РЕШЕНИЕ
№ 1982
гр. Пловдив, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330102632 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес:
гр. П., ул. „***“ № ** против „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан
Модел“, ет. 12, представлявано от ***, с която се иска съдът да признае за установено в
отношенията между страните, че клаузата от договор за кредит, сключен между страните на
*** г., предвиждаща заплащане на неустойка, противоречи на принципа на добрите нрави,
заобикаля материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърнява договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за
кредит от *** г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 350 лева, при
фиксиран лихвен процент от 41 % и ГПР 49,66 %. Съгласно чл. 1.7 от договора за заем,
същият следва да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за
кредит с банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да
отговарят на условията на чл. 1.9 от договора. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл. 1.7 от договора, същият съгласно чл. 3.3
дължи неустойка в размер на 3,11 лв. на ден за първия ден от периода и 3,11 лв. за всеки
следващ ден, като начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Твърди се, че ищцата изцяло е
усвоила заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за
кредит е нищожен. Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
41% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент
1
нараства и стойността на ГПР, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в
договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10
ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 41% към който се
кумулира вземането, представляващо скрита печалба, визирана в договора за неустойка, с
която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до
нищожност на договорното съглашение. Излага съображения за недействителност на
уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави. Твърди, че
клаузата за неустойка също е нищожна. Предвидено било неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, което водело до скрито оскъпяване на кредита и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което
пък било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на
добрите нрави. Твърди, че недобросъвестно в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към ищеца неизпълнени изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неустойката била уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла
извън присъщата й обезпечителна функция. Сочи, че поради невключване на неустойката в
посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния
лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора,
сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по чл.11, ал. 1, т. 9
от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е
бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на
добросъвестността. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР
договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение. По силата на чл. 23 от ЗПК, в този случай
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира
исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като неустойка и такса за експресно разглеждане,
представляващи част от компонентите на ГПР. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно
договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
може да доведе до нищожност па целия договор, само ако частта не може да бъде заместена
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът
би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус,
нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната
лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които е
дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието
на неравноправните договорни клаузи,че договорът трябва по принцип да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните
клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност
така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя
съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло
да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно
неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект,
който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на
2
неравноправните клаузи спрямо потребителя /дело С-618/10, Banco Espanol de Credito SA,
дело С-488/П, Dirk Frederik Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito и С-397/Н, Erika Joros/.
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за
потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като
той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формира изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожността на
целия договор. Аргумент за недействителност на договора па това основание може да се
почерпи от обстоятелството, че съгласно по- пълната защита, дадена на потребителя със
ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит,
уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът
поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради
възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с
оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна
защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК/. Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора
за потребителски кредит - лихвения процент - представляваща част от същественото
съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение
отговаря и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата допуска възможността, при
спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител
договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в
неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя /вж. в
този смисъл Решение по дело С-453/10, Perenicova и Perenic,, точка 35 и С-397/11, Erika
J6r6s, точка 47/.
С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата от договора за кредит, сключен между страните на *** г.,
предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10
ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва предявения
иск. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че сключеният между страните
договор за кредит се явява нищожен. Моли съдът да приеме за безспорни между страните
обстоятелствата по сключване на договор за потребителски кредит №*** от ***г. и
предоставяне на усвояване от кредитополучателя на заем в размер на сумата от 350 лв.
Възразява и оспорва твърдението на ищцата, че неустойката, установена в т. 3.3 от договора
за кредит трябвало да се включи при изчисляване на ГПР по кредита, тъй като същата
представлявала добавък към лихвата или „скрита лихва“, като по този начин се нарушавали
разпоредбите на чл. 5 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично
предвижда, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Неоснователно било твърдението на ищцата, че неустойката за непредоставено
обезпечение следва да се кумулира към възнаградителната лихва, което от своя страна
обогатявало кредитора и нарушавало добрите нрави. Възразява срещу твърденията на
ищцата, че уговорената между страните годишна лихва била нищожна поради противоречие
с добрите нрави. Възразява и оспорва твърдението на ищцата, че предвидената неустойка в
чл. 3.3 от сключения между страните договор за кредит от 13.03.2018 г. била
недействителна, тъй като не отговаряла на действителните параметри на договора и
накърнявала добрите нрави, тъй като загубила обезпечителната и обезщетителната функция,
присъщи на всяка неустойка. Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение
3
за неизпълнението на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по
договора си за кредит. Счита, че неустойката и нейният размер е съразмерен на
обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Възразява и оспорва
твърдението на ищцата за липса на предварителна оценка на кредитоспособността на
ищцата, а именно нарушаване на нормата на чл. 16 ЗПК. Възразява срещу твърдението на
ищцата, че не е предоставена преддоговорна информация на кредитополучател, в нарушение
на чл. 5 ЗПК. На същата бил предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити, съгласно приложение № 2 към ЗПК. Възразява
срещу твърденията на ищцата, че била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. ЗЗП. Моли за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен
и необоснован. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
че страните са сключили договор за кредит № ***от *** г., представен по делото, с
посоченото от ищцата съдържание.
Съгласно договора на ищцата, като кредитополучател, е отпусната сумата от 350 лв.
от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена от ищцата, при
уговорен годишен лихвен процент от 41,00 % и годишен процент на разходите – 49,66 %.
Крайната сума, която ищцата е следвало да върне е в размер на 361,96 лв. В договора е
уговорена и клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 3,11 лв. на ден за първия ден от периода и 3,11 лв. за всеки следващ
ден. За длъжника е предвидено задължение до края на деня, следващ този на сключването на
договора, да предостави обезпечение на кредите, под формата на поръчителство, като
поръчителите (поне двама) е следва до отговарят на конкретно посочени в договора условия
– да са физически лица с нетен размер на осигурителния доход от 1500 лв., с над 20 годишна
възраст, работещи по безсрочен трудов договор, с трудов стаж повече от 5 години, както и
други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителите. При неизпълнението
именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 3,11 лв. на
ден, като начислената неустойка се заплащала със следващата вноска на погасителния план.
Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна,
като се споделя изложеното от ищцата в тази насока.
Уговорената в чл. 3.3 от договора за кредит №*** от *** г. неустойка действително
излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението – само един ден след сключването на договора, и
многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на
посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да
върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита
възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на
вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора на
следващия ден, когато длъжникът би следвало да осигури поръчителя, или пък, поради
твърдения висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора.
Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна
лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно
разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът
приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР
по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита
4
по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.
Видно от заключението на ССчЕ, прието по делото, неоспорено от страните и
кредитирано от съда като пълно и компетентно изготвено, годишния процент на разходите
по процесния договор за кредит № *** от *** г., изчислен по формулата в Приложение № 1
към чл. 19, ал. 2 ЗПК, е в размер на 49,66 %, като единствения включен в него елемент е
възнаградителната лихва. Съгласно заключението, процентът на ГПР би се увеличил с 27,45
%, ако към нето се включи и вземането за неустойка по чл. 3.3 от Договора в размер на 93,22
лв.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е
следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесиня договор неминуемо би прехвърлил
законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е около
50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното,
клаузата за неустойка в чл. 3.3 от процесния договор за кредит, действително се намира да е
нищожна. За отбелязване е още, че клаузата е нищожна като нарушаваща изискванията на
чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, независимо, че не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и
крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е
предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със
законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и
високия размер на възнаградителаната лихва.
С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи,
като се прогласи за нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК клаузата за неустойка в
чл. 3.3 от договор за кредит № 215338 от 13.03.2018 г.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК
и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В
полза на ищцата следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса и 150 лв.
– платен депозит за вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на *** от
ПАК следва да се присъди сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. Д. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. П., ул. „***“ № **, и „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86,
Бизнес център „Урбан Модел“, ет. 12, представлявано от ***, че клаузата за неустойка в чл.
3.3 от сключеният помежду им Договор за кредит № ***от *** г., е нищожна на основание
чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан Модел“, ет. 12,
представлявано от ***, да заплати на А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „***“ №
**, сумата от 50 лв. разноски за платена държавна такса и 150 лв. платен депозит за вещо
лице.
5
ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан Модел“, ет. 12,
представлявано от ***, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 З**., на *** от ПАК, с адрес гр.
П., ул. „***“ № *, сумата от 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо
на за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
6