Р Е Ш Е
Н И
Е № 2099
гр. Пловдив, 28.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на двадесет
и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 17987 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във
вр. с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба от „Кредитреформ
България“ ЕООД, ЕИК ********* против В.И.В., ЕГН **********.
В исковата молба се твърди, че между
ответника и „4финанс“ ЕООД бил сключен договор за кредит от разстояние на
16.10.2015 г. за сумата от 200 лева със срок на издължаване от 30 дни. Съгласно
условията по кредита към главницата била начислена и такса за експресно
разглеждане на кредита в размер на 41.27 лв. Договорът бил сключен като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
„4финанс“ ЕООД. Договорът бил сключен по реда на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като кредитодателят бил вписан в
регистъра като финансова институция. На 20.10.2015 г. ответникът заявил искане
за отпускане на допълнителен кредит в размер на 110 лв., като отново заявил и
услугата експресно разглеждане на заявката. При отпускане на допълнителен
кредит, съществуващия договор се изменя, като условията с изключения на размера
на дължимите суми, остават непроменени и се прилагат и за допълнителния кредит.
Исканата сума по допълнителния кредит била отпусната на 20.10.2015 г. с падежна
дата 15.11.2015 г., към нея била начислена и такса за експресно разглеждане на
допълнителния кредит в размер на 22.03 лв. На 24.10.2015 г. ответникът отново
заявил допълнителен кредит в размер на 370 лв., като отново заявил и услугата
експресно разглеждане на заявката. Исканата сума по допълнителния кредит била
отпусната на 24.10.2015 г., към нея била начислена и такса за експресно
разглеждане на допълнителния кредит в размер на 65.12 лв. На 28.10.2015 г. ответникът отново заявил
допълнителен кредит в размер на 50 лв., като отново заявил и услугата експресно
разглеждане на заявката. Исканата сума по допълнителния кредит била отпусната
на 28.10.2015 г. към нея била начислена и такса за експресно разглеждане на
допълнителния кредит в размер на 9.76 лв. Падежът на задълженията настъпил, но
ответникът не изпълнил. Съгласно клаузите на договора и т. 13.3 от Общите
условия от 16.11.2015 г. „4финанс“ ЕООД започнало да начислява наказателна
лихва, формирана чрез надбавяне на основния лихвен процент към договорния
лихвен процент /40.56 %/. На 01.02.2018 г. между „4финанс ЕООД и ищеца бил
сключен договор за цесия, с който процесните вземания били прехвърлени. Цедентът
упълномощил цесионера и той от своя страна уведомил длъжника за извършената
цесия с изпратено уведомление. Иска се ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 730 лева - неплатена главница по договора за кредит
/представляваща сбор от първоначалния кредит и отпуснатите допълнителни парични
суми в срока на договора/, сумата от 138.18 лв. – такса за експресно
разглеждане /сбор от таксите за всяка една отделна отпусната сума по договора/
и сумата от 825.18 лв. – лихва за забава за периода 16.11.2015 г. – 31.01.2018
г. Претендира се законната лихва върху главницата от подаването на исковата
молба и разноски.
Сочи банкова сметка ***: IBAN ***.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е ангажиран
отговор на исковата молба от ответника В.И.В..
Пловдивският
районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са установителни
искове с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК във вр.с чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявените искове ищецът следва да установи
наличието на посоченото облигационно правоотношение – договор за кредит от
разстояние на 16.10.2015 г. сключен от ответника с „4финанс ЕООД, че цедентът
„4финанс ЕООД е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на
потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора,
предаването на сумата на ответника, уговорения падеж, заявките на ответника за
отпускане на допълнителен кредит в рамките на сключения договор на 20.10.2015
г., 24.10.2015 г. и 28.10.2015 г., предаването на допълнителните суми по
допълнителните кредити, уговорката, че съществуващия договор за кредит се
прилага и за допълнително заявените и отпуснати суми впоследствие, изтичането на срока на договора, прехвърлянето на вземанията по договора с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на ищеца, уведомяването
на длъжника за прехвърлянето на вземанията. Следва да установи и наличието на
валидно постигната договореност за дължима такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускане на всяка една от сумите по кредита, уговарянето на размер
на наказателна лихва при просрочие на главницата, забавата на длъжника, както и
да установи всяко едно от вземанията си по размер.
По материалноправната легитимация
на ищеца:
Видно от договор за прехвърляне
на вземания и приложение № 1 към него /л.20-25/ „4финанс ЕООД е прехвърлил
вземанията срещу ответника по договора за кредит №***. Видно от представено по
делото пълномощно /л.27/ „4финанс ЕООД е упълномощило ищеца да съобщи цесията
на длъжника. Същата е съобщена на длъжника в хода на процеса с връчване на
преписа от исковата молба и приложенията към нея на ответника.
Съгласно
чл. 6 ал. 1 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние.
Разпоредбата
на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предвижда, че за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния
документ и електронния подпис. В настоящия случай се твърди, че кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е
била изцяло електронна.
Съгласно
чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис, в
редакцията му към 16.10.2015 г., електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано.
Електронното изявление е представено в
цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация
, съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП, в прил. ред. - ДВ, бр. 34/в сила от
7.10.2001 г. Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен носител, което
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв
носител, като препис, заверен от страната. В настоящия случай обаче от
представените по делото договори не се удостоверява извършването от ответника
на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че ответникът
е дал съгласие за сключване на договор за заем с описаните в исковата молба
параметри.
Не може да се приеме, че това
обстоятелство се установява от представените договори, тъй като ищецът посочва,
че същите са част от изпратената на ответника информация, но самото
електронното изявление на последния за сключването им се удостоверява с
допълнително обстоятелство - активирането на изпратения линк за потвърждение и
натискане на бутон "подпиши". Тези обстоятелства не са доказани по
делото.
Съгласно
чл. 9 ЗЕДЕП електронното изявление е
изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на
автора. В тази връзка липсват и доказателства, че електронно изявление в насока
сключване на процесните договори за кредит е изпратено, по смисъла на цитирана
разпоредба, както и че е изпратено от именно от ответника.
Действително договорът за заем е реален
договор и се счита сключен с предаването на заемната сума. В тази връзка по
делото са представени платежни нареждания за сумите от 200 лева /л.16/, 110
лева /л.17/, 370 лева /л.18/ и 50 лева /л.19/ по сметка, посочена в договора,
но същите не са достатъчни, за да установят, че сумите действително са
преведени на ответника. Липсват доказателства, че сумите са постъпил по сметка
на ответника, съгласно чл.305 ТЗ.
Предвид изложеното по делото не се
установи, ответникът да е дал съгласие за сключване на процесните договори за
кредит, както и да се е съгласявал за заплащане на такси за експересно
разглеждане и наказателна лихва, не се установява да е получил в заем и
процесните суми, същите реално да се постъпили по сметка на ответника, поради
което и исковете се явяват не основателни и като такива следва да бъдат
отхвърлени.
Наред с изложеното дори и да се приеме, че
с представените договори е налице електронно подписан документ, доколкото са
посочени данни на ответника, които да го индивидуализират и да е изразил
съгласие за сключване на договора при посочените параметри, както и да е
получил заемните средства, което не се установява по делото, следва да се
посочи, че са налице и други основания за отхвърляне на предявените искове,
доколкото договорите са недействителни, съгласно ЗПК, който закон намира
приложение в процесните правоотношения.
Съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; относно
формата на договора; налице е
противоречие с добрите нрави и е налице неравноправна клауза.
В случая съдът намира, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото не са упоменати - условията за прилагането
на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на "печалбата на кредитора" - възнаградителна лихва, като не
е посочено каква част от подлежащата на връщане сума представлява главница и
каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен общо дължимият размер по
кредита и какви вземания конкретно се включват в този размер. Тези пропуски
сами по себе си са достатъчни, за да се приеме, че договорът, респ. измененията
му са недействителни.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая няма информация за последователността на разпределение
на дължимата сума между различните задължения.
Съгласно договора, за кредитополучателя
възниква задължението да плати предоставената главница, ведно с лихви и такси
за експресно разглеждане на документи. При това положение, за да е изпълнено
изискването на закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за
потребителя начин разпределението погасителната вноска между различните дължими
суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в
случая не е сторено. Също така – самата информация е най - обща, не отговаря на
изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво
точно се включва в размера на подлежащата на връщане сума като части от отделни
вземания.
Не е изпълнено и
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, доколкото описаната в тази разпоредба информация
следва да бъде обективирана в съдържанието на договора, което в случая липсва.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото
сключване.
Дори да се приеме,
че са налице твърдените неплатени суми за главници, тъй като договорът е
недействителен, съдът не би могъл да уважи иска на това основание. Разпоредбата
на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и
се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение.
Поради това и искът за главница не може да бъде уважен.
Сама по себе си е недействителна и
клаузата за наказателна лихва предвидена в чл.13.3 от Общите условия като
надбавка, която се формира като към договорния лихвен процент се прибавя ОЛП,
определен от БНБ – 10, 01 %. По този начин за исковия период, дължимата лихва
възлиза на сума в по – висок размер от заетите средства. На първо място тази
клауза противоречи на чл.33 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Съгласно ал.2 Когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В
случая наказателната лихва е за забава и е в размер близо 8 пъти надхвърлящ
законната лихва - законната лихва за същия период върху главниците е 163.90
лева. В случая е приложима разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК и на това основание
посочената клауза е нищожна. На следващо място тази клауза противоречи и на
добрите нрави, доколкото драстично нарушава принципа на справедливост и не
държи сметка за реалните вреди от неизпълнението. Нищожността на клаузата е
пречка за възникване на задължение по нея.
Недействителна е и
клаузата за такса експресно разглеждане доколкото
и тук е приложима разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Така предвидената клауза
очевидно заобикаля закона, а именно чл.10а, ал.2 ЗПК и накърнява правата на
другата страна по облигационното отношение. Отделно от това липсват
доказателства, че действително е извършена услугата за експресно разглеждане,
както и не е ясно какво представлява експресно разглеждане, същото не е
пояснено и в Общите условия.
Предвид всичко
изложено, исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответникът не е участвал в производството, не
претендира разноски, поради което и такива не се дължат.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "Кредитреформ България"
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Шандор
Петьофи № 10 срещу В.И.В., ЕГН
********** искове за осъждането
на ответника да плати на ищеца сумите в размер на 730 лева – неплатена
главница, 138.18 лева – такса за експресно разглеждане и 825.18 лева -
наказателна лихва за периода 16.11.2015 г. – 31.01.2018 г. по договор за кредит
№ ***, изменен на 20.10.2015 г., на 24.10.2015 г. и на 28.10.2015 г. сключени с „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********,
вземанията по които са прехвърлени на "Кредитреформ България" ЕООД с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата от постъпване на исковата молба в съда –
12.11.2018 г. до окончателното погасяване.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението
да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ