Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 11.03.2020г. гр. Асеновград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав на десети февруари две
хиляди и двадесета година в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
КАРАДЖОВА
секретар
Йорданка Алексиева
като
разгледа докладваното от съдия МАРИЯ КАРАДЖОВА гражданско дело № 944 по
описа за 2019г. и като обсъди:
Иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79
от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът
“Марж трейд” ООД твърди, че между „Рива кредит“ ООД и ответника е сключен
договор за кредит от 30,06,2017г., по силата на който на П. е предоставена в
заем сумата от 600 лева, която е следвало да бъде върната в срок до
30,11,2017г. ведно с договорна лихва в размер на 41% годишно. Общо дължимата
сума е 662,90 лева и е следвало да бъде заплатена на 5 равни месечни вноски по
132,58 лева. Кредитополучателят е платил частично само първата вноска с падеж
на 30,07,2017г. Поради това и на основание чл. 16.2 от договора цялата сума е
станала предсрочно изискуема. След тази дата са погасени още 87,18 лева на
13,10,2017г.
Страна
по цитирания договор е и ищеца, който се задължил спрямо кредитора да обезпечи
точното изпълнение на задълженията на кредитополучателя, както и при неизпълнение от негова страна - да изпълни
същите. Кредитополучателят от своя страна се е задължил да заплати на ищеца
възнаграждение за това в размер на 232,05 лева. То е изпълнено частично до
139,23 лева, като се дължи разликата от 92,82 лева, както и неустойка в размер
на 16,80 лева за периода от 30,10,2017г.
до 26,10,218г. или за 362 дни забава по 0,05% на ден съгласно чл.12 от
договора.
На
06,11,2018г. кредиторът е уведомил дружеството гарант за неизпълнението, поради
което на 07,11,2018г. ищецът е заплатил на същия сумата от 435,13 лева
главница, 13 лева договорна лихва за периода от 30,010,2017г. до 30,11,2017г. и
сумата от 50,88 лева обезщетение за забава за периода от 30,08,2017г. до
26,10,2018г. С това е встъпил в правата на удовлетворения кредитор.
За събиране на горните суми е
издадената заповед за изпълнение, която
е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. Ето защо
моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че
ответникът му дължи същите. Претендира направените в заповедното и в настоящото
производство разноски.
Ответникът, чрез назначения му особен
представител, оспорва предявения иск. Твърди, че липсват доказателства относно
получаването на сумата по договора от длъжника, както и такива, че задълженията
му към „Рива кредит“ ООД са изпълнени от ищеца. Евентуално, ако се приеме, че е
сключен описаният в исковата молба договор, възразява, че същият е
недействителен. Това е така, тъй като ищецът и кредитодателят са свързани лица
по смисъла на ТЗ – собственици на капитала и законни представители на
дружествата са едни и същи физически лица. Те са изготвили едностранно договора
и са наложили сключването му на потребителя. С него те са заобиколили
императивни правни норми – чл. 10, ал.1, чл. 411, ал. 1, т. 7-12, чл. 19, ал.4
от ЗПК, с цел да си осигурят по голяма икономическа облага от допустимата в
закона. Това е така, тъй като уговореното в договора с ищеца възнаграждение е пряко
свързано с договора за потребителски кредит, известно е на кредитора, а
потребителят е трябвало да заплати тази „допълнителна услуга“ на свързано с
кредитора лице.
Освен това тази услуга е била наложена
едностранно на ответника, като задължително условие за сключване на договор за
кредит. Ето защо сумата, представляваща възнаграждение за същата е част от
годишния размер на разходите по кредита, но не е включена като такава в
договора за кредит, каквото изискване се съдържа в чл. 11, т.10 от ЗПК.
Именно
поради това е нарушен и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посоченият в договора
годишен размер на разходите е на границата на допустимия от закона – 49,45%, и
ако към него се прибави възнаграждението към гаранта, той ще надвиши максимално
допустимия такъв. Ето защо ответникът дължи връщане само на главницата по
договора, от която следва да се приспаднат извършените плащания, като разликата
е 241,01 лева. Тъй като договорът между страните по делото е такъв за
поръчителство, то той би могъл да съществува само за действително задължение.
Поради акцесорния му характер, той също е недействителен.
Твърди
също така, че уговорката за възнаградителна лихва в размер на 41% е нищожна
като накърняваща добрите нрави. Същата многократно надхвърля трикратния размер
на законната лихва, който се приема от ВКС като критерий за наличие на
накърняване на добрите нрави. А това от своя страна е още едно основание всички
плащания на ответника да бъдат отнесени за погасяване на главното задължение.
Претендираната
неустойка не се дължи, тъй като за същия период се претендира и лихва, а по
този начин кредиторът ще получи обезщетение за едно и също нещо, тъй като
задължението за плащането им възниква от един и същи юридически факт – забава в
плащането на длъжника.
По
изложените по-горе съображения за заобикаляне на закона е нищожна уговорката за
заплащане на възнаграждение по договор за гаранция, а като следствие от това –
не се дължи и неустойка за неизпълнение на това задължение.
В
случай, че се приеме, че договорите са действителни, ответникът възразява, че
свързаните лица не са спазили предвидения в договора ред и процедура по
претендиране на плащане по кредита, тъй като съобщението до ответника не му е
било връчено по предвидения в договора начин.
Твърди
също така, че размерът на уговореното в договора за гаранция възнаграждение е
прекомерен, тъй като е 38,66% от размера на получения кредит, а и се дължи
независимо от изпълнение на главното задължение. Ето защо то накърнява добрите
нрави и принципа за неоснователно обогатяване, поради което е нищожно.
Твърди,
че не дължи неустойка по тристранното съглашение, тъй като ответника не е бил
уведомен за извършеното плащане от ищеца, поради което не е изпаднал в забава и
недължи обезщетение за същата.
По
изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
След като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено следното:
От приложеното ч.гр.д. №141/2019г. по описа на Районен
съд – Асеновград е видно, че по същото е издадена заповед за незабавно изпълнение,
с която е разпоредено ответникът да заплати на кредитора описаните в исковата
молба суми, както и че същата е връчена на длъжника при условията на чл. 47,
ал.5 от ГПК. Настоящият иск е предявен в предвидения едномесечен срок от
съобщаване на това обстоятелство на заявителя, поради което е допустим.
Не е спорно между
страните, а и от приетите писмени доказателства е видно, че на 30,06,2017г. между “Рива Кредит” ООД и ответника е сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който кредитодателят
е предоставил сумата от 600 лева, а Б.П. се е задължил да я върне на пет вноски
от 132,58 лева, в които е включена възнаградителна лихва от 41% годишно. Общата
стойност на плащанията е 49,45%, а ГПР – 49,45%. На същата дата сумата е
преведена на ответника. Това е станало чрез интернет банкиране, поради което
възражението, че при липса на подпис и печат върху преводното нареждане не може
да се приеме за доказан този факт, е неоснователно.
На 30,06,2017г. е сключен договор, с
който ищецът се е задължил да отговоря към „Рива кредит“ ООД за изпълнение на
задълженията на Б.П. в случай, че той не изпълни точно същите. Уговорено е също
така, че последният дължи за това възнаграждение в размер на 232,05 лева,
дължимо на пет равни вноски в размер на 46,41 лева.
Ответникът не
твърди и не сочи доказателства, че е изпълнил изцяло поетите задължения. Видно
от преводно нареждане от 07,11,2018г. дължимата от него сума от 499,01 лева е
заплатена от ищеца на кредитора. По отношение на възражението за
доказателствената сила на този документ важат изложените по-горе съображения. С
това и на основание чл. 8 от договора, сключен между трите страни, той е
встъпил в правата на кредитора. С писмо от 08,11,2018г. длъжникът е уведомен за
това, както и за размера и вида на дължимите от него суми.
Основното възражение
на ответника е, че договорът за кредит е недействителен, поради което се дължи
само главницата по него. В тази връзка са основателни доводите, че
кредитодателят и ищецът са свързани лица, което се установява от приложените
справки от търговския регистър. Поради това и тъй като и двете дружества са
страни по тристранния договор, „Рива кредит“ ООД е предвиждал разходите на длъжника
за заплащане на възнаграждение на гаранта.
Съгласно
§1, т.1
от ДР на ЗПК
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Застрахователните премии, за които става дума в
цитираната легална дефиниция, са такива по застраховки, гарантиращи вземанията
на кредитора. Аналогична функция изпълнява сключеният тристранен договор № 30.06.2017г., с който ищецът е гарантирал изпълнението на поетите от ответника задължения.
Дефиницията
по §1, т.1 не съдържа изчерпателно изброяване на конкретните разходи, които се
включват в общия разход по кредита. Те са формулирани най- общо като
"всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати". Предвид особено близката аналогия между разходите за
застрахователни премии и разходите за възнаграждение на гаранта по кредита, то
вторите също следва да се включат в общите разходи по кредита. Съгласно §1, т.2
от ЗПК,
"Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора за потребителски
кредит от 30.06.2017г. посочената обща стойност на
плащанията /обща сума, дължима от потребителя/ включва само главницата и
възнаградителните лихви, но не и плащанията, гарантиращи вземането на
кредитора, макар тази плащания да са му били известни към датата на подписване
на договора за кредит, тъй като той е от същата дата, на която е подписан и
тристранният договор за гаранция. При това положение както отразената обща
стойност на плащанията, така и годишният размер на разходите в договора за
потребителски кредит се явяват некоректни, при което реално изискванията за
задължително съдържание по чл.11, т.10
от ЗПК
не са спазени. Не е спазено включително и изискването по т.10 за посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Ето защо, на основание чл.22
от ЗПК
договорът за потребителски кредит се явява недействителен, поради което и
съгласно разпоредбата на чл.23
от ЗПК
ответникът
дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.
Горното съпоставено с изчисленията, направени в
заключението на вещото лице, води до извод, че ГПР надвишава максималният размер,
предвиден в закона, което също води до недействителност на договора. Поради
това е безпредметно обсъждането на действителността на отделни негови клаузи.
Поради това и на основание чл.23
от ЗПК,
длъжникът дължи чистата стойност на кредита, т.е. на главницата. Това задължение обаче не произтича от договора за
кредит, а следва да бъде върната като получена без основание. Но лицето, на
което следва да бъде върната е това, което я е предало на ответника или „Рива
кредит“ ООД. Този извод следва и от обстоятелството, че съгласно
чл.138, изр.3 от ЗЗД,
поръчителство може да съществува само за действително задължение. Доколкото
договорът за потребителстки кредит е недействителен, недействителен се явява и
тристранният договор за гаранция, който има акцесорен характер спрямо първия
договор. Недействителността на договора за потребителстки кредит произтича от
сключването на договора за гаранция, а вторият договор, поради акцесорния си
характер спрямо първия, следва неговия правен статут. Сам по себе си договорът
за гаранция не страда от някакви пороци, но поради особената си връзка с
договора за потребителски кредит, пораждайки неговата недействителност,
обуславя недействителност и на поетата гаранция, характеризираща се като
поръчителство. Поради това
ищецът не се е суброгирал в правата на удовлетвореният кредитор, тъй като
липсва действителен договор за поръчителство.
Ето защо и доколкото основанието на
предявените искове са именно двата договора от 30,06,2017г., а не неоснователно
обогатяване, то същите са изцяло неоснователни. Претенциите за признаване на
установено, че се дължи сумата от 453,13 лева главница, 13 лева договорна лихва за периода от
30,010,2017г. до 30,11,2017г., 50,88 лева законна лихва за периода от
30,08,2017г. до 26,10,2018г., 92,82 лева възнаграждение по договор №20046 от
30,06,2017г. и 16,80 лева неустойка по чл. 12 от договор №20046
от 30,06,2017г. за периода от 30,10,2017г. до 26,10,2018г. следва да бъдат
отхвърлени.
Мотивиран от
гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове
от „Марж трейд“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул.“Порто Лагос“ №47, ет.5, представлявано от Жак Йосиф Бенароя, за
признаване на установено, че Б.Н.П., ЕГН ********** *** дължи сумата от 435,13
лева (четиристотин тридесет и пет лева и тринадесет стотинки) главница по
договор за кредит №20046/30,06,2017г., сумата от 13 лева (тринадесет лева),
договорна лихва по договор за кредит №20046/30,06,2017г. за периода от
30,10,2017г. – 30,11,2017г., сумата от 50,88 лева (петдесет лева и осемдесет и
осем стотинки) законна лихва за периода от 30,08,2017г. до 26,10,2018г., сумата
от 92,82 лева (деветдесет и два лева и осемдесет и две стотинки) остатък от
възнаграждение по договор №20046/30,06,2017г.
и сумата от 16,80 лева (шестнадесет лева и осемдесет стотинки) неустойка
по чл. 12 от договор №20046/30,06,2017г. за периода от 30,10,2017г. до
26,10,2018г., общо 362 дни забава, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение №112 от 28,01,2019г. по ч.гр.д.№ 141/2019г. по
описа на АРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: