.В., ЕГН **********, както следва: на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., ведно със
законната лихва от 29.08.2019 г. /входиране на исковата молба/ до окончателното
изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение в престъпление, по ДП № ЗМК
3823/2016 г. по описа на 06 РУП - СДВР и пр. пр. № 50018/2016 г. по описа на
СРП, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 203,33 лв. – лихва за забава
върху дължимото обезщетение за търпени неимуществени вреди за периода
28.12.2019 г. до 28.08.2019 г., включително в частта на разноските, присъдени
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б. да
заплати на В.М.В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, сумата от 440 лева, представляваща сторените пред СГС разноски.
Първоинстанционното
решение в частта, с която СРС е отхвърлил иска с правна квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр.
чл. 4 от ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 3 000 лв. до пълния
предявен размер от 8 000 лв., както и в частта, с която е отвхвърлил иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 203,33
лв. до пълния предявен размер от 544,44 лв. и за 27.12.2018 г., поради
необжалването му от страните, е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.