Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 17.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на двадесети февруари
две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при секретаря Галина
Стоянова, разгледа търговско дело № 729 по описа за 2018г. и взе предвид
следното:
Производството е по предявени от „Т.б.Д“ АД
обективно съединени искове за признаване за установено по реда на чл. 415, ал.
1 ГПК, че Н.С.Д. дължи като солидарен длъжник на „А.“ ООД сумата 634 660,00
щатски долара – главница по договор за кредит №0195.1109 от 07.12.2009г.,
сумата 3 053,73 щатски долара – възнаградителна редовна лихва за периода
от 25.08.2013г. до 07.09.2015г., сумата 195 620,52 щатски долара –
възнаградителна просрочена лихва за периода от 25.10.2012г. до 07.09.2015г.,
сумата 25 533,40 щатски долара – такси за обслужване на кредита в периода
от 25.11.2011г. до 07.09.2015г., сумата 751,00 лева – служебна застраховка по
кредита за периода от 28.10.2013г. до 07.09.2015г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №54136/2015г. на СРС, 73 с-в.
Особеният
представител на ответника Н.С.Д., назначен по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК, оспорва исковете с възражения, че: 1) клаузите в процесния договор
за кредит и анексите към него, с които е уговорена солидарна отговорност на
ответника за изпълнение на задълженията на кредитополучателя „А.“ ООД, са
нищожни поради липса на съгласие относно основанието за отговорността на
ответника; 2) клаузите относно дължимите лихви по договора са нищожни поради
липса на съгласие относно размера на лихвите и начина на изчисляването им; 3)
клаузите относно лихвите представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143, т. 10 и 18, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП; 4) задълженията на банката за
уведомяване на длъжниците по договора за кредит относно промените в размера на
задълженията за лихви и относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем
не са изпълнени в съответствие с изискванията на закона и договора.
Процесният договор за кредит №0195.1109 от
07.12.2009г. е приет като писмено доказателство по делото и установява възникнали
облигационни правоотношения, по силата на които ищецът е предоставил кредит на „А.“
ООД в размер на 700 000,00 щатски долара срещу задължения на дружеството
за връщане на главницата и плащане на договорни лихви, такси за обслужване на
кредита и разходи за застраховки в сроковете и размерите, посочени в договора.
Договорът е сключен и подписан и от името на
ответника Н.С.Д. като солидарен длъжник на кредитополучателя „А.“ ООД, като
съдържанието на целия договор предпоставя единствен и безусловен извод, че
задълженията на ответника са поети в качеството му на поръчител на задълженията
на кредитополучателя, макар и думата „поръчител“ да не е употребена никъде в
текста на договора.
Изводът следва при тълкуването на клаузите на
договора по правилата на чл. 20 ЗЗД и най-вече от обстоятелството, че договорът
предвижда предоставяне на кредит именно и само в полза на кредитополучателя „А.“
ООД и е предназначен за оборотни средства на дружеството, а задълженията на
солидарните длъжници са регламентирани единствено като обезпечение на
изпълнението на задълженията на кредитополучателя към банката за връщане на
получените суми. Солидарна
отговорност по чл. 121 и сл. ЗЗД може да възникне на различни основания, в това
число и съгласно чл. 141, ал. 1 ЗЗД и с договор за поръчителство, като дори
основанието за солидарна отговорност да не е посочено в договора, то следва от съдържанието
на регламентираните в договора права и задължения на страните по него, а в
случаи като процесния, при които е уговорена солидарна отговорност за връщане
на получен заем, но съобразно съгласието на страните заемът се предоставя от
кредитора само на един от длъжниците, останалите имат качеството на поръчители
по смисъла на чл. 138 - 148 ЗЗД и отговорността им за изпълнение на задълженията
за връщане на заема се урежда от правилата на цитираните разпоредби (изрично в
този смисъл разрешението, дадено по реда на чл. 290 ГПК с решение №213 от
06.01.2017г. по гр.д. №5864/2015г. на ВКС, ІV г.о.).
С представените като писмени доказателства по
делото пет анекса към процесния договор за банков кредит, сключени в периода 22.06.2010г.
– 08.01.2013г., се променят падежите на задълженията на кредитополучателя „А.“
ООД и други клаузи по кредита, но съдържанието на цитираните анекси не съдържа
клаузи, които да преуреждат задълженията на солидарните длъжници и основанието
за възникването им съгласно съдържанието на самия договор за кредит.
Според твърденията в исковата молба, които се
и установяват от доказателствата по делото (в това число приетите като писмени
доказателства покани до кредитополучателя „А.“ ООД и ответника Н.С.Д., които
обективират удостоверителни изявления от ответника в качеството му на управител
на дружеството и в лично качеството за връчването им на 25.11.2014г.), всички
задължения за главници, лихви и такси по кредита са станали предсрочно
изискуеми на посочената дата 25.11.2014г. като последица от връчване на
изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем в
упражняване на правото й, предвидено в чл. 10.1.4 от договора за кредит.
Тъй като по съображенията по-горе
отговорността на ответника Н.С.Д. по договора произтича от качеството му на
поръчител за изпълнение на задълженията на кредитополучателя „А.“ ООД, тази
отговорност съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД се погасява с изтичане на шестмесечен
срок от падежа на задълженията на главния длъжник – в процесния случай на 25.05.2015г.
Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен,
не подлежи на спиране и прекъсване, а за изтичането му съдът следи служебно и
независимо дали е заявено възражение от страната (изрично в този смисъл
цитираното решение №213 от 06.01.2017г. по гр.д. №5864/2015г. на ВКС, ІV г.о.).
Заявлението на ищеца за издаване на заповед
за изпълнение, въз основа на което е образувано производството по ч.гр.д. №54136/2015г.
на СРС, 73 с-в, в което е издадена процесната заповед по чл. 417 ГПК, е
подадено на 08.09.2015г., тоест след преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
който по съображенията по-горе е изтекъл спрямо ответника Н.С.Д. на 25.05.2015г.
В цитираното решение №213 от 06.01.2017г. по
гр.д. №5864/2015г. на ВКС, ІV г.о. са изложени съображения, че посоченото
обстоятелство предпоставя недопустимост на издадената заповед за изпълнение
срещу ответника и оттам недопустимост на образуваното исково производство по
чл. 415, ал. 1 ГПК, но в тази част мотивите на решението не са част от отговора
на допуснатия правен въпрос по чл. 290 ГПК, а освен това в съдебната практика
на касационната инстанция, постановена по реда на чл. 290 ГПК, е застъпено и
обратното становище – а именно установяването в хода на исковото производство,
че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на ответника е изтекъл,
предпоставя отхвърляне на предявения срещу него иск по реда на чл. 415, ал. 1,
вр. чл. 422, ал. 1 ГПК (виж например решение №81 от 08.07.2014г. по т.д.
№1705/2013г. на І т.о.).
Настоящият съдебен състав споделя второто
становище, тъй като независимо, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен,
установяването на предпоставките за приложението му включва и съобразяване на
обстоятелства, които променят началната дата на срока (включително такива,
предвидени с изричната разпоредба на чл. 147, ал. 2 ЗЗД), но възражения и доказателства
относно обстоятелства от посочения вид поначало не могат да бъдат ангажирани в
заповедното, а едва в исковото производството, освен това разрешението, дадено
с т. 4б от тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ВКС,
ОСГТК, касае именно правомощията на заповедния съд при съобразяване на
доказателствата, представени към заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, но надлежното упражняване на тези правомощия не е предвидено от правилата
на глава 37 ГПК като условие за допустимост на издадена заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК, обратно – според правилата на процесуалния закон дори
разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта да бъде отменено в
производство по чл. 419 ГПК, отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК не заличава последиците на самата заповед, респективно няма
отношение към допустимостта на иск, предявен по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК за
установяване на дължимостта на вземането, за което е издадена заповедта.
По изложените съображения и при липса на
ангажирани доказателства, но и твърдения от ищеца за обстоятелства по чл. 147,
ал. 2 ЗЗД или други обстоятелства, които да променят началото на срока по чл.
147, ал. 1 ЗЗД по отношение на вземанията, за които е издадена заповедта за
изпълнение ч.гр.д. №54136/2015г. на СРС, 73 с-в и са предявени установителните
искове срещу ответника Н.С.Д., съдът приема, че исковете са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Т.б.Д“
АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** искове за признаване
за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че Н.С.Д. с ЕГН
********** и адрес *** дължи сумата 634 660,00 щатски долара –
главница по договор за кредит №0195.1109 от 07.12.2009г., сумата 3 053,73
щатски долара – възнаградителна редовна лихва за периода от 25.08.2013г. до
07.09.2015г., сумата 195 620,52 щатски долара – възнаградителна просрочена
лихва за периода от 25.10.2012г. до 07.09.2015г., сумата 25 533,40 щатски
долара – такси за обслужване на кредита в периода от 25.11.2011г. до
07.09.2015г., сумата 751,00 лева – служебна застраховка по кредита за периода от
28.10.2013г. до 07.09.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №54136/2015г. на СРС, 73 с-в.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му.
СЪДИЯ: